24 август 2016

Евангелието на Махарши - Книга 2 - Глава 1 - Себеизследването

Ученик: Как човек може да осъзнае Себето? 
Махарши: Чие Себе? Открий това.
У: Моето, но кой съм аз? 
М: Разбери това сам.
У: Не знам как.
М: Премисли отново въпроса. Кой е този, който казва „не знам”? Кой е „Аз”-ът в твоето изказване? Какво не се знае?
У: Някой или нещо у мен. 
М: Кой е този някой? В кого?
У: Може би това е някаква сила. 
М: Изследвай.
У: Защо съм роден?
М: Кой е роден? Отговорът е един и същ за всичките ти въпроси. 
У: Кой съм аз, тогава?
М: (Усмихва се) Нима си дошъл тук, за да ме изпитваш? Ти трябва да кажеш кой си.
У: Изглежда, колкото и да се старая в своите опити, „Аз”-ът ми се изплъзва. Той дори не е ясно различим.
М: Кой е този, който казва, че „Аз”-ът не е различим? Нима у теб има два „Аз”-а, така че единият не е различим от другия?
У: Вместо да изследвам „Кой съм Аз?”, мога ли да задам на себе си въпроса „Кой си Ти?”, тъй като по този начин умът ми ще бъде съсредоточен върху Теб, който аз смятам за Бог във формата на Гуру? Може би по този начин аз ще се доближа повече до целта на моето търсене, отколкото ако се питам „Кой съм Аз?”.
М: Независимо от формата на изследването ти, накрая трябва да се стигне до единствения Аз, който е Себето.
Всички разграничения, направени между „аз” и „ти”, Учител и ученик и т.н., са просто знак за невежество. Само „Върховният Аз” съществува. Да мислиш по друг начин означава да се заблуждаваш.
Една история от Пураните за учителя Рибху и неговия ученик Нидагха е особено поучителна в този контекст.
Макар че Рибху преподавал на своя ученик върховната Истина на Брахман, Един без втори, Нидагха, въпреки своята ерудиция и проникновеност, не добивал достатъчно увереност, за да приеме и следва пътя на джнана. Вместо това се установил в родния си град и започнал да води живот, посветен на церемониалната религия.
Но мъдрецът обичал своя ученик толкова дълбоко, колкото последният уважавал своя Учител. Въпреки възрастта, Рибху ходел в града при ученика си, само за да разбере до каква степен последният е надрасъл своята привързаност към обредите. Понякога мъдрецът отивал там маскиран, така че да може да наблюдава действията на Нидагха без последният да знае, че е наблюдаван от своя Учител. В един такъв случай Рибху, загърнат в одеждата на прост селянин, заварил Нидагха да се взира съсредоточено в преминаващото царско шествие. Неразкрит от Нидагха, селянинът попитал на какво се дължи цялата тази суетня. Нидагха отвърнал, че царят е излязъл на шествие.
„О! Това е царят. Той е излязъл на шествие! Но къде е той?”, попитал селянинът. „Там, на слона”, казал Нидагха. „Ти казваш, че царят е на слона. Да, аз виждам и двамата”, казал селянинът, „Но кой е царят и кой е слонът?” „Какво!”, възкликнал Нидагха, „Ти виждаш и двамата, но не знаеш, че човекът отгоре е царят и че слонът е животното отдолу? Каква е ползата въобще да се говори с човек като теб?” „Умолявам ви да проявите търпение с невежа като мен”, рекъл селянинът, „но вие казахте „отгоре” и „отдолу”, какво значат тези думи?” Търпението на Нидагха се изчерпало. „Ти виждаш царя и слона, първият отгоре, вторият - отдолу. И въпреки това искаш за знаеш какво се има предвид под „отгоре” и „отдолу”?”, избухнал той. „Ако видените неща и изречените думи означават толкова малко за теб, само действието може да ти бъде учител. Наведи се напред и ще разбереш за какво говоря”.
Селянинът направил каквото му било наредено. Тогава Нидагха се метнал на раменете му и казал „Разбери го сега. Аз съм отгоре като царя, а ти си отдолу като слона. Това достатъчно ясно ли е?” „Не, все още не”, тихо отговорил селянинът. „Вие казвате, че сте отгоре като царя и
че аз съм отдолу като слона. „Царят”, „слонът”, „отгоре”, „отдолу” – дотук ясно. Но ви моля да ми обясните какво имате предвид под „аз” и „ти”? Нидагха получил просветление при сблъсъка с трудната задача да определи „ти”, отделно от „аз”. Той веднага скочил долу и паднал в краката на Учителя си, изричайки думите „Кой друг освен моя уважаем Учител Рибху би могъл по такъв начин да отвлече ума ми от повърхностните особености на физическото съществуване и да го отведе към истинското Битие на Себето? О, благородни Учителю, аз копнея за твоята благословия”.
Следователно, докато практикуваш атма вичара (себеизследване) и се опитваш да отидеш отвъд повърхностните особености на физическото съществуване, къде остава възможността да правиш разграничение между „ти” и „аз”, което се отнася единствено до тялото? Когато насочиш ума си навътре, търсейки източника на мисълта, къде е това „ти” и къде е „аз”?
Търси Себето и бъди Себето, което включва всичко.
У: Не е ли смешно, обаче, че „Аз”-ът трябва да търси „Аз”-а? Не се ли оказва, че питането „Кой съм Аз?” в края на краищата е празна формула? Или може би трябва да си задавам въпроса безкраен брой пъти, повтаряйки го подобно на мантра?
M: Себеизследването определено не е празна формула; и е много повече от повтарянето на която и да било мантра. Ако въпросът „Кой съм Аз?” беше просто ментално питане, той не би имал особена стойност. Целта на Себеизследването е да фокусира целия ум в собствения му източник. Следователно, не можем да говорим за един „Аз”, който търси друг „Аз”.
Още по-малко можем да говорим за Себеизследването като за празна формула, тъй като то изисква интензивната дейност на целия ум, така че да бъде неотклонно удържан в чисто Себесъзнание.
Себеизследването е единственото пряко и сигурно средство за осъзнаване на необусловеното, Абсолютно Битие, което всъщност си ти.
У: Защо само Себеизследването може да се смята за пряк път към джнана?
М: Всеки вид садхана (духовна практика) с изключение на атма вичара предполага запазване на ума като инструмент за продължаване на въпросната садхана; без ума тя не може да бъде практикувана. Егото може да приеме различни и по-фини форми по време на практикуването, но то самото никога не бива разрушено.
Когато Джанака възкликнал: „Открих крадеца, който ме е съсипвал през цялото време! Ще се разправя с него моментално”, кралят всъщност е имал предвид егото или ума.
У: Но крадецът може да бъде заловен също толкова ефективно и чрез другите садхани.
М: Опитът да унищожиш егото или ума чрез садхани, различни от атма вичара, е като крадец, който се преоблича като полицай, за да хване крадеца, който е самият той. Само атма вичара може да доведе до истината, че нито егото, нито умът съществуват в действителност и да позволи на човек да осъзнае чистото, неделимо Битие на Себето или Абсолюта.
Ако Себето е реализирано, не остава нищо за узнаване, защото то е съвършено Блаженство, то е Всичко.
У: В този живот, изпълнен с ограничения, мога ли въобще да осъществя блаженството на Себето?
М: Това блаженство на Себето ти е винаги присъщо и ти ще го откриеш сам за себе си, ако го търсиш искрено.
Причината за твоето нещастие не в живота навън; тя е в теб в качеството й на его. Ти налагаш ограничения върху себе си и после започваш безсмислена борба за преодоляването им. Цялото нещастие се дължи на егото; с него настъпват всички твои неприятности. От каква полза е да приписваш причината за нещастието си на събитията от живота, когато тя всъщност е в теб? Какво щастие можеш да получиш от неща, които са външни спрямо теб? Когато го получиш, колко дълго ще трае?
Ако отхвърлиш егото и го изкорениш като го игнорираш, ти би бил свободен. Ако го приемеш, то ще наложи ограничения върху теб и ще те хвърли в напразна борба за преодоляването им. Ето как крадецът се опитвал да „съсипе” крал Джанака.
Да бъдеш Себето, което действително си, е единственото средство да осъществиш блаженството, което е вечно твое.
У: Тъй като все още не съм постигнал истината, че единствено Себето съществува, не трябва ли да се захвана с бхакти или йога марга (пътя на предаността или на йога) като по-подходящи за целите на садхана в сравнение с вичара марга (пътя на себеизследването)? Реализацията на Абсолютното Битие, Брахма джнана, не е ли нещо изключително непостижимо за мирянин като мен?
М: Брахма джнана не е такова знание, подлежащо на постигане, така че човек, сдобивайки се с него, да може да получи щастие. Това, от което човек трябва да се откаже, е собствения светоглед, породен от невежество. Себето, което се опитваш да узнаеш, си Ти самият. Твоето привидно невежество ти причинява излишни мъки подобно на десетимата глупци, оплакващи „загубата” на десетия, който всъщност никога не е бил губен.
В притчата десет глупци преминали буен поток, и когато достигнали другия бряг решили да се уверят, че наистина всички от тях са прекосили успешно. Един от тях започнал да брои, но докато броял другите, пропуснал себе си. „Виждам само девет; със сигурност сме загубили един човек. Кой ли е той?”, попитал мъжът. „Правилно ли преброи?”, попитал друг и започнал на свой ред да брои. Обаче и той преброил само девет. Един след друг, всеки от десетимата успявал да преброи само девет, пропускайки себе си. „Ние сме само девет”, съгласили се всички, „но кой е липсващият?”. Всеки опит да открият „липсващия” се провалял. Тогава най-сантименталният измежду десетте глупци рекъл: „Който и да е бил, той се е удавил; ние го изгубихме“. Казвайки това, той избухнал в сълзи, а останалите девет го последвали.
Един състрадателен случаен минувач, виждайки ги да плачат на брега на реката, ги попитал за причината. Те му разказали какво е станало и се оплакали, че дори след неколкократни преброявания не са успели да намерят повече от девет души. След като чул историята и видял пред себе си десет души, пътникът разбрал какво се е случило. За да ги накара да разберат сами за себе си, че всъщност са били десет, и че всички от тях са прекосили успешно реката, той им казал: „Нека всеки преброи себе си, но един след друг последователно - едно, две, три и така нататък - докато удрям всички, така че да сте сигурни, че всеки един е бил включен в броенето и то само веднъж. Тогава десетият „изчезнал” ще бъде открит”. Като чули това, глупците се зарадвали на възможността да открият своя „загубен” другар и приели предложението на пътника.
Докато любезният пътник удрял всеки от десетимата един след друг, човекът, понасящ удара, преброявал себе си на глас. „Десет”, казал последният човек, когато бил ударен последен по реда си. Удивени, те се спогледали, казвайки в един глас „Ние сме десет”, и благодарили на пътника за това, че сложил край на мъката им.
Това е притчата. Откъде се е взел десетият човек? Бил ли е някога загубен? Разбирайки че той е бил там през цялото време, те научават ли нещо ново? Причината за страданието им не е била действителната загуба на някой от десетте, а тяхното собствено невежество или самото предположение, че един от тях е бил загубен (макар че не успяват да разберат кой точно), тъй като са преброявали само девет души.
Така стоят нещата и при теб. В действителност няма причина да си тъжен и нещастен. Ти самият налагаш ограничения върху своята истинска природа на Безкрайно Битие, а после скърбиш, че си крайно създание. След това се захващаш с една или друга садхана, за да преодолееш несъществуващите ограничения. Но ако самата ти садхана допуска съществуването на ограниченията, как тя би могла да ти помогне да ги преодолееш?
Ето защо аз казвам: знай, че в действителност си Безкрайно, Чисто Битие, Самият Абсолют, Себето. Ти си винаги това Себе и нищо друго освен Себето. Следователно, никога не можеш да бъдеш действително невеж за Себето; твоето невежество е само привидно, подобно на невежеството на десетте глупци относно „загубения” десети човек. Именно това невежество причинило страданието им. Тогава разбери, че истинското знание не създава ново Битие за теб, а само премахва твоето „невежо игнориране”. Блаженството не бива добавено към твоята природа, а само бива разкрито като твоето истинско и естествено състояние, вечно и неунищожимо. Единственият начин да се отървеш от страданието е да познаеш и да бъдеш Себето. Как е възможно това да е непостижимо?

Евангелието на Махарши - Съдържание

Вижте също: Статии за Шри Рамана Махарши

© Sri Ramanashramam


 . 

Няма коментари:

Публикуване на коментар