Ученик: От полза ли е да се даде обет за мълчание?
Махарши: Вътрешната тишина е себеотдаване. А това значи да се живее без усещането за его.
У: Необходимо ли е уединението за един саннясин?
М: Уединението е в ума на човек. Някой може да се намира в центъра на светската шумотевица и все пак да поддържа ума си в съвършен покой; такава личност е винаги в уединение. Друг човек може да живее в гората и въпреки това да не е способен да контролира ума си. За него не може да се каже, че е в уединение. Уединението е нагласа на ума; човек, привързан към вълненията на живота, не би могъл да бъде в уединение, независимо от мястото, което обитава. Човек, който се е оттеглил, винаги обитава в уединение.
У: Какво е мауна?
M: Мауна е състояние, което е отвъд словото и мисленето; това е медитация в отсъствието на умствена дейност. Медитацията е покоряване на ума; дълбоката медитация е вечно слово. Тишината говори непрестанно; тя е постоянният поток на „езика”. Тя бива прекъсвана от речта, защото думите възпрепятстват този безмълвен „език”. Лекциите могат да забавляват хора дълго време, без да ги направят по-добри. Тишината, от своя страна, е вечна и е от полза за цялото човечество... Под тишина се има предвид красноречие. Изговорените лекции не са толкова красноречиви като тишината.
Има състояние, в което настъпва краят на речта и тишината надделява.
У: Тогава как можем да изразим мислите си един пред друг?
М: Такова изразяване става необходимо само ако е налице усещане за двойственост.
У: Защо Бхагаван не излезе пред хората и не започне да проповядва истината на всички тях?
М: Откъде знаеш, че не го правя? Нима проповядването се изчерпва с това да издигнеш трибуна и да извършваш словоизлияния пред насъбралите се хора? Проповедта не е просто споделяне на познание; тя може да бъде произнесена истински само в тишина. Какво смяташ за човек, който слуша проповед цял час и си тръгва, без да е впечатлен от нея и без да може да промени живота си благодарение на това, което е чул? Сравни го с друг човек, който се намира в свещеното присъствие и след известно време си тръгва с изцяло променен възглед за живота. Кое е по-добре - да проповядваш на висок глас без резултат или да седиш тихо, изпращайки вътрешна сила на околните?
А и как възниква словото? Налице е абстрактно познание, от което егото произлиза. На свой ред то дава начало на мисълта, а тя поражда изговорената дума. Така думата е правнук на първоначалния източник. Ако думата може да е ефективна, сам прецени колко по-мощна трябва да е тишината като средство за проповед! Хората обаче не разбират тази проста, неукрасена истина, истината за техния всекидневен, вездесъщ, вечен опит. Истината е тази на Себето. Има ли някой, който да не съзнава Себето? Но хората дори не искат да чуят тази истина, докато в същото време се стремят да разберат какво се намира отвъд и желаят да знаят за небето, ада и прераждането.
Понеже те обичат мистерията, а не истината, религиите ги задоволяват по този начин, така че накрая да ги доведат обратно към Себето. Независимо от средствата, които използваш, в крайна сметка трябва да се завърнеш към Себето; тогава защо не пребиваваш в Себето тук и сега? За да наблюдаваш отвъдния свят, или за да спекулираш за него, е необходимо Себе; следователно, този свят не е различен от Себето. Дори и невежият, когато насочва погледа си към обекти, вижда само Себето.