04 август 2021

Пьотър Мамонов - руски актьор, поет, музикант, проповедник


Пьотър Мамонов
Пьотър Мамонов (14 април 1951 г. - 15 юли 2021 г.) е съветски и руски актьор и музикант. Най-емблематични са ролите му във филмите "Такси-блус" (1990), "Остров" (2006) и "Цар" (2009) на Павел Лунгин. Той е познат, като бивш фронтмен и текстописец на руската група 'Звуки Му".

След 1995 г. Мамонов започва да води силно уединен живот в село Ефаново, недалеч от гр. Верея, в югозападната част на Московска област. Впоследствие той ревностно приема източно-православното християнство. Мамонов дълги години страда от алкохолизъм, но в интервю споделя, че след като става християнин, спира употребата на алкохол и марихуана.

Особено внимание Мамонов привлича с филма "Остров" (2006), с който Венецианският филмов фестивал е закрит. За ролята си актьорът получава филмовата награда "Ника". Разкаянието и православната вяра на героя във филма, предизвикват признанието на филма от руския патриарх Алексей ІІ и на Руската православна църква (Уикипедия).

В последните години Мамонов има десетки интервюта в руски медии със стотици хиляди гледания в YouTube. За огромно съжаление, COVID-19 ни го отне миналия месец.

В едно от последните си интрвюта Пьотър Мамонов говори за вярата, надеждата, любовта, търпението и прошката. 



 
 . 

20 юли 2021

Удивителна благодат


Джон Нютън Джон Нютън е роден в Лондон през 1725 год. 
Служи в Кралския флот, след което работи като моряк на кораби за превоз на роби от Западна Африка. През 1748 год., по време на силна буря, при която корабът едва не потъва, той започва силно да се моли на Бог и впоследствие преживява духовно преобразяване. 
 
Става свещеник и в късните години на живота си пише песента Удивителна благодат (Amazing Grace), която се превръща в един от най-известните християнски химни на човечеството.
 

Ето нотите и текста на английски и български:


Amazing Grace

  
Amazing grace
How sweet the sound
That saved a wretch like me
I once was lost, but now I'm found
Was blind, but now I see

'Twas grace that taught my heart to fear
And grace my fears relieved
How precious did that grace appear
The hour I first believed

My chains are gone
I've been set free
My God, my Savior has ransomed me
And like a flood, His mercy rains
Unending love, Amazing grace

The Lord has promised good to me
His word my hope secures
He will my shield and portion be
As long as life endures

The Earth shall soon dissolve like snow
The sun forbear to shine
But God, Who called me here below
Will be forever mine

I once was lost, but now I'm found
Was blind, but now I see.
Удивителна благодат
Колко сладък е звукът,
който спаси грешник като мен.
Някога аз бях изгубен, но сега съм намерен,
бях сляп, но сега вече виждам.
Това беше благодат, която научи сърцето ми да се страхува
И благодат, която облекчи страховете ми.
Колко ценна се появи тази благодат
в часа, в който за първи път повярвах.
Веригите ми ги няма
Освободен съм
Моят Бог, моят Спасител ме изкупи
И като поток Неговата милост се излива. Безкрайна любов, Удивителна благодат.
Господ ми е обещал добро
Неговото слово ми дава надежда.
Той ще бъде моят щит и съдба
До края на живота ми.

Земята скоро ще се разтопи като сняг
Слънцето ще спре да свети
Но Бог, Който ме повика тук долу
ще бъде завинаги с мен.
Някога аз бях изгубен, но сега съм намерен,
бях сляп, но сега вече виждам.
 
 
На 16.04.2020 год., когато светът беше скован от Ковид, великият Андреа Бочели изпя този химн пред катедралата Дуомо в Милано.

 
 . 

18 юни 2021

Моят път към духовното


Отдавна се каня да пиша по тази тема. Да споделя накратко пътя, който изминах в моите духовни търсения. Реших да не отлагам повече, защото ще бъде жалко, ако "короната" или друг инцидент ме отнесе внезапно, както се случи с мои познати.

Писането в блог има едно голямо предимство пред книгите – можеш да се върнеш и да допишеш нещо. Хората се променят и моето развитие от атеист до вярващ християнин премина през различни етапи. Затова този текст не е окончателен – запазвам си правото на промени в бъдеще.

Но – да започнем отначало...

Роден съм през месец юни 1951 година в Пловдив. Родителите ми са от Свищов, работели са в Пловдив, живеели са в една стая под наем и не са имали условия да ме гледат. Така, на 3-месечна възраст ме завеждат в Свищов при родителите на баща ми. Там до 6-годишна възраст за мен се грижат дядо ми Атанас, баба Катя и Мара, съпруга на починалия му брат. Майката на Мара е австрийка, на немски баба е Oma и оттам се обръщам към нея с Омию. Тя е бездетна, поема ролята на майка и се грижи за възпитанието ми до 6-год. възраст. Дядо ми е имал книжарница, отнета след девети септември, начетен, с разностранни културни интереси. Бабите са домакини, но четат много и слушат редовно симфонична музика по радио Букурещ. И тримата са вярващи православни християни, редовно ходят на църква. Храмът "Света Троица", строен от Колю Фичето, е близо до къщата ни и всяка неделя сме на служба. Помня, че Омию имаше стол с табелка с името й, за който предплащаше някаква дребна сума годишно. Кръстен съм като бебе от свещеник, близък до семейството от преди девети.

На шестгодишна възраст с Омию се преместихме да живеем в Пловдив при родителите ми. Баща ми беше инженер, главен механик в Тютюневия комбинат, майка ми – икономист. Ходенето на църква не беше забранено, но кварталните ОФ организации зорко следяха и записваха имената на черкуващите се. След това изпращаха сведения до ОФ и партийните организации по месторабота и следваха санкции. Беше поставено началото на атеистичното превъзпитание на българския народ, чиито плодове берем днес. И ще продължи да е така, докато не се въведе в училище предмет, подобен на Вероучението преди 1944 година, в който да се говори за Бог и вяра.

И така, последваха училище, университет, казарма, женитба, деца, работа. Завърших машинно инженерство, ожених се, родиха ни се две деца, имах интересна работа в проектантски институт. През 1990 година, след промените, имах достатъчно самочувствие, за да напусна държавната работа и да основем със съпругата ми една от първите частни компютърни фирми в Пловдив. От 85-та год. работехме на първите персонални компютри, така че фирмата ни щеше да се занимава с компютърни консултации и обучение. През 1992-ра се явих на конкурс и фирмата ни стана Бизнес партньор на IBM за Пловдив и областта. Въобще, може да се каже, че имах един успешен, задоволителен във всяко отношение живот.

През всичките тези години вкъщи не се говореше за Бог, религия и духовност, вън от къщи – също. Медиите почти не засягаха тези теми. Материалното ни беше притиснало отвсякъде и нямаше процеп, през който да проникне духовност. Това продължи до четиридесетте ми години. Дойде 1994-та, бях на 43, когато майка ми се разболя от тежка болест. Въпреки че направих почти всичко възможно, за да удължа живота й, през октомври ни напусна на 70. Преживях го тежко, упреквах се, че не съм бил достатъчно добър син, че не съм й казвал по-често колко я обичам и съм й благодарен, въпреки че не е била до мен в първите години от живота ми.

Няколко месеца по-късно, след оплакване, преглед от лекар и препоръчана биопсия, получих съкрушителна диагноза – карцином на простатата! Помня, че се прибрах в офиса, седнах на бюрото си и почувствах, че се задушавам. "Защо се случи точно на мен?" – повтарях си. Целият ми живот се преобърна. А ми предстоеше пътуване до София за разговори с IBM. Изведнъж всичко изгуби смисъл...

В такива случаи човек има нужда от Вяра. Започнах да ходя на църква – след службата, когато няма свещеник и вярващи, повтарях:

Господи, моля Те, помогни ми да повярвам.

Тогава започна голямото четене. Някой ми даде книгата на Уейн Дайър "Ще го видиш, когато повярваш в него". Тя започва с думите: "Чувствам се така, сякаш съм преминал през врата, която няма да ми позволи да се върна на мястото, където съм живял по-рано. За мен преминаването през вратата символизира трансформацията." Той има предвид трансформация от човешко същество с духовни преживявания в духовно същество с човешки преживявания (това е мотото на този блог). Тази трансформация започна да се случва и с мен. Задълбочи се със следващото издание на Дайър "Истинска магия". В текстовете си той цитира друга известна книга, излязла в Щатите през 70-те години на 20-ти век – "Курс на чудесата" (1300 стр., 365 урока). Открих я и се занимавах с нея повече от година. Един ден в офиса ми дойдоха две млади дами, с едната оживено дискутирахме "Курса", а другата мълчеше. Накрая каза тихо: "Курс на чудесата е чудесна книга, но след нея попаднах на Екхарт Толе и той ме впечатли още по-силно." Еее ново 20, помислих си, сега пък Толе. И продължих да чета "Курса". Междувременно ми попаднаха и погълнах "Пътят на душите" на Майкъл Нютън, "Разговори с Бога" на Нийл Доналд Уолш, "Законът за привличането" на Естер и Джери Хикс, книгите на Луиз Хей и др. Част от тези книги се споменават в дясната колона на този блог под заглавието "Духовност".

През това време продължавах да се занимавам с болестта си, взимах тежки лекарства, няколко години всяка сутрин се събуждах с мисълта, че имам рак. Нови изследвания, биопсии – и след спор между лекари-специалисти се стигна до предположението, че това може би не е карцином, а аденом – доброкачествен тумор. Днес, 25 години по-късно, последното се оказва по-вероятно, иначе нямаше да четете тези редове. Но, явно е трябвало да мина през този ад.

Известно време след "Курс на чудесата" в една книжарница видях "Силата на Настоящето" на Екхарт Толе. Нещо ме накара да я взема, прелистя и да я купя. Прибрах се вкъщи, отворих я и още първата глава - "Вие не сте вашият ум" ме разтърси! Потвърди се източната мъдрост "Когато ученикът в готов, Учителят се появява". Прочетох книгата на един дъх и веднага започнах още веднъж отначало. Впоследствие купих и другите четири книги на Толе и досега продължавам да ги препрочитам. "Нова земя" дълго време беше любимата ми книга. Това беше върхът на увлечението ми по Езотериката и Ню Ейдж.

В книгите си Екхарт Толе посочва двама свои учители – Джиду Кришнамурти и Рамана Махарши. Последният също силно ме привлече. Купих си "Събраните му произведения" и потънах в Индуизма и Адвайта веданта. Отговорът му на въпроса "Кой съм аз?" допълваше идеите на Толе. Между другото, учудиха ме думите му за Християнството – че цялата Адвайта веданта може да се събере в две изречения от Библията: "Аз съм Оня, Който съм" [Изход 3:14] и "Млъкнете и знайте, че Аз съм Бог" [Псалми 46:10]. Трябва да признаем, че ние, християните, не сме толкова толерантни към другите религии.

През 2009 год. излезе книгата на Уейн Дайър "Промени мислите си, промени живота си. Мъдростта на Дао в действие!". "Дао е върховната реалност, всеобхватният Първоизточник на всичко. Дао няма начало или край, не прави нищо и същевременно дава живот на всичко в света на формата и границите, наречен 'света на десетте хиляди неща'", пише Дайър. И още: "Промени мислите си и наблюдавай как животът ти се променя! Това е книга-пътешествие из строфите на един древен текст, "Дао Дъ Дзин" - великото произведение на китайския мъдрец Лао Дзъ, написано преди повече от 2500 години." Купих си "Дао Дъ Дзин" и потънах в него. Станах и Даоист... Междувременно се интересувах от Суфизъм - живота и творчеството на Руми, Кабала и др.

Освен от Рамана Махарши, Екхарт Толе често използва в книгите си цитати от Библията и разсъждава върху тях. Особено от Новия завет. Този факт, както и други събития и случки ме накараха да отворя Светото Писание. И ако Старият завет ми изглеждаше по-труден за възприемане, Евангелията ме грабнаха със своята естествена автентичност. Попадна ми едно интервю с Айнщайн, в което журналист го пита:
- Вие смятате ли, че Иисус е историческа личност? Отговорът е:
- Безспорно! Невъзможно е човек да чете Евангелията, без да почувства реалното присъствие на Иисус. Неговата личност пулсира във всяка дума. Не е възможно един мит да бъде изпълнен с толкова живот.

Прочетох Евангелията с интерес и оставих информацията от тях да "улегне". Някъде по това време решихме със съпругата ми да станем хаджии. Записахме се за екскурзия и през пролетта на 2012 год. посетихме Божи гроб и други Свети места в Израел. Преди тръгването още веднъж прочетох Евангелията, защото да отиде човек по тези места, без да се е подготвил старателно, би било жалко. Екскурзията беше организирана отлично. Гид ни беше български евреин, който, макар и не християнин, ни представи по много жив начин събитията от преди 2000 години. На самия Божи гроб изпитах много силно вълнение, като че ли Сам Иисус искаше да ми каже нещо...

Писателят Димитър Божанов (Бог да го прости, напусна ни твърде млад) ми беше приятел. Имам книгите му с автограф, срещали сме се в Пловдив, по време на негови лекции. Освен много добър писател, той беше и отличен лектор – залите му бяха пълни. Той извървя път, подобен на моя – индуизъм, будизъм, кабала... Първата му книга - "Кафе за събуждане" – имаше голям успех, подобно на филма "Тайната" на Ронда Бърн. Последваха "Епохата на безсмъртието", "Розовият слон, за който не бива да мислим" и "На сбогуване будните се усмихват". Последната беше различна от останалите три, доста ме изненада, прочетох я, но не стигнах до Послеслова. След това случайно попаднах на видеото Димитър Божанов - Изповед на един покаял се езотерик в YouTube от 2014 год. Гледах, слушах и не можех да повярвам... Митко се отричаше от езотеричните си книги и заявяваше, че е приел Иисус Христос!

Явно още не бях готов за това тогава. Трябваше да мине доста време, за да проникне тази идея до съзнанието и сърцето ми.

И това постепенно се случи. Не мога да кажа точно кога и как. Неведоми са пътищата Господни...

През есента на 2018 год. се включих в екскурзия до Атон – Света гора. Бяхме малка група от осем поклонници. Посетихме десет манастира и няколко скита. Пътуването съм описал накратко тук. Сутрин ставахме в 3 часа и отивахме в църквата към манастира да се молим. Монасите бяха вече вътре, насядали по дървените столове в пълна тъмнина. От олтара се чува тих глас "Господи, помилуй" (на гръцки Κύριε ελεήσον, Kýrie eleíson). След малко пламва свещ. Постепенно към единичния глас се присъединява втори, после трети, пламват още свещи. "Господи, помилуй" се повтаря стотици пъти. Към 6 часа всички монаси пеят, а църквата е осветена от десетки свещи. Чувството не може да се опише с думи...


Имам от години една приятелка, вярваща християнка, която се опитваше да спре моите източни и езотерични търсения. Когато споделих, че се връщам към Иисус Христос, тя веднага каза, че в такъв случай е време да сваля от блога си всички статии, отклоняващи хората от православната вяра. Но аз не мисля да го правя, поне засега. Нека се вижда пътят, по който съм минал, лутанията, грешните увлечения, и накрая - надявам се, щастливият край.


Предполагам, че ще продължа да дописвам тази статия до края на живота си. Засега завършвам с молитвата, която си повтарям многократно всеки ден:


Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме.



Пловдив, юни 2021 год.

 .