21 септември 2020

Вашата вътрешна цел


По "Нова земя" на Екхарт Толе

Веднага щом успеете да се издигнете над чистото оцеляване, въпросът за смисъла и целта се превръща в най-важния въпрос в живота ви. Много хора се чувстват оковани от рутината на всекидневието, което сякаш лишава живота им от смисъл. Някои хора тъгуват, че животът минава покрай тях или вече е минал покрай тях. Други се чувстват жестоко ограничени от изискванията на професията им, от необходимостта да издържат семейството си, от финансовата или житейската си ситуация. Трети са под властта на силен стрес, четвърти - на нетърпима скука. Има живеещи в трескава дейност, има и живеещи в стагнация. Много хора копнеят за свободата, за разперените криле, които благополучието обещава, ала откриват, че в крайна сметка дори и те не са достатъчни, за да се осмисли животът им. Откриването на истинската цел няма и не може да има заместител. Истинската или първичната цел на вашия живот не може да бъде открита на външно ниво. Тя не касае това, което правите, а това, което сте - т.е. състоянието на вашето съзнание. Най-важното, което трябва да осъзнаете, е че животът ви има вътрешна цел и външна цел. Вътрешната цел касае Битието и е първична. Външната цел касае действането и е вторична. Макар в преобладаващата си част тази книга да е посветена на вътрешната цел, тази и следващата глава ще изследват и въпроса как да установите хармония между вашата външна и вътрешна цел. Вътрешното и външното обаче са така преплетени, че е почти невъзможно да се говори за едното без намесата на другото.

Вътрешната ви цел е да се пробудите. Толкова е просто. Вие споделяте тази цел с всеки човек на нашата планета - защото това е целта и на човечеството. Вътрешната ви цел е същностен елемент от целта на цялото, на Вселената и нейния възникващ разум. Външната цел може да се променя с течение на времето. Тя варира от човек на човек. Да откриете вътрешната цел и да живеете в хармония с нея е ключът към осъществяване на външната ви цел. И е основата за истинския успех. Без тази хармония ще успеете да постигнете определени неща, но чрез усилия, борби и битки, твърда решимост, тежък труд или хитруване. Във всичко това няма радост и в крайна сметка то винаги приключва със страдание.

ПРОБУЖДАНЕТО

Пробуждането представлява промяна на съзнанието, при което мисленето и осъзнатостта се разделят. При повечето хора това не е събитие, а процес, през който преминават дори онези редки личности, които преживяват внезапно, драматично и сякаш необратимо пробуждане, трябва да минат през процеса, при който новото състояние на осъзнатост постепенно се влива и преобразува всичко, което правят, като се интегрира в живота им.

Когато сте пробудени, вместо да се изгубвате в мисленето си, вие осъзнавате себе си като осъзнатостта зад мисленето. Мисленето престава да бъде автономна дейност, която служи единствено на себе си, завладява ви и управлява живота ви. Осъзнатостта се налага над мисленето. И вместо да управлява живота ви, мисленето става слуга - започва да служи на осъзнатостта. Осъзнатостта е съзнателната връзка с вселенския разум. Друго нейно название е Присъствието, т. е. съзнание без мисли.

Възникването на процеса на пробуждане е акт на благодат. Вие не можете да го накарате да настъпи, нито пък можете да се подготвите за него или да „трупате точки", които ще ви приближават все повече до него. Не съществува прецизна поредица от логически стъпки, която да води към него, въпреки че умът би й се зарадвал. Не е нужно най-напред да станете достойни за пробуждането. Възможно е то първо да посети грешника, и едва след това праведника, но не е задължително. Иисус казва, че могат да се пробудят хора от всякакъв род и сой, не само уважаваните хора. Не можете да направите нищо, за да спомогнете за пробуждането. Каквото и да правите, то винаги ще бъде вашето его, което се опитва да добави пробуждане или просветление към себе си като най-ценно притежание, което ще го направи още по-важно и по-голямо. В такъв случай, вместо да се пробудите, само ще прибавите понятието „пробуждане" към ума си, или ще прибавите към ума си мисловния образ на пробудения или просветления човек и след това ще се опитате да живеете на висотата на този образ. Да живеете на висотата на един образ, който сте създали за себе си или други хора са си създали за вас, е неавтентичен начин на живот - чисто и просто още една несъзнателна роля, която егото е решило да играе.

И така, щом няма нищо, което да можете да направите за пробуждането, ако то или вече се е случило, или все още не се е случило, как може да е първичната цел на живота ви? Не включва ли целта и нещо, което да може да се направи за постигането й?

Само първото пробуждане, първото надникване в освободеното от мисли съзнание се случва като акт на благодат, без да се налага да правите каквото и да било. Ако книгата, която в момента държите в ръцете си, ви се стори неразбираема или безсмислена, значи у вас все още не е настъпило пробуждане, А ако нещо във вас откликне на книгата, ако вие по един или друг начин осъзнаете истината в нея, процесът на пробуждането ви вече е започнал. След като е започнал, вече е необратим, макар и да може да се забави - ако егото успее да се намеси. При някои хора самото четене на тази книга ще постави началото на процеса на пробуждане. На други книгата ще помогне да осъзнаят, че вече са започнали да се пробуждат и ще ускори процеса. Друга функция на книгата е да помогне на хората да се научат да осъзнават намесата на егото - да осъзнават неговите опити да си възвърне контрола върху нещата и да затъмни възникващата осъзнатост. При някои хора пробуждането идва, когато те изведнъж осъзнаят какви мисли обикновено си мислят, най-вече негативните мисли, с които може би са се отъждествявали през целия си живот. Изведнъж настъпва осъзнатост, която осъзнава мислите, но вече не е част от тях.
Каква е връзката между осъзнатост и мислене? Осъзнатостта е пространството, в което мислите съществуват, когато това пространство е осъзнало себе си.

След като сте надникнали в осъзнатостта, или Присъствието, вече ще я познавате от първа ръка. Тя ще бъде много повече от едно понятие в ума ви. Ще можете да направите съзнателния избор да бъдете присъстващи, а не да се отдавате на безполезно мислене. Ще можете да поканите Присъствието да навлезе в живота ви, т. е. ще създадете пространство. С благодатта на пробуждането идва и отговорността. Можете или да се опитате да продължите да живеете все едно нищо не се е случило, или да прозрете колко е важно и да го осъзнаете като най-значимото нещо, което може да ви се случи. Да се отворите за възникващата съзнателност и да внесете светлината й в този свят става първична цел на живота ви.

„Искам да позная ума на Бога - казва Айнщайн. - Останалото са подробности". Какъв е умът на Бога? Съзнателност. Какво означава „да позная ума на Бога"? Да бъдеш осъзнат. Какво са подробностите? Вашата външна цел, всичко, което се случва навън.
Така че докато очаквате нещо важно да настъпи в живота ви, можете да не осъзнаете, че най-важното, което може да се случи на човека, вече се е случило във вас: започнал е процесът на отделяне на мисленето от осъзнатостта.

Много хора, преминаващи през ранните етапи на процеса на пробуждане, вече не са сигурни каква точно е външната цел на живота им. Това, което ръководи света, вече не ръководи тях. Виждайки лудостта на нашата цивилизация, може да изпитат известно отчуждение от заобикалящия ги свят. Някои, например, ще имат усещането, че живеят в ничия земя между два свята. Мислите и действията им вече не се ръководят от егото, но възникващата осъзнатост още не се е интегрирала в живота им. Вътрешната и външната цел не са се слели.

ДИАЛОГ ЗА ВЪТРЕШНАТА ЦЕЛ

Следният диалог представя в сбит вид многобройни разговори, които съм имал с хора, търсещи истинската цел на живота си. Едно нещо е вярно, ако откликва на най-вътрешното ви Битие и го изразява, ако е в хармония с вътрешната ви цел. Поради тази причина насочвах вниманието на събеседниците ми преди всичко към тяхната вътрешна и първична цел.

Искам да променя живота си, макар да не знам точно как. Искам да разперя криле, искам да правя смислени неща, и, да, искам благополучието и свободата, което това би ми дало. Искам да извърша нещо значимо, което ще промени света. Но ако ме попитате какво точно искам, няма да мога да ви отговоря. Можете ли да ми помогнете да открия целта на живота си?

Вашата цел е да седите тук и да разговаряте с мен, защото сте именно тук и именно това правите. Докато не станете и започнете да вършите нещо друго. Тогава то ще стане вашата цел.

Значи моята цел е да седя на работното си място, докато се пенсионирам, или ме уволнят?

Но сега не сте на работното си място, така че не това е вашата цел, Когато сте на работното си място и вършите работата си, тогава това е вашата цел. Не през следващите тридесет години, а сега.

Мисля, че има някакво недоразумение. Според вас целта е това, което прави в настоящия момент; според мен тя трябва да е нещо обхващащо целия ми живот, нещо важно и значимо, което да дава смисъл на това, което върша, нещо, което да промени живота ми. Разгръщането на бумаги в офиса не е цел. Знам го.

Докато не съзнавате Битието, ще търсите смисъл само в измерението на правенето и на бъдещето, с други думи, измерението на времето. Какъвто и смисъл или удовлетворение да откриете, той винаги ще се разпадне или ще се окаже заблуда. Неизменно ще бъде унищожен от хода на времето. Всичко, което откриваме на това ниво, е истинско само относително и е временно.

Например, ако грижата за децата дава смисъл на живота ви, какво ще стане с този смисъл, когато те вече не се нуждаят от вас и може би дори вече не обръщат внимание на съветите ви? Ако да помагате на другите дава смисъл на живота ви, вие ще зависите от това, другите да са по-зле от вас, така че животът ви да продължи да бъде смислен и да се радвате за себе си. Ако желанието да се отличите, да се наложите, да успеете в една или друга дейност ви дава смисъл, какво ще стане, ако не постигнете това или пък го постигнете и „един хубав ден" го загубите? Ще трябва да разчитате на въображението или на спомените - а това са твърде незадоволителни начини да се внесе смисъл в живота ви. „Справянето" в която и да е сфера на живота е смислено само дотолкова, доколкото има хиляди, дори милиони хора, които не се справят - оказва се, че е нужно други хора „да се провалят", за да има животът ви смисъл.

Не казвам, че да помагате на другите, да се грижите за децата си, стремежът към отличие в някаква област не са ценни. При много хора те са важна съставка на външната им цел, но външната цел, оставена сама на себе си, е винаги относителна, нестабилна, преходна. Това не означава, че не трябва да се посвещавате на тези дейности, а че трябва да ги свържете с вашата вътрешна, първична цел, така че в това, което правите, да се влее по-дълбок смисъл.

Ако не живеете в хармония с вашата първична цел, каквато и друга цел да си поставяте - дори тя да е да изградите царството небесно на земята, тази цел винаги ще бъде само и единствено цел на егото и ще се разпадне с хода на времето. Рано или късно ще ви причини страдание. Ако пренебрегвате вътрешната си цел, независимо какво правите, дори то да изглежда духовно, егото ще се промъква в начина, по който го правите, така средството ще покварява целта. Познатата пословица: „Пътят към ада е постлан с добри намерения" посочва тази истина. С други думи, не целите или действията ви са първични, а състоянието на съзнанието, което ги поражда. Осъществяването на първичната ви цел е в същността си полагане на основите на една нова действителност, на една нова земя. След като основите са вече положени, вашата външна цел се оказва заредена с духовна мощ, защото целите и намеренията ви са едно с еволюционния импулс на Вселената.

Отделянето на мисленето от осъзнатостта - а това е най-важният елемент на първичната ви цел, - се осъществява чрез отричане на времето. Тук, разбира се, не става дума за онова време, което употребявате за практическите си цели, например уговаряне на среща или планиране на екскурзия. Става дума не за астрономическото, а за психическото време. Когато се съобразявате с него, се поддавате на дълбоко вкоренения в ума ви навик да търсите пълнотата на живота в бъдещето - където всъщност не можете да я намерите, - и да пренебрегвате единственото място, където можете да имате достъп до тази пълнота: настоящия момент.

Когато разглеждате какво правите и каква е главната ви цел в живота, вие отричате времето. И се изпълвате с огромна мощ. Отричането на времето ви посочва връзката между вътрешната и външната цел, между Битието и правенето. Когато отричате времето, вие отричате егото. Каквото и да правите, ще го правите изключително добре, защото то се оказва в центъра на вашето внимание. Правенето се превръща в канал, през който съзнателността влиза в света. Иначе казано, в това, което правите, дори най-простите ви действия, като например, да отгърнете бележника с телефони или да пресечете стаята, има качество. Основната ви цел е да отгърнете страниците, вторичната цел е да намерите търсения телефон. Основната цел е да пресечете стаята, вторичната цел е да вземете книгата, която сте оставили ей там, в другия край на стаята. В момента, в който вземате книгата, това става главната ви цел.

Спомнете си парадокса на времето, който вече обсъдихме: всичко, което правите, се нуждае от време, но то винаги се прави сега. Така че докато вътрешната ви цел е да отречете времето, външната ви цел по необходимост включва бъдещето и следователно не може да съществува без времето. Но тя винаги е вторична. Винаги, когато сте разтревожени или стресирани, състоянието ви показва, че външната ви цел се е наложила над вътрешната и вие вече не можете да съзрете втората. Забравили сте, че състоянието на съзнателност е първичното, а всичко останало е вторично.

Ако живея по този начин, това няма ли да ми попречи да постигна нещо велико? Опасявам се, че винаги ще остана впримчен в дребните неща в живота, които не водят до нещо що-годе значимо. И никога няма да се издигна над посредствеността, няма да постигна нещо велико, няма да осъществя потенциала си.

Великото се ражда от малките неща - когато ги почитаме и се грижим за тях. Животът на всеки човек е изграден именно от малките неща. Величието е ментална абстракция и любима фантазия на егото. Парадоксът е, че в основата на величието стои почитането на малките неща на настоящия момент, а не преследването на идеята за великото. Настоящият момент е винаги малък, в смисъл, че винаги е прост, но в него се крие най-голямата възможна мощ. Също като атомът, той е едно от най-малките неща във Вселената, но съдържа неимоверна мощ. Само ако сте в хармония с настоящия момент, получавате достъп до тази мощ. Или, по-точно казано, само тогава тя има достъп до вас и чрез вас - до света. Иисус има предвид именно тази мощ, когато казва: „.. .Моят Отец досега работи, и Аз работя", а също и: „.. а Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата" . Тревогата, стресът и негативността ви откъсват от тази мощ. Илюзията, че сте отделни от мощта, която управлява Вселената, се завръща. Вие се чувствате отново самотен, борите се с нещо или се опитвате да постигнете това или онова. Защо се раждат тревога, стрес, негативност? Защото сте се отвърнали от настоящия момент. А защо сте се отвърнали? Защото сте сметнали, че има нещо по-важно от него. Забравили сте основната си цел. Една малка грешка, едно погрешно възприятие, и се ражда свят на страдание.

Чрез настоящия момент вие получавате достъп до мощта на самия живот, която традиционно е била наричана „Бог". В момента, в който се отвърнете от настоящия момент, Бог престава да бъде действителност във вашия живот, превръща се в умственото понятие за „Бог". Някои вярват в това понятие, други го отричат. Ала вярата в понятието е само слаб заместител на живата действителност на Бога, проявяващ се във всеки момент от живота ви.

Пълната хармония с настоящия момент не включва ли и преставането на всякакво движение? Наличието на цел не означава ли временно преустановяване на хармонията с настоящия момент и може би възстановяване на тази хармония на по-висше или по-сложно ниво след постигането на целта? Според мен, например, фиданката, която си прокарва път през почвата, не може да е в пълна хармония с настоящия момент защото тя има цел: да стане голямо дърво. Вероятно след като постигне целта си, ще си възвърне и хармонията.

Фиданката не иска нищо защото тя е едно с целостта, и целостта действа чрез нея.... Взрете се в полските кринове, как растат - казва Иисус - не се трудят, нито предат, а казвам ви че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях" .

Можем да кажем, че целостта - Животът - иска фиданката да стане дърво, но фиданката не гледа на себе си като на нещо, отделно от живота и не иска нищо за себе си. Това е единство с исканото от Живота. Поради тази причина фиданката нито се тревожи, нито се стресира. И ако трябва да умре преждевременно, тя умира без да й е тежко на сърцето. Капитулира в смъртта, както и в живота. Усеща смътно, че е вкоренена в Битието, във вечния единен Живот без форма.

Също като даоистките мъдреци в древен Китай, Иисус насочва вниманието ни към природата, защото в нея вижда в действие онази мощ, до която хората са загубили достъп. Става дума за творческата сила на Вселената. Иисус ни казва, че ако Бог облича простите цветя с такава красота, с колко повече красота ще облече човека. С други думи, докато природата е великолепен израз на еволюционния импулс на Вселената, когато хората влязат в хармония с разума в основата на този импулс, те ще могат да го изразят на по-висше, по-чудотворно ниво.

Така че, когато сте верни на вътрешната си цел, вие сте верни на живота. Ставайки присъстващи и по този начин цялостни, зареждате действията си с духовна мощ. Първоначално сигурно няма да има забележима промяна в това, какво правите - ще се промени само, как го правите. Първичната ви цел е да дадете възможност на съзнанието ви да се влее в това, което правите. Вторичната ви цел е какво искате да достигнете чрез правенето. Докато преди винаги сте свързвали представата за целта с бъдещето, сега пред вас се оформя една по-дълбока цел, която можете да откриете единствено в настоящето, единствено чрез отричане на времето.

Когато се срещате с хора, на работното място или някъде другаде, посветете им цялото си внимание. Вече не сте с тях на първо място човек, а поле на осъзнатост, на осъзнато Присъствие. Първичната причина да влезете във взаимодействие с другия - например, да продавате или купувате нещо, да искате нещо или да давате някаква информация - става вторична. Полето на осъзнатост, което възниква между вас двамата, се превръща в първична цел на взаимоотношенията. Това пространство на осъзнатост става по-важно от всичко, което си говорите с този човек, от всякакви физически предмети или мисловни обекти. Човешкото Битие става по-важно от нещата от този свят. Това не означава, че трябва да пренебрегнете нещата, които трябва да се вършат на практическо ниво. Напротив, вършенето им на практическо ниво става не само по-лесно, но и по-могъщо, когато измерението на Битието се признае и стане първично. Възникването на поле на осъзнатост, обединяващо хората, е най-същественият фактор във взаимоотношенията на новата земя.

Представата за успеха само его - илюзия ли е? Как да измерваме истинския успех?

Светът ще ви каже, че успехът е постигане на това, което сте се заловили да правите. Ще ви каже, че успехът е да побеждаваш, че да се сдобиеш с признание и/или благополучие са същностни елементи на всеки успех. Да, тези неща обикновено съпровождат успеха, но те самите не са успех. Общоприетата представа за успеха е съобразена с резултата от това, което правите. Според някои хора успехът е последица от комбинация между усилен труд и късмет, или от решителност и талант, или от това да сте на правилното място в правилното време. Да, възможно е едно или друго от тези неща да определя успеха, но нито едно от тях не е същността на успеха. Светът не ви казва - защото не го знае, - че вие не можете да станете успяващи. Можете единствено да сте успяващи. Не позволявайте на един луд свят да ви внушава, че успехът е нещо друго, а не успешният настоящ момент. Какво означава това? Усещането за качество във всичко, което правите, дори в най-простото действие. Качеството предполага грижа и внимание, а те идват с осъзнатостта. Качеството изисква Присъствието ви.

Да кажем, че сте бизнесмен и след две години стресираща напрегната работа най-после успявате да излезете на пазара със стока или услуга, която се продава добре и ви осигурява добри пари. Постигнали ли сте успех? Конвенционално казано, да. Но в действителност сте изразходвали две години да замърсявате както тялото си, така и земята с отрицателна енергия, правили сте себе си и хората около вас нещастни, оказали сте негативно влияние на хора, които никога не сте срещали. Несъзнателното допускане, стоящо зад всички действия от този род е, че успехът е едно бъдещо събитие и че целта оправдава средствата. Но и целта, и средството са едно. И ако средството не допринася за човешкото щастие, то и целта няма да допринесе. Резултатът, който е неотделим от действията, довели до него, е вече замърсен от тези действия и така ще създаде допълнително нещастие. Това е кармично действие - несъзнателно създаване на нещастие.

Както вече знаете, вашата вторична или външна цел се намира в измерението на времето, докато главната ви цел е неотделима от Настоящето и изисква отричане на времето. Как да се спогодят двете една с друга? Като се осъзнае, че пътят на целия ви живот се състои от крачките, които правите във всеки настоящ момент. Винаги съществува само тази единствена крачка, така че й отдайте цялото си внимание. Това не означава да не знаете накъде вървите, а само, че крачката е първична, а мястото, където искате да отидете, е вторично. А какво ще ви посрещне на това място изцяло зависи от качеството на тази стъпка. Или, казано другояче: това, което бъдещето ще ви поднесе, изцяло зависи от състояние на съзнанието ви сега.

Когато правенето се пропива с безвремевото качество на Битието, това е успехът. Ако Битието не се влива в правенето, ако не сте присъстващи, изгубвате себе си в това, което правите. Можете да изгубите себе си и в мисленето, както и в реакциите спрямо това, което се случва вън от вас.

Какво точно означава „да изгубиш себе си?

Същността на това кой сте е съзнанието. Когато съзнанието (вие) напълно се отъждестви с мисленето и забрави за същностната си природа, то изгубва себе си в мисленето. Когато се отъждестви с умствено-емоционалните образувания, като например желание и страх - първичните мотивиращи сили на егото, - то се изгубва в тези образувания. Съзнанието също така се изгубва, когато се отъждествява с действието или реагирането на това, което се случва. Всяка мисъл, всяко желание или страх, всяко действие или реакция, се пропива с фалшиво усещане за аза, което не е в състояние да усети простата радост от Битието и затова търси удоволствие, а понякога и болка, с която да я замени. Това означава да живеете, забравили за Битието. А когато сте забравили кой сте, всеки успех се оказва мимолетна заблуда. Каквото и да постигнете, скоро ще се почувствате нещастни, или някой нов проблем или дилема напълно ще привлекат вниманието ви.

Как да стигна от осъзнаването на вътрешната ми цел до откриването какво се очаква от мен да правя на външно ниво?

Външната цел е различна при всеки и нито една външна цел не е вечна. Тя е подчинена на времето и скоро се заменя с нова. Степента, в която посвещаването на вътрешната цел на пробуждането променя външните обстоятелства на живота ви, също варира. При някои хора настъпва внезапен или постепенен разрив с миналото им: с работата, с житейската ситуация, с взаимоотношението им с хората - настъпва радикална промяна. Част от промяната може да бъде инициирана от самите тях, но не чрез агонизиращ процес на вземане на решения, а чрез внезапно осъзнаване: ето какво трябва да направя. Решението идва, така да се каже, вече готово. Идва чрез осъзнатостта, а не чрез мисленето. Събуждате се една сутрин и откривате, че знаете какво трябва да направите. Някои хора се отказват от ненормалната си работна среда или житейска ситуация. Така че преди да откриете какво е добро за вас на външно ниво, преди да откриете какво работи, какво е съвместимо с вашата пробудена осъзнатост, може би трябва да откриете какво не е добро, какво вече не работи, какво е несъвместимо с вътрешната ви цел.

Други видове промяна могат внезапно да ви връхлетят отвън. Една случайна среща внася нова възможност и ново разширяване на живота ви. Продължила доста време спънка или конфликт изчезва. Приятелите ви или преминават през вътрешната трансформация заедно с вас, или се оттеглят от живота ви. Някои взаимоотношения се разпадат, други се задълбочават. Може да ви уволнят от работа или вие самите да внесете положителна промяна на работното място. Съпругата ви ви изоставя, или постигате с нея ново ниво на интимната ви връзка. Възможно е на повърхността някои промени да изглеждат отрицателни, но скоро ще разберете, че те са създали в живота ви пространство за възникване на нещо ново.

Може би ще преминете през период на несигурност. Какво да направите? Тъй като егото вече не управлява живота ви, психическата потребност от външна сигурност, която така или иначе е само илюзия, намалява. Способни сте да живеете с несигурността, дори да й се наслаждавате. Когато се почувствате удобно с нея, в живота ви се откриват безкрайни възможности. Например, страхът вече не е доминиращият фактор в това, което правите, и не ви пречи да се решите на промяна. Римският философ Тацит основателно отбелязва, че „желанието за безопасност се противопоставя на всяко велико и благородно начинание". Ако не можете да приемете несигурността, тя преминава в страх. Ако пък я приемете, тя води до нараснала жизненост, осъзнатост и творчество.

Преди много години, в резултат от силен вътрешен импулс, се отказах от научна кариера, която в очите на света бе „обещаваща" и навлязох в пълна несигурност. От нея след няколко години се появи новото ми въплъщение като духовен учител. Много по-късно нещо сходно се случи отново. У мен възникна импулс да напусна дома си в Англия и да се преместя на Западното крайбрежие на Съединените щати. Подчиних се на този импулс, въпреки че не знаех причината. От тази моя постъпка се роди книгата „Силата на настоящето", по-голямата част от която бе написана в Калифорния и Британска Колумбия, където дори нямах собствен дом. Нямах и приходи и живеех от спестяванията си, които бързо се топяха. Но всичко прекрасно си дойде на мястото. Бях изчерпал всичките си пари, точно когато почти завършвах книгата. Купих си лотариен билет и спечелих хиляда долара, с които се издържах още един месец.

Разбира се, не всекиму се налага да преминава през драстични промени на външните обстоятелства. На другия край на спектъра ще видите хора, които не мърдат от мястото, където се намират, и не престават да правят това, което правят. При тях се променя само как, но не и какво. Не става въпрос за страх или инерция. Това, което се променя при тях, е напълно достатъчно, за да дойде съзнателността в света им, така че друго не им е нужно. Те също допринасят за проявлението на новата земя.

Това не е ли валидно за всички? Ако осъществяването на вътрешната цел означава да си едно с настоящия момент, защо някой би изпитвал потребност да се откаже от сегашната си работа или житейска ситуация?

Да сте едно с това, което е, не означава вече да не инициирате промяна или че не сте способни да действате. Означава мотивацията на действията ви да идва от по-дълбоко ниво, не от его желанието или страха. Вътрешната хармония с настоящия момент отваря съзнанието ви и го прави хармонично с цялото, интегрална част от което е настоящият момент. Целостта, тоталността на живота започва да действа чрез вас.

Какво разбирате под „целостта"?

От една страна, целостта включва всичко, което съществува. То е светът или космосът. Ала всички съществуващи неща, от микробите до галактиките, не представляват отделни обекти или същества, а са нишки от мрежата от взаимосвързани многоизмерни процеси.

Има две причини да не сме в състояние да видим единството и нещата ни се струват отделени едно от друго. Първата е възприятието, което свежда действителността до това, което е достъпно за нас чрез малкия обхват на сетивата: това, което виждаме, чуваме, миришем, вкусваме и докосваме. Ала когато възприемаме, без да тълкуваме възприетото и без да поставяме мисловни етикети, с други думи, без да прибавяме мисли към нашите възприятия, ние можем да усетим по-дълбоката взаимосвързаност, която е в основата на възприемането ни на привидно отделните неща.

Другата, по-сериозна причина да съществува тази илюзия за отделността на нещата е натрапчивото мислене. Когато сме в капана на безспирните потоци натрапчиво мислене. Вселената се дезинтегрира за нас и ние изгубваме способността да усещаме взаимосвързаността на всичко съществуващо. Мисленето нарязва действителността на безжизнени фрагменти. А фрагментираното виждане на действителността поражда изключително неразумни и разрушителни действия.

Съществува и едно по-дълбоко ниво на целостта от нивото на взаимосвързаността на всичко съществуващо. На това ниво всички неща са едно. И то е Източникът, непроявеният единен Живот. То е разум, извън времето, който се проявява с разгръщането на Вселената във времето.

Целостта се състои от съществуване и Битие, от изявеното и неизявеното, от света и Бога. Когато сте в хармония с целостта, вие ставате съзнателен елемент от взаимосвързаността на цялото и неговата цел: възникването на съзнателност в този свят. В резултат спонтанни помагащи ви събития, случайни срещи, съвпадения и синхронни явления започват да изпъстрят живота ви. Карл Густав Юнг нарича синхронността „некаузален свързващ принцип". Това означава, че между синхронните събития, погледнато от външната гледна точка на нашата действителност, няма каузална връзка. Синхронността представлява външно проявление на разума зад света на видимостта, както и една по-дълбока свързаност от тази, която нашият ум би могъл да разбере. Ала, въпреки това ние имаме привилегията да бъдем - ако го пожелаем - съзнателни участници в разгръщането на разума зад видимостта, в разцъфтяването на съзнанието.

Природата съществува в състояние на несъзнателно единство с цялото. Поради тази причина, например, при цунами бедствието през 2004 г. нито едно диво животно не загина. Тъй като дивите животни са по-свързани с целостта, отколкото хората, те успяха да усетят приближаването на цунами доста преди то да можеше да бъде видяно или чуто, и имаха време да се оттеглят на по-високи терени. Ала е възможно дори и тези мои думи да са човешката гледна точка. Вероятно животните сами са разбрали, че трябва да се придвижат към по-високи земи. Да се прави това заради онова е умственият начин на фрагментиране на действителността, докато природата живее в несъзнателно единство с целостта. Наша цел и участ е да внесем ново измерение в този свят, като започнем да живеем в съзнателно единство с целостта и в съзнателна хармония с вселенския разум.

Може ли целостта да използва човешкия ум, за да създава неща или ситуации, които да са в хармония с нейната цел?

Да, винаги, когато има вдъхновение, дума, която произхожда от „в-дух" („в-дъх")  и ентусиазъм , което означава „в Бог", ще има и творческа мощ, далеч надхвърляща онова на което чо¬векът е способен.


Прочетете повече за  Книгите на Екхарт Толе

Вижте няколко  Статии за Екхарт Толе


 . 

16 септември 2020

Откриване на вътрешното пространство


По "Нова земя" на Екхарт Толе

Древна суфистка история разказва, че в една близкоизточна страна живял цар, разкъсван между щастието и унинието. И най-малкото нещо го разстройвало или го карало силно да реагира, така състоянието на щастие бързо преминавало в състояние на неудовлетворение и отчаяние. Дошло време, когато царят окончателно се изморил от себе си и от живота, и започнал да търси начини да излезе от затворения кръг. Изпратил да повикат един мъдрец, който живеел в царството му и имал репутацията на просветлен човек. Когато мъдрецът дошъл, царят му казал: „Искам да съм като теб. Можеш ли да ми дадеш нещо, което да внесе равновесие, ведрина и мъдрост в живота ми? Ще ти платя каквато цена поискаш."

Мъдрецът отвърнал: „Може и да успея да ти помогна. Ала цената на помощта ми е толкова висока, че няма да ти стигне и цялото царство, за да я платиш. Нека затова ти я дам даром, стига ти да я почетеш както трябва." Царят му обещал, че така и ще направи, и мъдрецът си заминал.
Няколко седмици по-късно се върнал и поднесъл на царя красива кутийка от нефрит. Царят отворил кутийката и видял в нея прост златен пръстен с гравиран надпис: „И това ще мине“.
„Какво значи това?" - запитал царят. „Винаги носи този пръстен - отвърнал мъдрецът. - Каквото и да се случи, преди да го определиш като добро или лошо, докосни пръстена и прочети надписа. Само така ще намериш покой."

„И това ще мине“. Какво в тези простички думи им дава такава мощ? Повърхностно погледнато, т. е. от една страна, ви внушават известно успокоение, когато се случи нещо лошо, от друга страна обаче, намаляват радостта от хубавите неща в живота. „Не бъди прекалено щастлив, щастието ти няма да трае дълго". Изглежда това казват за ситуации, които смятаме за добри.
Всъщност смисълът на тези думи става ясен, когато ги поставим в контекста на двете други истории, разказани по-горе. Историята за дзен учителя, чийто отговор на всяка ситуация бил „Така ли?", показва, че доброто се ражда от вътрешната несъпротива на събитията, т. е. когато си едно със случващото се. Историята за мъжа, чийто единствен коментар бил лаконичното „Може би", показва мъдростта да не съдиш. Току-що разказаната история изтъква преходността, която, ако е осъзната, води до непривързване. Да не се съпротивляваш, да не съдиш и да не се привързваш са трите аспекта на истинската свобода и на просветления начин на живот.

Думите, гравирани на пръстена, не казват, че не бива да се радвате на доброто в живота, нито са там с единствената цел да вдъхват утеха във времена на страдание. Те имат много по-дълбока задача: да ви накарат да се пробудите за ефимерността на всяка ситуация, която се дължи на преходността на всички форми - добри или лоши. Когато осъзнаете преходността на всички форми, вашата привързаност към тях намалява и вие до известна степен прекъсвате отъждествяването с тях. Не-привързаността не означава, че не можете да се радвате на доброто, което светът ви предлага. Напротив, вие му се радвате дори още повече. След като съзрете и приемете, че всички неща са преходни и промяната е неизбежна, можете да се радвате на удоволствията, докато те траят, без да се страхувате, че ще ги изгубите, и без да се тревожите за бъдещето. Когато сте не-привързани, добивате по-висока отправна точка спрямо събитията на живота и се освобождавате от техния плен. Ставате като астронавта, който вижда Земята, заобиколена от огромността на пространството и осъзнава една парадоксална истина: светът е скъпоценен и същевременно незначителен. Осъзнаването, че и това ще мине, води до непривързване, а с непривързването в живота ви идва едно друго измерение - измерението на вътрешното пространство. Посредством непривързването, както и посредством неосъждането и вътрешната несъпротива, вие си осигурявате достъп до това измерение.

Когато вече не сте изцяло отъждествени с формите, съзнанието - това кой сте вие - се освобождава от плена на формата. Тази свобода е всъщност възникващото вътрешно пространство. Тя идва като покой, като мир дълбоко вътре във вас, дори срещу изглеждащо лошо събитие. И това ще мине. Около емоционалните върхове и спадове, дори около болката съществува свободно пространство. И преди всичко, съществува пространство между мислите ви. Това пространство ражда покой, мир, които не са „от този свят", тъй като „този свят" е формата, а покоят е пространство. Това е покоят на Бога.

Сега вече можете да се наслаждавате на нещата от този свят, без да им приписвате важност и значимост, каквито те всъщност не притежават. Можете да участвате в танца на сътворението и да бъдете активни без привързване, което да трябва да преодолявате, и без неразумни искания към света: удовлетвори ме, направи ме щастлив, гарантирай ми сигурност, кажи ми кой съм. Светът не може да ви даде всичките тези неща, а когато не очаквате това от него, цялото страдание, създадено от вас самите, изчезва. Защото страданието се дължи на надценяването на формите и на неосъзнаването на измерението на вътрешното пространство. Когато това измерение присъства в живота ви, вие можете да се радвате на нещата, преживяванията и сетивните удоволствия без да се изгубвате в тях, без вътрешно привързване към тях, т. е. без пристрастяване към света.

Думите „и това ще мине“ са пътни знаци към действителността. Посочвайки преходността на всички форми, те са и пътни знаци към вечното. Единствено вечността във вас може да осъзнае преходното като преходно.

Когато измерението на пространството се изгубва или по-скоро не се осъзнава, нещата от света придобиват абсолютна важност, сериозност и тежест, каквито те всъщност не притежават. Когато светът не се възприема от перспективата на безформието, той се превръща в заплашително място, и в крайна сметка - в място на отчаяние. Проповедникът от Стария завет явно е изпитвал именно това, когато е говорел: „Видях всички работи, които се вършат под слънцето, и ето - всичко е суета и гонене на вятър" .

СЪЗНАНИЕ ЗА ОБЕКТИТЕ И СЪЗНАНИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО

Животът на повечето хора е гъмжило от неща: материални неща, неща, които трябва да бъдат направени, неща, за които трябва да се помисли. Животът им е копие на историята на човечеството, определена от Уинстън Чърчил като „едно проклето нещо следва по петите друго проклето нещо". Техният ум е препълнен с разбъркани мисли, една мисъл следва по петите друга. Това е измерението на съзнанието за обектите, което при повечето хора е господстващата действителност - и затова животът им е толкова дебалансиран. Съзнанието за обектите трябва да бъде балансирано със съзнание за пространството, за да може нормалността да се върне на нашата планета и човечеството да изпълни предопределението си. Възникването на съзнание за пространството е следващият етап в еволюцията на човечеството.

Съзнанието за пространството означава, че освен осъзнаването на нещата - което винаги се свежда до сетивни възприятия, до мисли и емоции, - има и скрит поток на осъзнатост. Осъзнатостта предполага вие да съзнавате не само нещата (обектите), но и да съзнавате, че съзнавате. Ако можете да усетите живия вътрешен покой като заден план на случващите се на предния план събития - значи сте постигнали нужното! Това измерение е навсякъде, но повечето хора изобщо не го съзнават. Понякога им го посочвам с думите: „Усещаш ли собственото си Присъствие?"

Съзнанието за пространството представлява не само освободеност от егото, но и освободеност от зависимостта от нещата от този свят, от материализма и материалността. То е духовното измерение, което - единствено - може да даде трансцендентален и верен смисъл на този свят.
Никога, когато сте разстроени от събитие, човек или ситуация, истинската причина не е самото събитие, човек или ситуация. Вие сте в плен на съзнанието за обектите и не осъзнавате безвремевото вътрешно пространство на самото съзнание. С думите „и това ще мине“, употребени като пътен знак, можете да възстановите осъзнаването на това измерение.

Друг указателен знак към истината е следното изречение: „Когато съм разстроен, причината не е тази, която си мисля."

ПОД МИСЪЛТА И НАД НЕЯ

Когато сте много изморени, можете да изпитате по-голям покой, да се отпуснете повече, отколкото в обикновеното ви състояние. Причината е, че мисленето затихва и вече не си спомняте за създадения от ума проблемен аз. Придвижвате се към съня. Когато пиете алкохол или вземате определени наркотици (стига те да не стимулират болковото тяло), също е възможно да се почувствате по-отпуснати, по-освободени от грижите и дори малко по-жизнени. Но само за известно време. Възможно е да запеете и затанцувате, а песните и танците в древността са били израз на радост от живота. И тъй като сте по-малко обременени от ума, може да съзрете радостта от Битието. Може би поради тази причина алкохолът също така се нарича „спиртни напитки"  Ала цената за радостта е висока - тя е не-съзнателността. Вместо да се издигнете над мисълта, вие падате под нея. Още няколко чашки и ще паднете и до вегетирането.

Съзнанието за пространството има твърде малко общо с дрогираното „интервализиране на пространството". И двете състояния са отвъд мисълта. Това е общото между тях. А фундаменталната разлика е, че при първото вие се издигате над мисълта, а при второто - падате под нея. Едното е следващата стъпка напред в еволюцията на човечеството, другото е регресиране до етапа, който сме загърбили преди еони.

ТЕЛЕВИЗИЯТА

Гледането на телевизия е любимото занимание през свободното време или по-скоро - любимото безделие за милиони хора по света. Когато стане на шестдесет години, средностатистическият американец има вече зад гърба си петнадесет години, прекарани във взиране в екрана. Статистическите данни за редица други страни показват същото.

Според много хора гледането на телевизия „релаксира". Ако се самонаблюдавате внимателно, ще видите, че колкото по-дълго екранът е във фокуса на вашето внимание, толкова по-пълно се преустановява мисловната ви дейност, и в продължение на часове гледате токшоу, геймшоу, ситком или дори телевизионни реклами, без умът ви да поражда мисли. Не само че вече не си спомняте проблемите си, но и временно се освобождавате от себе си - а има ли нещо по-релаксиращо?

И така, създава ли гледането на телевизия вътрешно пространство? Прави ли ви присъстващи? Не, за съжаление. Въпреки че в продължение на часове умът ви вероятно не поражда никакви мисли, той е скачен с мисловната дейност на телевизионното шоу. Скачен е с телевизионната версия на колективния ум и мисли неговите мисли. В такова състояние умът ви е неактивен само доколкото не произвежда мисли. Но пък непрекъснато попива мисли и образи от екрана. Това поражда у него подобно на транс пасивно състояние на повишена възприемчивост, напомнящо хипнозата. Затова екранът се оказва особено подходящ начин за манипулиране на „общественото мнение" - политиците, групите на заинтересованите, а също и рекламопроизводителите го знаят и затова плащат милиони долари, за да ви уловят в това състояние на възприемателна неосъзнатост. Те искат техните мисли да станат ваши мисли. И обикновено успяват.

Така че, когато гледате телевизия, вие по-скоро падате под мисълта, отколкото се издигате над нея. Телевизията прави същото като алкохола и другите наркотици. Макар да дава на ума известно отпускане, цената, която плащате за това, е доста висока и тя е загуба на съзнателността. Също като наркотичните вещества, и тя води до пристрастяване. Протягате ръка към дистанционното, уж за да изключите телевизора, но вместо това започвате да прехвърляте каналите. Половин или един час по-късно все още гледате, все още се ровите из каналите. Оказва се, че единственото копче, което не сте в състояние да натиснете, е копчето за изключване. Вие продължавате да гледате, не защото нещо интересно е привлякло вниманието ви, а именно защото няма нищо интересно. След като веднъж сте „зарибени", гледането на телевизия става за вас още по-банално, още по-безсмислено, т.е. „пристрастяване". Ако беше интересно, провокиращо мисленето, щеше да стимулира ума ви да мисли отново своите си мисли, което е доста по-съзнателно състояние и следователно за предпочитане пред създадения от телевизията транс. Вниманието ви нямаше да бъде изцяло в плен на образите на екрана.

Съдържанието на програмата, ако е поне малко качествена, може до известна степен да противодейства на хипнотичното, затъпяващо ума въздействие на телевизията. Има телевизионни програми, които са се оказали полезни за много хора, променили са живота им за добро, отворили са сърцата им, направили са ги по-съзнателни. Понякога комедийни сериали, макар да не представляват нищо особено, могат да бъдат непреднамерено духовни в смисъл, че показват карикатурна версия на човешката глупост и на егото. Те ни учат да не приемаме нищо твърде насериозно, да подхождаме към живота с леко сърце, и преподават уроците си по един наглед необичаен начин - предизвиквайки смях. Смехът е изключително освобождаващ, но и притежава висока целебна стойност. За съжаление обаче, повечето телевизии са под властта на хора, изцяло ръководени от своето его, така че скритият план на телевизионните програми е да ви управляват, като ви приспиват, т. е. като ви правят несъзнателни. И все пак телевизионната медия съдържа огромен и все още почти неизследван потенциал.

Избягвайте да гледате програми и телевизионни реклами, които ви атакуват с образи, сменящи се всеки две-три секунди. Прекаленото гледане на телевизия, да не говорим на такива програми, е отчасти причината за умственото разстройство, наречено „недостатъчна концентрираност на ума", от което в наши дни страдат милиони деца по света. Поради кратковременността на концентрацията всички възприятия и взаимоотношения са повърхностни и неудовлетворителни. Каквото и да правите, каквато и дейност да трябва да вършите в това състояние, ще го правите некачествено, защото качеството изисква внимание.

Честото и продължително гледане на телевизия ви прави несъзнателни, пасивни и изсмуква енергията от вас. Затова, вместо да гледате каквото попадне, избирайте онова, което наистина искате да видите. Когато постъпвате така, ще можете - ако желаете - да усетите живостта в тялото ви, докато гледате. Или, докато гледате, от време на време съзнавайте дишането си. На постоянни интервали откъсвайте очи от екрана, за да не завземе той изцяло сетивните ви възприятия. Не усилвайте звука повече от необходимото, за да не обсеби телевизията слуха ви. А когато се появят реклами, изключете звука. Не си лягайте веднага, след като сте загасили телевизора, а също - което е дори още по-лошо - не заспивайте, докато гледате.

ОСЪЗНАВАНЕ НА ВЪТРЕШНОТО ПРОСТРАНСТВО

Пространството между мислите би трябвало спорадично да се проявява във вас, но вероятно вие изобщо не го забелязвате. Съзнание, хипнотизирано от преживяванията и обусловено да се отъждествява преди всичко с формата, т. е. със съзнанието за обектите, поначало почти не е в състояние да се издигне до осъзнаване на пространството. Това всъщност означава, че вие не можете да осъзнаете себе си, защото сте постоянно заети със съзнаването на нещо друго, формата непрекъснато разсейва вниманието ви. Дори когато на пръв поглед съзнавате себе си, по-дълбоко погледнато, не е така - вие сте превърнали себе си в обект, в мисловна форма, и съответно съзнавате една мисъл („аз"), а не самите себе си.

Възможно е, когато чуете за вътрешно пространство, да започнете да го търсите, но тъй като го търсите като обект или преживяване, няма да успеете да го намерите. Това е дилемата, пред която се изправят всички, които се стремят към духовно осъществяване или просветление. Иисус казва: „.. .царството Божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е" .

Ако не прекарвате целия си живот в будно състояние в неудовлетвореност, тревоги, грижи, депресии, отчаяние или други негативни състояния; ако сте способни да се радвате на простичките неща в живота като песента на дъжда или гласа на вятъра; ако забелязвате красотата на облаците, ако можете да сте сами, без да се чувствате самотни, ако не се нуждаете от умствения стимул на развлеченията; ако се отнасяте към напълно непознатия любезно, без да очаквате нищо от него... значи у вас се е отворило, било то за кратко или за по-дълго, вътрешното пространство, стоящо зад безспирния поток на мисленето, каквото е човешкият ум. И в мига, в който това се случи, във вас се разлива едно почти недоловимо усещане за благополучие, за жив покой. Интензивността на усещането варира от трудно забележимо фоново чувство на задоволство до това, което древноиндийските мъдреци са нарекли ананда - блаженството на Битието. Тъй като вие сте били обусловени да обръщате внимание единствено на формата, вероятно няма да бъдете в състояние да го съзнаете непосредствено и ще ви е нужен посредник. Така например, има нещо общо между способността да виждате красотата, да оценявате простите неща, да се радвате на собствената си компания, да се отнасяте към другите с любяща любезност. Този общ елемент е чувството на удовлетвореност, покой и живост - невидимият фон, без който тези преживявания не биха били възможни.

Винаги, когато почувствате красотата, когато осъзнаете доброто в обикновените неща от живота, потърсете задния план на преживяването вътре във вас. Не го търсете така, сякаш търсите нещо. Не можете да го забодете като пеперуда, където ви е угодно, и да кажете: „А, ето го, държа го в ръцете си", не можете и да го схванете посредством ума и да го дефинирате по един или друг начин. Той е като безоблачното небе. Не притежава форма. Той е пространство; той е покой, сладостта на Битието, както и нещо безкрайно повече, защото това са само пътни знаци. Когато станете способни да го усещате непосредствено, вътре в себе си, той се задълбочава. Така че когато оценявате нещо просто - един звук, една гледка, едно докосване, - когато виждате красотата, когато изпитвате любяща доброжелателност един към друг, почувствайте и това вътрешно пространство, което е източникът и задният план на преживяването.

В хода на хилядолетията много поети и мъдреци са откривали, че истинското щастие - аз го наричам „радостта от Битието" - се намира в простите, наглед незначителни неща. В безспирния им стремеж да им се случи „нещо голямо" повечето хора непрекъснато пропускат да видят незначителното, което се оказва всичко друго, но не и незначително. Философът Ницше, в един рядък за него момент на дълбок покой, пише: „За щастието, колко малко - е нужно вече за щастието! (...) Тъкмо най-малкото, най-тихото, най-лекото - прошумоляване на гущер, лек полъх, плясъкът на криле, кратък миг - малкото съставя същността на най-доброто щастие. Тихо!" 

Защо „най-малкото нещо" създава „най-голямото щастие"? Защото истинското щастие не се причинява от неща или събития, макар на пръв поглед да изглежда така. Нещото, събитието като такова е недоловимо, така ненатрапващо се, че ангажира само малка част от съзнанието ви - а останалата част е вътрешно пространство, самото съзнание, ненакърнено от формата. Вътрешното съзнание за пространството и за това кой сте са едно и също. Иначе казано, формата на малките неща оставя място за вътрешното пространство. А именно вътрешното пространство, необусловеното съзнание, поражда истинското щастие, радостта от Битието. За да осъзнаете безмълвните неща трябва да сте вътрешно притихнали. Нужна е висока степен на осъзнатост. Бъдете в покой. Гледайте. Слушайте. Бъдете присъстващи.

Ето и един друг начин да откриете вътрешното пространство: съзнайте, че съзнавате. Кажете си или си помислете „Аз съм", но не прибавяйте нищо повече. Осъзнайте покоя, който избликва от „Аз съм". Усетете присъствието си, голото, разбудено Битие. Недокоснато от младост или старост, богатство или бедност, добро или лошо. Това е пространствената утроба на всичко сътворено, на всички форми.

МОЖЕТЕ ЛИ ДА ЧУЕТЕ ПЛАНИНСКИЯ ПОТОК?

Един дзен учител, съпроводен от свой ученик, вървял в мълчание по планинска пътека. Когато стигнали до старо кедрово дърво, седнали под клоните му, за да хапнат малко ориз и зеленчуци. След яденето ученикът - млад монах, все още неоткрил тайната на дзен, - нарушил мълчанието на учителя си с думите:

- Учителю, как мога да вляза в дзен?

Това, което имал предвид, разбира се, било как да влезе в онова състояние на съзнанието, което е „дзен".

Наставникът продължил да мълчи. Ученикът, развълнуван, чакал отговор почти пет минути. Тъкмо се канел да зададе нов въпрос, когато учителят внезапно проговорил:

- Чуваш ли звука на планинския поток?

До този момент ученикът не съзнавал, че има планински поток. Бил твърде зает да мисли за значението на дзен. Но сега се заслушал в звука и безспирно дърдорещият му ум утихнал. Отначало не чул нищо. После мисленето му било победено от повишената осъзнатост и внезапно до ушите му стигнал недоловимият ромон на малкия поток, пеещ в далечината.

- Да, сега го чувам! - възкликнал той.

Учителят вдигнал показалец. В очите му имало и ярост, и нежност, когато казал:

- Влез в дзен оттук!

Ученикът бил зашеметен. Това било неговото първо сатори - проблясък на просветление. Той узнал какво е дзен, без да знае какво е узнал.

Двамата продължили пътя си в мълчание. Ученикът се чудел на живостта на света, разстилащ се около него. Сякаш виждал всичко за първи път. Постепенно обаче отново започнал да мисли. Живият покой бил засенчен от шума на ума и не след дълго той задал нов въпрос:

- Учителю - рекъл, - мислих известно време. Какво щеше да ми кажеш, ако не бях успял да чуя планинския поток? 

Учителят спрял, погледнал го и казал: 

Влез в дзен оттук!

ПРАВИЛНОТО ДЕЙСТВИЕ

Егото се пита: как мога да накарам тази ситуация да удовлетвори нуждите ми или как мога да стигна да такава ситуация, която да удовлетвори нуждите ми?

Присъствието е състояние на вътрешна пространственост. Когато сте присъстващи, вие се питате: как да отговоря на нуждите на тази ситуация, на този момент? Всъщност дори не е необходимо да си задавате този въпрос. Вие сте спокойни, осъзнати, отворени към това, което е. Внасяте ново измерение в ситуацията: пространството. После гледате и слушате. Така ставате едно със ситуацията. Когато вместо да реагирате срещу ситуацията, се слеете с нея, отговорът се ражда от самата ситуация. Не вие, човекът, гледате и слушате, гледа и слуша самият покой. Ако се окаже, че е възможно или необходимо действие, вие извършвате това действие или по-скоро правилното действие се извършва чрез вас. Правилно е онова действие, което съответства на цялото. И след приключването на действието пространственият покой остава. Никой не вдига триумфално ръце с победния вик: „Ура!" Никой не казва: „Виж, аз направих това!"

Всяка творческа дейност се ражда в лоното на вътрешната пространственост. След като сътворяването се е осъществило и нещо е придобило форма, трябва да внимавате да не възникне представата „аз" или „мой". Ако си приписвате заслуга за това, което сте извършили, значи егото се е върнало и пространствеността е била засенчена.

ВЪЗПРИЕМАНЕ БЕЗ ИМЕНУВАНЕ

Повечето хора само периферно осъзнават света, който ги заобикаля, особено ако той им е до болка познат. Гласът в главата им е това, което поглъща почти цялото им време. Някои хора се чувстват по-жизнени, когато пътуват и посещават непознати места или чужди страни, защото тогава сетивните им възприятия - преживяванията - завладяват по-голяма част от съзнанието им за сметка на мисленето. Те стават повече присъстващи. Други хора си остават напълно обсебени от гласа в главата им, дори когато са на места, където не са били преди. Възприятията и преживяванията им се изопачават от незабавните отсъждания и преценки. Всъщност те не са отишли другаде. Макар тялото им да пътува, те си остават на едно и също място - в главата си.

Ето каква е действителността на повечето хора: веднага, щом нещо се възприема, то се именува, изтълкува се, сравнява се с други неща, харесва се или не се харесва, нарича се „добро" или „лошо" от призрачното аз, егото. Такива хора са в плен на мисловните форми, на съзнанието за обектите.

Не можете да се пробудите духовно, ако натрапчивото и несъзнателно именуване не спре, или поне ако не го съзнавате като такова и по този начин станете способни да го наблюдавате. Именно чрез непрекъснато именуване егото си остава на мястото - то е ненаблюдаваният ум. Когато именуването престане или когато го осъзнаете, във вас се отваря вътрешното пространство и вие вече не сте обсебени от ума.

Изберете един намиращ се близо до вас предмет - химикалка, стол, чаша, растение - и го изследвайте с очите си, т.е. погледнете го с интерес, та дори и с любопитство. Не избирайте предмети, които пораждат у вас силни асоциации с миналото, например, къде сте го купили или кой ви го е подарил и т. н. Избягвайте също така предмети, върху които има написано нещо - книги, бутилки. Това би стимулирало мисленето. Без да се напрягате, релаксирани, но осъзнати, посветете цялото си внимание на предмета, на неговите детайли. Ако възникнат мисли, не се занимавайте с тях. Това, което е важно за вас в момента, не са мислите, а самият възприятиен акт. Можете ли да премахнете мисленето от него? Можете ли да гледате предмета, без гласът в главата ви да коментира, да прави заключения, да сравнява или да се опитва да си изясни нещо? След няколко секунди позволете на погледа ви да поскита из стаята или из мястото, където сте, като будното ви внимание осветява всяко нещо, върху което се спира.

След това се заслушайте в звуците около вас. Слушайте ги по същия начин, по който обхождахте с поглед нещата наоколо. Някои звуци са с естествен произход - звуците на водата, на вятъра, на птиците, други - с изкуствен. Някои са приятни, други - неприятни. Не правете разлика между добрите и лошите звуци. Позволете на всеки звук да бъде това, което е, не го интерпретирайте. И тук важното е релаксираното, но будно внимание.

Когато гледате и слушате по такъв начин, може да изпитате едно фино и отначало почти незабележимо усещане за спокойствие. Някои хора го чувстват като фонов покой. Други го наричат мир. Когато съзнанието ви вече не е изцяло погълнато от мисленето, част от него остава в своето необусловено, изначално състояние без форма. Това е вътрешното пространство.

КОЙ Е СУБЕКТЪТ НА ОПИТА?

Това, което виждате и чувате, вкусвате, докосвате и помирисвате са, разбира се, сетивни обекти. Те са опитът. Ала кой е субектът на опита? Ако отвърнете, например: „Аз, разбира се, аз, Джейн Смит, старши счетоводител, четиридесет и пет годишна, разведена, майка на две деца, американка, съм субектът на опита", грешите. Джейн Смит и всички онези неща, с които умственото понятие „Джейн Смит" се идентифицира, са единствено и само обекти на опита и изобщо не са субектът на опита.

Всеки опит се състои от три компонента: сетивни възприятия, мисли или умствени образи, и емоции. Джейн Смит, старши счетоводител, четиридесет и пет годишна, разведена, майка на две деца, американка, са мисли и затова са част от преживяваното от вас в момента, в който мислите тези мисли. Те и всичко друго, което можете да кажете за себе си или да помислите за себе си, са обекти, а не субект на опита. Те са опитът, не онзи-който-има-опит. Може да добавите към тях още хиляда дефиниции (мисли) за това, кой сте, с което несъмнено ще увеличите сложността на опита ви за самите себе си (както и доходите на психотерапевта ви), но по този път в никакъв случай няма да стигнете до субекта на опита, който предхожда всеки опит и без който не би имало опит.

И така, кой е субектът на опита? Вие. А кой сте вие? Съзнанието. А какво е съзнанието? На този въпрос не може да се отговори. В момента, в който му дадете отговор, вие фалшифицирате – т. е. превръщате го в още един обект на опита. Съзнанието, или, ако използваме думата, с която нашата традиция някога го нарече - духът, не може да бъде познато в обикновения смисъл на думата и да се опитвате да го познаете е безполезно. Познанието във всичките негови форми се разгръща в сферата на дуалността - субект и обект, познаващ и познаване. Субектът, аз, познаващият, без който нищо не може да бъде познато, възприето, мислено или почувствано, си остава непознаваем. Защото азът няма форма, а само формите могат да бъдат познати, и при все това без непритежаващото форма измерение светът на формите не би могъл да съществува. Безформието е лъчистото пространство, в което светът възниква и в което престава да бъде. Това пространство е животът, който аз съм. То е безвремево. Аз съм е извънвремево, вечно. Това, което се случва в пространството на формите е относително и временно: удоволствие и болка, печалба и загуба, раждане и смърт.

Най-голямата пречка по пътя към откриването на вътрешното пространство, най-голямата пречка по пътя към откриване на субекта на опита, е дотолкова да се омаете от изживяването, че да изгубите себе си в него. Това означава съзнание, изгубено в собствените си сънища. Всяка мисъл, всяка емоция, всяко преживяване така ви завладява, че изпадате в подобно на сън състояние. Това състояние всъщност е било обичайното състояние на човечеството в продължение на хилядолетия.

Въпреки че не можете да постигнете познание за съзнанието, можете да го осъзнаете като аза ви. Можете непосредствено да го усетите във всяка ситуация, независимо каква е тя. Можете да го усетите тук и сега, като самото ви Присъствие, вътрешното пространство, в което възприемате думите, отпечатани на тази страница, и в което те стават мисли. То лежи в основата на „Аз съм". Думите, които четете и мислите, са предният план, а „Аз съм" е субстратът, задният план на всяко преживяване, всяка мисъл, всяко чувство.

ДИШАНЕТО

Открийте вътрешното пространство като създавате паузи в потока на мисленето. Без тях мисленето ви става повтарящо се, лишено от вдъхновение, лишено от всякакъв проблясък на творчество. Такова все още е мисленето на преобладаващата част от човечеството. Не е нужно да се тревожите за продължителността на тези паузи. Дори няколко секунди са достатъчни. Постепенно продължителността им ще се увеличи от само себе си, без някакви усилия от ваша страна. По-важно от продължителността е честотата - всекидневните ви дейности и потокът на мисленето да се прекъсват на интервали от пространство.

Наскоро един човек ми показа годишния проспект на голяма духовна организация. Разглеждайки го, се впечатлих от богатия избор от интересни семинари и курсове. Напомни ми за един вид шведска маса, където можете да си избирате какво да си вземете от огромно количество съблазнителни ястия. Човекът ме попита бих ли му препоръчал един-два курса от проспекта. „Не знам - казах. - Всички изглеждат толкова интересни! Но пък знам нещо друго - добавих. - Осъзнавайте дишането си колкото можете по-често, осъзнавайте го винаги, когато се сетите. Правете го една година и това ще се окаже една по-могъща преобразуваща сила отколкото посещаването не на един-два, а на всичките курсове. Пък и е безплатно."

Осъзнаването на дишането отвлича вниманието от мисленето и създава вътрешно пространство. Това е един от начините да се генерира съзнателност. Въпреки че пълнотата на съзнателността така или иначе вече съществува, макар в неизявен вид, ние сме дошли на този свят, за да внесем съзнателност и във външното измерение.

Осъзнавайте дишането си. Забележете усещането при дишането. Почувствайте как въздухът навлиза навътре в тялото ви и излиза извън тялото ви. Забележете как гръдният кош и коремът леко се разширяват и свиват при всяко вдишване и издишване. Едно съзнателно вдишване-издишване е достатъчно, за да се създаде известно пространство там, където преди е имало непрекъсната поредица от мисли, мисъл след мисъл. Едно съзнателно дишане, (а две или три още по-добре) правено много пъти на ден, е отличен начин да внесете пространство в живота си. Дори да медитирате върху дишането си два или повече часа на ден, както правят някои, едно вдишване-издишване е всичко, от което се нуждаете. Достатъчно е да осъзнаете само едно-единствено вдишване-издишване, между впрочем, то е всичко, което изобщо можете да осъзнаете. Останалото е спомен или предусещане, с други думи, мисли. Дишането не е нещо, което правите, а нещо, което наблюдавате, докато то става. А то става от само себе си. Разумът в тялото ви го прави. А вие трябва да го наблюдавате как става. В наблюдаването ви няма усилие, нито напрежение. Също така, забележете краткото замиране на дишането, най-вече онази тиха точка, с която завършва издишването, преди отново да вдишате.

Дишането на много хора е неестествено плитко. Колкото повече осъзнавате дишането си, толкова повече ще се възстанови естествената му дълбочина.
Тъй като дишането не притежава форма, от древни времена то е било приравнявано с духа - непритежаващия форма единен Живот. „И създаде, Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човека жива душа" . Немската дума, означаваща „дишам" - atmen - произхожда от древноиндийската (санскритска) дума атман (atman), означаваща обитаващия вътре в човека божествен дух или Бог.

Фактът, че дишането няма форма, е една от причините осъзнаването му да е толкова ефективен начин да внесете пространство в живота ви, да генерирате съзнателност. То е отличен обект, върху който да се медитира, именно защото не е предмет и не притежава очертания или форма. И защото е едно от най-незабележимите и привидно незначителни явления, „най-малкото нещо", което според Ницше съставлява „най-голямото щастие". Дали ще използвате осъзнаването на дишането като формална медитация зависи от вас. Но формалната медитация така или иначе не може да замени внасянето на съзнание за пространството във всекидневния живот.

Осъзнаването на дишането ви изтласква в настоящия момент - а настоящият момент е ключът към всяка вътрешна трансформация. Когато осъзнавате дишането си, вие сте напълно присъстващи. Възможно е да забележите, че не можете и да мислите, и да осъзнавате дишането си. Осъзнаването на дишането спира дейността на ума ви. Но не като транс или дрямка, напротив, тогава сте напълно будни. Не падате под мисленето, а се издигате над него. Ако погледнете по-внимателно, ще откриете, че тези две неща - пълното навлизане в настоящия момент и преустановяването на мисленето, без да се губи осъзнатостта - са в същността си едно: възникването на съзнание за пространството.

ПРИСТРАСТЯВАНЕ

Дълготрайният натрапчив поведенчески модел може да бъде наречен пристрастяване, а пристрастяването живее вътре във вас като псевдоцялост или под-личност, като енергийно поле, което периодично напълно ви завладява. Може дори да завладее ума ви, гласа в главата ви, който става глас на пристрастяването. Може пристрастяването да ви говори: „Имаше тежък ден. Заслужаваш почерпка. Защо да си отнемаш единственото удоволствие, останало в живота ти?" И така, вие се отъждествявате с вътрешния глас поради липсата на осъзнатост и тръгвате към хладилника, и си вземате от вкусния шоколадов кекс. Възможно е пристрастяването дори да не стигне до мисловно оформяне и изведнъж напълно неочаквано да откриете, че си дръпвате от цигара или отпивате от чаша с алкохол. „Какво прави това в ръката ми?" Изваждането на цигара от пакета и запалването й, наливането на питие са действия, които сте извършили в пълна несъзнателност.

Ако у вас са се създали натрапчиви поведенчески модели като например пушене, преяждане, пиене, прекалено гледане на телевизия, пристрастяване към интернет или други неща от същия порядък, можете да постъпите по следния начин: когато забележите появата на натрапчивата потребност у вас, спрете и направете три съзнателни вдишвания-издишвания. Това ще породи осъзнатост. След това съзнавайте няколко минути самия натрапчив импулс като енергийно поле вътре във вас. Съзнателно усещайте потребността физическо или умствено да погълнете или консумирате определена субстанция, или желанието да се отдадете на някакъв вид натрапчиво поведение. След това направете още няколко съзнателни вдишвания-издишвания. В този момент можете да откриете, че натрапчивият импулс е изчезнал - поне засега. Или пък че все още ви владее и не можете да се въздържите да не му се поддадете. Не правете проблем от това. Превърнете пристрастяването в елемент от вашето практикуване на осъзнатост по начина, който току-що описах. С нарастването на осъзнатостта моделите на пристрастяване постепенно ще отслабнат и ще се разпаднат. Не забравяйте обаче да улавяте всяка мисъл, която оправдава пристрастеното ви поведение, понякога с хитроумни аргументи -улавяйте я в момента, в който тя се появи във вашия ум. Тогава се запитвайте: кой говори в мен? И ще съзнавате, че говори гласът на пристрастяването. Докато знаете това, докато сте присъстващи - като наблюдатели на вашия ум, - вероятността той да ви „преметне" и да направи каквото иска, е доста по-малка.

ОСЪЗНАВАНЕ НА ВЪТРЕШНОТО ТЯЛО

Един друг прост, но ефективен начин да откриете вътрешното пространство във вашия живот е тясно свързан с дишането. Ще откриете, че когато осъзнавате финия поток на въздуха навътре и навън от тялото ви, както и повдигането и спадането на гръдния кош и корема, осъзнавате и вътрешното тяло. Възможно е вниманието ви в този момент да се прехвърли върху живостта, която усещате вътре във вас и която се разлива из цялото ви тяло.

Повечето хора са така обсебени от мислите си, толкова отъждествени с гласа в главата си, че вече не могат да почувстват тази живост вътре в себе си. Да сте неспособни да усещате живота, който оживява материалното ви тяло, истинския живот, който сте, е най-голямото лишение, което може да ви се случи. Ако ви сполети, вие започвате да търсите не само заместители на естественото ви състояние на вътрешно благополучие, но и нещо, с което да прикриете непрекъснатата неудовлетвореност, че не усещате живостта - а живостта винаги е във вас, макар често остава незабелязана. Някои от заместителите, към които хората се обръщат, са наркотичните „въздигания", свръхстимулирането на сетивата, например, чрез прекалено силната музика, събуждането на интензивни усещания или извършването на опасни неща, обсесивния секс. Дори драмата в една връзка се използва като заместител на истинското чувство на живост. Най-търсеното запълване на непрекъсната фонова неудовлетвореност е връзката с жена или мъж, „която би ме направила щастлив". Така се ражда онова често срещано преживяване, наречено „да ме предадат". А когато неудовлетворението отново излезе на повърхността, обикновено партньорът ще бъде „виновен".

Направете две или три съзнателни вдишвания-издишвания. Проверете можете ли да усетите финото чувство на живост, което изпълва цялото ви вътрешно тяло. Можете ли да почувствате тялото си отвътре? Почувствайте за кратко отделните части на тялото. Усетете ръцете от пръстите до китките, след това целите ръце, усетете краката от стъпалата до глезените, след това целите крака. Можете ли да усетите корема, гръдния кош, врата, главата? А устните? Има ли живот в тях? След това отново осъзнайте вътрешното тяло като цялост. Може би ще ви е нужно, когато започвате тази практика, да затворите очи, но след като успеете да почувствате тялото си, отворете очи, огледайте се, като същевременно продължавате да чувствате тялото си. Някои читатели ще открият, че не им е нужно да затварят очи, че могат да усетят вътрешното си тяло, докато четат тези редове.

ВЪТРЕШНО И ВЪНШНО ПРОСТРАНСТВО

Вътрешното ви тяло не е солидно, а пространствено. То не е вашата материална форма, а животът, който оживява материалната форма. То е разумът, който създава и поддържа тялото, едновременно координирайки стотици различни функции с такава изключителна сложност, че човешкият ум може да разбере едва мъничка част от тях. Когато осъзнаете вътрешното тяло, разумът осъзнава себе си. Това е изплъзващият се от научния обглед „живот", който никой учен не е открил, защото съзнанието, което го търси, в той.

Физиците са установили, че привидната солидност на материята е илюзия, създадена от нашите сетива. В нея влиза и материалното ни тяло, което ние възприемаме и мислим като форма, но 99,99 % от него е всъщност празно пространство. Това показва колко огромно е пространството между атомите в сравнение с големината на самите атоми, както и че има много пространство вътре в самите атоми. Материалното тяло е просто погрешна представа за това кой сте. В множество отношения то е микрокосмическата версия на външното пространство. За да получите представа колко огромно е пространството между небесните тела, помислете върху това: на светлината, движеща се с постоянна скорост 186 000 мили (300 000 километра) в секунда, й отнема малко повече от една секунда, за да стигне от Луната до Земята, а слънчевата светлина стига за осем минути до Земята. Светлината от най-близката ни съседка в пространството, звездата, наречена Проксима Центавър - слънцето, най-близко до собственото ни слънце, пътува 4,5 години, за да стигне до Земята. Ето колко огромно е пространството, което ни заобикаля! А освен това съществува и междугалактическо пространство, чиято огромност не можем да си представим. Светлината от най-близката до нашата галактика - Андромеда, стига до нас за 2,4 милиона години. Не е ли смайващо, че тялото ви е пространствено като Вселената?

И така, материалното ви тяло, което е форма, се разкрива като същностно безформено, когато навлезете по-дълбоко в него. И става врата към вътрешното пространство. Макар че вътрешното пространство не притежава форма, то е интензивно живо. Това „празно пространство" е животът в неговата пълнота, неизявеният Източник, от който произтичат всички проявления. Традиционната дума за този Източник е Бог.

Мислите и думите принадлежат на света на формите и не са в състояние да изразят безформието Така че, когато казвате: мога да почувствам вътрешното си тяло, вие се основавате на една погрешна представа, създадена от мисълта. Това, което всъщност се случва, е че съзнанието, което се проявява като тяло - съзнанието, че Аз Съм - съзнава себе си. Когато престана да смесвам кой съм с временната форма „ме", тогава измерението на безграничното и вечното - на Бога, може да изрази себе си чрез „аз" и да „ме" ръководи. И ме освобождава от зависимостта ми от формата. Ала едно чисто интелектуално осъзнаване или убеждение, че „аз не съм тази форма", тук не би помогнало. Най-важният въпрос е: мога ли в този момент да усетя присъствието на вътрешното пространство, което всъщност означава - мога ли да усетя собственото си Присъствие, или, още по-точно, Присъствието, което аз съм?

Можем да подходим към тази истина и по друг път Запитайте се: „Осъзнавам ли не само това, което се случва в настоящия момент, но също и самото Настояще като живо безвремево вътрешно пространство, в което се случва всичко?" Макар този въпрос на пръв поглед да няма нищо общо с вътрешното тяло, с учудване ще откриете, че като осъзнаете пространството на Настоящето, изведнъж ще се почувствате вътрешно по-живи. Вие усещате колко живо е вътрешното тяло - живостта, вътрешно присъща на радостта от Битието. Трябва да влезем в тялото си, да отидем отвъд него и да открием, че ние не сме това.

Доколкото е възможно във всекидневния ви живот, използвайте осъзнаването на вътрешното тяло, за да създавате пространство. Докато чакате нещо, докато слушате някого, когато се спрете, за да погледнете небето, да се порадвате на едно дърво, на едно цвете, на вашия партньор, на едно дете, усетете едновременно с това живостта вътре във вас. Това означава, че част от вашето съзнание остава без форма, макар останалата част да е насочена към външния свят на формите. Винаги, когато „населявате" тялото си по описания начин, успявате да закотвите вашето присъствие в Настоящето. И не се изгубвате в мислене, в емоции или във външни ситуации.

Когато мислите, усещате, възприемате и преживявате, съзнанието придобива форма. То се въплъщава в мисъл, възприятие, преживяване. Цикълът на преражданията, от който будистите се надяват да се освободят, протича непрекъснато и само в настоящия момент - чрез мощта на Настоящето - сте в състояние да излезете от него. Когато напълно приемете формата на Настоящето, вие постигате вътрешна хармония с пространството, което е и същината на Сега. Приемайки я, вие ставате вътрешна пространственост. В хармония с пространството, а не с формата. Това внася истинска перспектива и равновесие в живота ви.

ЗАБЕЛЯЗВАНЕ НА ПАУЗИТЕ

През деня покрай вас минават непрекъснати променящи се поредици от неща, които виждате и чувате. В първия момент, в който видите или чуете нещо - още повече ако то ви е непознато, - преди умът да го именува или тълкува, обикновено настъпва пауза, състояща се от осъзнато внимание, в която протича самото възприятие. Това е вътрешното пространство. Трайността й варира от човек на човек. Лесно е да я пропуснете, тъй като при повечето хора паузата трае съвсем малко - секунда или дори части от секундата.

Ето какво всъщност се случва: виждате нова гледка или чувате нов звук и в първия момент на възприятието обичайният поток на мисленето закратко се преустановява. Съзнанието се отклонява от мисленето (върху което е центрирано) и се насочва към възприятието. Дори е възможно при някоя доста необичайна гледка или звук да „загубите дар слово" - да загубите вътрешния си глас, с други думи, да настъпи една по-дълготрайна пауза.

От честотата и продължителността на тези вътрешни пространства зависи способността ви да се наслаждавате на живота, да изпитвате вътрешна свързаност с другите човешки същества, както и с природата. От тях зависи и степента, в която се освобождавате от егото - защото егото включва и пълно несъзнаване на измерението на вътрешното пространство.

Когато започнете да осъзнавате тези кратки промеждутъци в естественото им случване, те ще се удължат, а когато се удължат, ще изпитвате все по-често радостта от възприемането с малка или изобщо никаква намеса на мисълта. Светът около вас ще ви се стори свеж, нов и жизнен. Колкото повече възприемате живота през умствения екран на абстракцията и концептуализациите, толкова по-безжизнен и плосък става светът около вас.

ИЗГУБЕТЕ СЕБЕ СИ, ЗА ДА ОТКРИЕТЕ СЕБЕ СИ

Вътрешно пространство възниква и когато се освободите от потребността да утвърждавате вашата формова идентичност. Тази потребност е на егото. И затова не е истинска потребност. Вече закратко се спряхме на това. Всеки път, когато се освобождавате от някой от тези поведенчески модели, във вас възниква вътрешно пространство. Вие ставате по-истински себе си. За егото ще изглежда, че сякаш изгубвате себе си, но е точно обратното. Иисус учи преди хилядолетия, че е потребно да изгубиш себе си, за да откриеш себе си. Всеки път, когато се освобождавате от такъв модел, вие преставате да утвърждавате кой сте на нивото на формата, а кой сте отвъд формата разцъфтява по-пълно. Ставате по-малко, за да можете да бъдете повече.

Ето някои начини, по които хората несъзнателно се опитват да утвърдят своята формова идентичност. Ако сте достатъчно осъзнати, ще можете да различите част от несъзнателните модели и при вас: искате да получите признание за нещо, което сте направили, или се ядосвате и се разстройвате, ако не получите признание; опитвате се да получите внимание, като говорите за проблемите си, за историята на болестта си, или като правите сцена; изказвате мнението си, когато никой не ви е питал за него и то с нищо няма да промени настоящата ситуация; проявявате по-голям интерес към това, как другият гледа на вас, отколкото на самия човек, т.е. използвате другите като отражения на вашето его или като подсилващи вашето его; опитвате се да впечатлите другите с притежания, знания, добър външен вид, високо обществено положение, физическа сила и т. н.; временно раздувате егото си чрез гневно реагиране на нещо или някого; приемате нещата твърде лично, изпитвате обида; изкарвате, че сте прави, а другите грешат чрез безплодни умствени или словесни оплаквания; желаете да бъдете забелязани или да изглеждате важни.

След като сте открили някой от тези модели у себе си, предлагам ви да направите следния експеримент. Вижте как ще се почувствате и какво ще се случи, ако отхвърлите този модел. Просто се откажете от него и вижте какво става.

Отказът от утвърждаване кой сте на нивото на формата е друг начин да се генерира съзнателност. Открийте огромната мощ, която протича през вас и се влива в света, когато престанете да изтъквате вашата формова идентичност.

ПОКОЯТ

Казано е: „Покоят е езикът, на който говори Бог, всичко останало е лош превод". Покоят всъщност е друга дума за пространство. Осъзнаването на покоя всеки път, когато той влезе в живота ни, ни свързва с непритежаващото форма и извънвремево измерение вътре в нас, с онова, което е отвъд мисленето, отвъд егото. Възможно е това да е покоят, с който е пропит природният свят, или пък покоят в стаята ви в ранните часове на деня, или безмълвните паузи между звуците. Покоят няма форма - и затова не може да се осъзнае чрез мисленето. Мисленето е форма. Осъзнаването на покоя означава, че сте в покой. Да сте в покой означава да сте съзнаващи без мисъл. Вие сте най-същностно, най-дълбоко себе си, когато сте в покой. Тогава, сте тези, които сте били, преди временно да приемете онази материална и умствена форма, наречена „личност". Тогава сте тези, които ще бъдете, когато формата се разпадне. Когато сте в покой, сте тези, които сте отвъд временното си съществуване: съзнание - необусловено, лишено от форма, вечно.


Прочетете повече за  Книгите на Екхарт Толе

Вижте няколко  Статии за Екхарт Толе


 . 

14 септември 2020

Откриването на себе си


По "Нова земя" на Екхарт Толе

Гноти сеаутон - „Познай себе си". Тези думи били издълбани над входа на храма на Аполон в Делфи, мястото, където се намирал Свещеният оракул. В древна Гърция хората посещавали Оракула с надеждата, че той ще им открие каква съдба ги очаква или какви действия да предприемат в ситуацията, в която се намират. Вероятно повечето посетители са прочитали тези думи, влизайки в храма, без да съзнават, че те съдържат истина, по-дълбока от всичко, което Оракулът би им казал. Вероятно също така не са съзнавали, че независимо колко голямо откровение и колко точна информация получавали, в крайна сметка те се оказвали безполезни, тъй като не можели да ги спасят от нещастия или от създаденото от самите тях страдание - защото е трябвало най-напред да разберат истината, съдържаща се в думите „Познай себе си". Преди да попитате каквото и да било, най-напред задайте най-важния за живота ви въпрос: Кой съм аз?

Несъзнателните хора - а голяма част от хората си остават несъзнателни, впримчени от своето его през целия си живот - бързо ще ви отговорят кои са: ще ви кажат името си, професията си, личната си история, размерите или състоянието на своето тяло, както и всичко друго, с което се отъждествяват. Други хора ще изглеждат привидно по-духовни, тъй като смятат себе си за безсмъртна душа или божествен дух. Ала познават ли те наистина себе си, или чисто и просто са прибавили известен брой духовни на вид понятия към съдържанието на ума си? Познаването на себе си далеч надхвърля усвояването на едно или друго множество от представи или вярвания, убеждения. Духовните идеи и вярвания в най-добрия случай са полезни указатели, но сами по себе си рядко успяват да разрушат здраво вкоренените ключови понятия за това кои сте - част от обусловеността на човешкия ум. Познаването на себе си в по-дълбок план няма нищо общо с всички онези представи, които блуждаят в ума ви. Познаването на себе си трябва да има за основа Битието, а не лутането в ума.

КОЙ МИСЛИТЕ, ЧЕ СТЕ

Усещането за това, кой сте, определя какво възприемате за свои потребности и какво има значение за вас в живота - а онова, което има значение за вас в живота, притежава властта да ви разстройва и обърква. Можете да използвате така формулираното определение като критерий, за да разберете доколко познавате себе си. Това, което има значение, не е задължително онова, което казвате или в което вярвате, а което действията и реакциите ви разкриват като важно за вас. Така че е добре да си зададете въпроса: кои са нещата, които ме разстройват и объркват? Ако дребни неща притежават властта да ви разстройват, значи този, който мислите, че сте, е именно такъв: дребнав. И несъзнателно ще се възприемате като такъв. Какво представляват дребните неща? В крайна сметка се оказва, че всички неща са дребни, понеже са преходни.

Възможно е да кажете: „Знам, че съм безсмъртен дух" или „Уморих се от този луд свят; единственото, което желая, е известно спокойствие" - и ето че телефонът иззвънява. Лоши новини: срив на борсовия пазар; сделката, която се опитвате да сключите, най-вероятно ще пропадне, откраднали са ви колата; тъща ви пристига; пътуването е отменено; партньорът ви ви напуска; те искат още пари; казвате на себе си, че вината е ваша. Внезапно у вас се надига вълна от гняв, от тревога. Гласът ви става груб: „Не мога повече да понасям това!" Вие обвинявате и упреквате, нападате другите, защитавате се, оправдавате се; и всичко това протича на автопилот. Има нещо, което е очевидно много по-важно за вас в настоящия момент от вътрешния ви мир, за който преди минутка си мислехте, че е всичко, от което се нуждаете. Оказва се, че вече не сте безсмъртен дух. Сделката, парите, договорът, загубата или заплахата от загуба са много по-важни. За кого? За безсмъртния дух, който твърдяхте, че сте? Не, за „мен". За онова дребно мен, което се стреми да получи сигурност или себеосъществяване чрез преходните неща, и се тревожи или гневи, защото не получава исканото. Е, поне сега вече знаете кой мислите, че сте.

Ако покоят е наистина това, което желаете, тогава ще изберете покоя. Ако покоят има за вас по-голямо значение от всичко друго, и ако наистина се смятате за дух, а не за дребно аз, то ще останете нереагиращи и напълно осъзнати дори срещу предизвикващи ви хора или ситуации. Ще приемете незабавно моментната ситуация и по този начин ще станете едно с нея вместо да се отделяте от нея. И тогава от вашата осъзнатост ще се роди отговор. Това, което наистина сте (съзнателността), а не това, което мислите, че сте (дребното аз), ще отговори. Отговорът ще бъде мощен и ефикасен, и няма да превърне нито човек, нито ситуация във враг.

Светът винаги прави така, че да не можете да се залъгвате дълго време кой сте - той винаги ви показва нещата, които наистина имат значение за вас. Как реагирате на хора и ситуации, най-вече когато те ви предизвикат, е най-добрият индикатор за това колко дълбоко познавате себе си.

Колкото по-ограничено, по-тясно е его виждането ви за себе си, толкова по-пълно ще вникнете, ще се съсредоточите и ще реагирате на его-ограничеността. несъзнателността на другите. Техните „грешки" или това, което възприемате като техни грешки, ще се превърне за вас в идентичност на тези хора. Това означава, че вие ще виждате в тях единствено егото им, и така ще укрепите и собственото си его. Вместо да гледате „през" егото на другите, ще гледате самото его. Кой гледа егото им? Вашето его.

Крайно несъзнателните хора изживяват собственото си его посредством неговото отражение у другите. Когато осъзнаете, че това, на което реагирате у другите, го има също така и у вас (понякога - само у вас), значи вече започвате да осъзнавате собственото си его. На този етап може да осъзнаете и че това, което правите на другите, всъщност го правите на себе си. И ще престанете да гледате на себе си като на жертва.

Вие не сте егото, така че когато осъзнаете егото у вас, това не означава, че знаете кой сте, а означава само, че знаете кой не сте. Ала именно знаенето кой не сте премахва най-голямото препятствие по пътя към истинското познаване на себе си.

Никой не може да ви каже кой сте. Защото това ще бъде още едно понятие - съответно няма да може да ви промени. Кой сте вие не се нуждае от убеждения. Всъщност всяко вярване или убеждение е пречка по пътя ви. Кой сте не се нуждае дори от това да съзнавате кой сте вие, тъй като вече сте, който сте. Ала без осъзнаването кой сте не може да просветне в света. Кой сте ще си остане в неизявеното, което, разбира се, е вашият истински дом. И тогава ще изглеждате като бедняк, който не знае, че има банкова сметка от 100 милиона долара и богатството му остава непроявен потенциал.

ИЗОБИЛИЕТО

Кой мислите, че сте, е тясно свързано и с това по какъв начин се виждате застрашени от другите. Много хора се оплакват, че останалите не се отнасят с тях достатъчно добре. „Не ме уважават, не ми обръщат внимание, не ме признават - казват те. - Приемат ме за даденост, не за някого, с когото трябва да се съобразяват." Когато хората са любезни, те ги подозират в скрити помисли. „Другите искат да ме манипулират, да се възползват от мен. И никой не ме обича."

Този, който мислят, че са, е: „Аз съм едно нуждаещо се „малко аз", чиито нужди никой не желае да задоволи". Това базисно погрешно възприемане на „кой съм" създава дисфункция във всички техни отношения. Те вярват, че не могат да дадат нищо на света или на другите, както и че светът или другите не им дават това, от което се нуждаят. Цялата им действителност се основава на едно илюзорно усещане кои са. То саботира ситуациите, в които се озовават, опетнява всичките им отношения с другите хора. Ако мисълта за липса - била тя липса на пари, на признание или на любов - е част от това, кой мислите, че сте, винаги ще усещате загуба. Вместо да признаете всичко добро, което вече го има в живота ви, вие изобщо няма да го забелязвате и ще мислите непрекъснато само за загубата. Признаването на доброто, присъстващо в живота ви, е в основата на всяко изобилие, факт е, че когато си мислите, че светът се отдръпва от вас, всъщност вие се отдръпвате от света. Отдръпвате се от него, защото дълбоко в себе си се смятате за незначителни и следователно нямате какво да дадете на другите.

Опитайте това няколко седмици и вижте как то променя вашата действителност: всеки път, когато си мислите, че хората не ви дават нещо - похвала, добра оценка, помощ, любяща загриженост и т. н., - дайте им го вие. Нямате ли го? Ами постъпвайте така, все едно, че го имате, и то ще дойде. И тогава, веднага щом започнете да давате, ще започнете и да получавате. Не можете да получите това, което не давате. Потокът навън предопределя потока навътре. Всичко, което мислите, че светът не ви дава, вие вече го имате. Това включва и изобилието. Законът, че потокът навън предопределя потока навътре, е изказан от Иисус със следните разтърсващи думи: „Давайте, и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви.. .“ 

Източникът на изобилието не е извън вас. Той е част от „кой сте". Започнете, като най-напред признаете и осъзнаете изобилието извън вас. Забележете пълнотата на живота около вас. Топлината на слънцето, галеща кожата ви, красивите цветя пред цветарския магазин, отхапването на парче сочен плод, изобилието на небесен дъжд. Пълнотата на живота е на всяка крачка. Забелязвайки тази изобилна заобикаляща ви пълнота, вие се пробуждате, за да забележите вътрешното, спящо във вас изобилие. Нека то се излее навън. Когато се усмихнете на непознат, това вече е поток енергия навън. Ставате „даващ". Често се питайте: „Какво мога да дам; как да помогна на този човек, на тази ситуация?" Не е нужно да притежавате нещо, за да се чувствате изобилни, макар че ако във вас има постоянно усещане за изобилие, нещата почти сигурно ще потекат към вас. Изобилието идва само при онези, които вече го имат. Това сякаш звучи несправедливо, но ако внимателно го обмислите, ще видите, че не е така. Това е универсален закон. И изобилието, и оскъдицата са вътрешни състояния, които се проявяват като ваша действителност. Иисус казва същото със следните думи: „Защото който има, нему ще се даде, а който няма, от него ще се отнеме и това, що има" .

ПОЗНАВАНЕТО НА СЕБЕ СИ И ЗНАНИЕТО ЗА СЕБЕ СИ

Възможно е да не познавате себе си, защото се страхувате от това, което бихте открили, ако се познавахте. Много хора таят в себе си страх, че са лоши. Ала това, което можете да откриете за себе си, не сте вие. Това, което можете да узнаете за себе си, не сте вие.

Докато някои хора не искат да узнаят кои са, защото се страхуват, други изпитват неутолимо любопитство към себе си и искат да откриват все повече неща за себе си. Може толкова да сте обладани от мисълта за себе си, че да прекарате години в психоанализа, да изследвате всеки аспект на детството си, да разкриете тайни страхове и желания и многобройните пластове сложност, които съставляват личността и характера ви. След десет години психотерапевтът може да се измори от вас и историята ви и да ви каже, че анализът е приключил. Вероятно ще ви отпрати с досие от пет хиляди страници. „Това е всичко за вас. Ето това сте вие". И докато носите тежката папка към къщи, първоначалното удовлетворение, че най-после сте познали себе си, ще отстъпи пред усещането за непълнота. В главата ви ще пърха подозрение, че трябва да сте нещо повече от това, което се съдържа в папката. И наистина е така - може би не в количествения аспект на фактите, а в качествения аспект на дълбочината.

Няма нищо лошо в психоанализата или откритията относно миналото ви, стига да не смесвате знанието за себе си с познаването на себе си. Пет хилядите страници досие е знание за вас: съдържанието на ума ви, обусловено от миналото. Това, което научавате посредством психоанализа или самонаблюдение, е знание за вас. То не е вас. То е съдържание, не същина. Надмогването на егото е надмогване на съдържанието. Да познаваш себе си е да бъдеш себе си, да бъдеш себе си е край на отъждествяването със съдържанието.

Повечето хора се самоопределят чрез съдържанието на живота си. Съдържанието е това, което възприемат, преживяват, правят, мислят и усещат. Съдържанието е това, което почти изцяло поглъща вниманието на повечето хора и с което те се отъждествяват. Когато мислите или казвате „моя живот", вие нямате предвид живота, който сте, а живота, който имате или ви се струва, че имате. С други думи, съдържанието - вашата възраст, здравословно състояние, взаимоотношения с другите, финанси, работа, начин на живот, както и умствено-емоционалното ви състояние. Вътрешните или външните обстоятелства на вашия живот, вашето минало и вашето бъдеще - всичко това спада към сферата на съдържанието, към нея спадат и събитията, т.е. всичко, което се случва.

Тогава съществува ли нещо, което да не е съдържание? Да, съществува, и то дава възможност на съдържанието да бъде - вътрешното пространство на съзнанието.

ХАОСЪТ И ПО-ВИСШИЯТ ПОРЯДЪК

Когато познавате себе си само чрез съдържанието, ще си мислите, че знаете кое е добро и кое е лошо за вас. Ще различавате събитията, „добри за мен", и събитията, „лоши за мен". Ала това е фрагментирано възприемане на целостта на живота, в която всичко е взаимосвързано и всяко събитие има своето необходимо място и функция. Тази цялост представлява нещо много повече от повърхността на нещата и външния им вид, много повече от общия сбор на частите, много повече от съдържанието на вашия живот или от съдържанието на света.

Зад понякога изглеждащата случайна или дори хаотична последователност на събитията в живота ни, както и в света, се разгръща един по-висш порядък и цел. Този факт е прекрасно изразен в следната констатация на дзен-будизма: „Снегът вали и всяка снежинка си е на мястото" Никога не можем да разберем този по-висш порядък, мислейки за него, защото мисленето е съдържание, а по-висшият порядък произхожда от непритежаващото форма царство на съзнанието, от всеобщия разум. Но пък можем да го съзрем за миг, и, нещо повече, да влезем в хармония с него, което означава да сме съзнателни участници в разгръщането на неговата по-висша цел.

Когато се разхождаме в девствена гора, умът ни вижда във всичко наоколо единствено безредие и хаос. Той дори не е способен да различи живота (доброто) от смъртта (лошото), тъй като навсякъде от разлагаща се, разпадаща се материя покълва нов живот. Само ако сме вътрешно достатъчно притихнали и ако сме накарали гласа на мисленето да замълчи, ще можем да осъзнаем, че около нас има прекрасна скрита хармония, святото, по-висш порядък, благодарение на които всяко нещо е па мястото си и не може да бъде нищо друго освен това, което е, по начина, по който е.

Умът се чувства по-удобно в подредения от човека парк, защото в него всичко е според човешки замисъл, нищо не е органично, естествено. В парка има ред, разбираем за човешкия ум. В девствената гора съществува неразбираем ред, изглеждащ за човешкия ум като хаос. Порядък отвъд умствените категории „добро" и „лошо". Човек не може да го разбере посредством мисълта, но може да го усети, когато се освободи от мисълта, когато притихне вътрешно, когато престане да се опитва да анализира и обяснява. Едва тогава ще съзре свещеността на гората. Щом усетите скритата хармония, ще осъзнаете, че не сте нещо отделно от нея, а когато осъзнаете това, ще станете съзнателни участници в нея., По този начин природата ви помага да влезете в хармония с целостта на живота.

ДОБРО И ЛОШО

В определен момент през живота си повечето хора осъзнават, че съществува не само раждане, израстване, успех, добро здраве, удоволствие и победи, но също така и загуби, неуспехи, болести, старост, разпад, болка и смърт. Конвенционалните имена за двата типа неща са „добро" и „лошо", ред и безредие. „Смисълът" на човешкия живот обикновено се свързва с това, което той нарича „добро", но доброто непрекъснато заплашва да се срине, да рухне, да премине в безредие; когато животът изгуби смисъла си, човекът е застрашен от безсмислеността и „лошото". Рано или късно безредието връхлита в живота на всеки човек, независимо колко застраховки си е направил. Връхлита под формата на загуба или инцидент, болест, някаква форма на инвалидност, стареене, смърт. Ала връхлитането на безредието и настъпващият в резултат срив на дефинирания от ума смисъл могат да се окажат вратата, водеща към по-висш порядък.

„Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога" , се казва в Библията. Какво е „мъдростта на тоя свят?" Движението на мисълта, а смисълът се дефинира предимно и най-вече от мисълта.
Мисленето изолира една ситуация или събитие и го нарича „добро" или „лошо" - сякаш то има отделно съществуване. Когато прекалено се мисли, действителността се фрагментира. Това фрагментиране е илюзия, но изглежда напълно реално за човека, който е в негов плен. Вселената е неделима цялост, в която всичко е взаимосвързано, изолирани неща няма.

По-дълбоката взаимосвързаност на всички неща и събития предполага, че умствените етикети „добро" и „лошо" са в крайна сметка илюзорни. Те винаги предполагат ограничена гледна точка и в този смисъл са само относително верни и са временни. Прекрасна илюстрация е историята за мъдрия човек, който спечелил от лотарията скъпа кола. Семейството и приятелите му се зарадвали на късмета му и дошли да го поздравят. „Не е ли страхотно! - казали те. - Та ти си истински късметлия!" Мъжът се усмихнал и отвърнал: - „Може би". Няколко седмици се радвал на колата, пътувал с нея нагоре-надолу. Ала един ден пиян шофьор се блъснал в него на едно кръстовище и той се озовал в болницата с множество наранявания. Семейството му и приятелите му дошли на посещение. Рекли му: „Такава липса на късмет!" Той пак се усмихнал и им отвърнал: „Може би". Докато бил в болницата, една нощ се образувало свлачище и къщата му рухнала в морето. На следващия ден приятелите му дошли на посещение и казали: „Не си ли късметлия - беше в болницата и затова не падна с къщата в морето." Той отново отвърнал: „Може би."

„Може би" на мъдрия човек всъщност означава неговия отказ да съди случващите се неща. Вместо да отсъжда, той приема, и по този начин влиза в съзнателна хармония с по-висшия порядък. Той знае, че често е невъзможно умът да разбере какво място заема или каква цел има в тъканта на цялото привидно случайно събитие. Но случайни събития не съществуват, нито пък има неща или събития, съществуващи изолирано само чрез себе си и за себе си. Атомите, които съставляват вашето тяло, някога са били родени сред звездите, а причините дори за най-малкото събитие са буквално безкрайни и свързани с цялото по безброй неразбираеми начини. Ако искате да проследите причината за дадено събитие, ще се наложи да се върнете до самото начало на сътворението. Космосът не е хаотичен. Самата дума „космос" означава „ред, порядък". Ала не ред, разбираем за човешкия ум. И все пак, въпреки че умът не е в състояние да го разбере, понякога успява да надзърне в него.

НЕ ОБРЪЩАЙТЕ ВНИМАНИЕ НА ТОВА, КОЕТО СЕ СЛУЧВА

Дж. Кришнамурти, великият индийски философ и духовен учител, почти непрекъснато пътувал по света и изнасял беседи. В продължение на повече от петдесет години той се опитвал да предаде с думи - които са съдържание - това, което е отвъд думите, отвъд съдържанието. По време на една от неговите лекции, през по-късния етап от живота му, той учудил слушателите си със следния въпрос: „Искате ли да научите тайната ми?" Всички застанали нащрек. Сред слушателите имало хора, които вече двадесет-тридесет години го слушали и все не успявали да схванат същината на учението му. И най-после, след всичките тези години, учителят цял да им даде ключа към разбирането на думите му. „Ето тайната ми: не обръщам внимание на това, което се случва" - казал Кришнамурти.

Той не се впуснал в подробности, така че подозирам, по-голямата част от слушателите му били още по-объркани отпреди. Ала съдържанието на простите на пръв поглед думи е дълбоко и проникновено.

Да не обръщаш внимание на това, което се случва - какво означава това? Означава, че вътрешно съм в хармония с всичко случващо се. Под „това, което се случва" се има предвид настоящия момент, който винаги е такъв, какъвто е. Подразбира се съдържанието, формата, която настоящият момент - защото не съществува нищо друго, освен настоящия момент - приема. Да бъдете в хармония с това, което е, означава да се отнасяте с вътрешна несъпротива към „това, което се случва". Означава да не му лепвате умствените етикети „добро" или „лошо", а да го оставите да бъде. Но следва ли от това, че няма смисъл да предприемате действия, имащи за цел някаква промяна в живота ви? Не, точно обратното. Когато в основата на вашите действия стои вътрешната хармония с настоящия момент, действията ви стават овластени от разума на самия Живот.

ТАКА ЛИ?

Дзен-учителят Хакуин живеел в един град в Япония. Бил високо почитан и много хора търсели от него духовно напътствие. Случило се дъщерята на съседите, тийнейджърка, да забременее. Когато родителите й, разгневени я обсипвали с обиди и я запитали кой е бащата, тя им казала, че е Хакуин. Побеснелите родители хукнали към къщата на Хакуин и с викове и хули му казали, че дъщеря им признала, че той е бащата на бебето. Единственото, което Хакуин рекъл, било: „Така ли?"

Новината за скандала бързо се разпространила из града, че и извън него. Хакуин изгубил репутацията си. Това не го притеснявало. Вече никой не го търсел за съвет. Той не се тревожел Когато детето се родило, родителите на момичето го отнесли при Хакуин. „Ти си бащата, гледай си бебето". Учителят се грижел за бебето с любов. Година по-късно момичето, изпълнено с угризения на съвестта, признало пред родителите си, че бащата бил един младеж, който работел в месарницата. Смутени, те отишли при Хакуин да се извинят и да молят прошка „Наистина съжаляваме. Дойдохме да вземем бебето. Дъщеря ни призна, че не ти си бащата". „Така ли?" - отвърнал Хакуин и им предал бебето.

Учителят отговарял на лъжата и истината, на лошите и добрите новини по един и същ начин: „Така ли?" Той приемал формата, която настоящият момент - лош или добър - имал, приемал я такава, каквато е, и по този начин не ставал участник в човешката драма. Не персонализирал събитията. Не бил ничия жертва. Бил в толкова пълно единение с това, което се случвало, че то вече нямало власт над него. Само ако се съпротивлявате на това, което се случва, ще зависите от произвола на случващото се и светът ще определя щастието и нещастието ви.
Хакуин се грижел за бебето с любов. Лошото се обърнало в добро чрез силата на несъпротивата. Давайки на настоящето това, което то изисква, Хакуин върнал бебето, когато дошло време да му го поискат.

Представете си за миг как егото би реагирало на различните етапи на описаното събитие.

ЕГОТО И НАСТОЯЩИЯТ МОМЕНТ

Най-важното, изначално отношение във вашия живот е отношението ви с Настоящето, или по-скоро с формата, която Настоящето приема, т. е. с това, което е, или с това, което се случва. Ако отношението ви с Настоящето е с нарушено функциониране, това ще се отразява във всяко друго отношение, в което влизате, във всяка ситуация, с която се сблъсквате. Егото може да бъде дефинирано по следния начин: „дисфункционално отношение с настоящия момент". Именно в настоящия момент можете да решите какъв вид отношение искате да имате с настоящия момент.

След като сте достигнали определено ниво на осъзнатост (а след като четете тази книга, безспорно сте достигнали това ниво), вече сте способни да решите какъв вид отношение искате да имате с настоящия момент. Какво искате да бъде за вас той - приятел или враг? Настоящият момент е неотделим от вашия живот, така че това, което решавате, е всъщност какъв вид отношение искате да имате с живота. След като сте решили, че искате настоящият момент да бъде ваш приятел, първата крачка вече изцяло зависи от вас: сприятелете се с момента, приемете го с добре дошъл, независимо от формата, в която се явява, и скоро ще видите резултата. Животът става приятелски настроен към вас: хората ви помагат, обстоятелствата ви съдействат. Едно ваше решение променя цялата действителност, в която живеете. Но се налага да вземате това решение отново и отново, и отново - докато стане естествено да живеете по такъв начин.

Решението да превърнете настоящия момент във ваш приятел слага край на егото. Егото никога не може да бъде в хармония с настоящия момент, т. е. в хармония с живота, тъй като самата му природа го принуждава да игнорира, да се съпротивлява, да обезценява Настоящето. Егото живее за времето и се захранва от него. Колкото по-силно е егото, толкова повече време от живота ви обхваща то. Почти всяка мисъл в ума ви е посветена на миналото или на бъдещото, вашето усещане за аза се оказва зависимо от миналото, а вашата идентичност - от бъдещето, за да се осъществи. Страхът, тревогата, очакванията, съжаленията, вината, гневът са нарушено функциониране на обвързаното с времето състояние на съзнанието.

Егото се отнася към настоящия момент по три начина: то го приема като средство за постигане на някаква цел, като препятствие или като враг. Нека ги разгледаме поотделно, така че когато този модел започне да действа при вас, да можете да го разпознаете.

За егото настоящият момент е в най-добрия случай само средство за постигане на някаква цел. Това е стъпка по пътя към един бъдещ момент, който вие смятате за много по-важен от настоящето, макар че бъдещето никога не идва по друг начин при вас, освен като настояще и в този смисъл формата му на „бъдеще" е само една мисъл в главата ви. С други думи, вие никога не сте напълно тук, защото винаги се опитвате да стигнете някъде другаде.

Когато този модел се утвърди - а това се случва доста често, - настоящето придобива вида на препятствие, което трябва да бъде преодоляно. Така се раждат нетърпението, фрустрацията, стресът, които в нашата култура представляват всекидневната действителност, нормалното състояние на много хора. Животът, който е сега, се възприема като „проблем" и се оказва, че човек живее в свят на проблеми, които трябва да бъдат разрешени, за да може той да е щастлив, осъществен и наистина да започне да живее - или поне така му се струва. Обаче главният сред тези проблеми е следният: в момента, в който един проблем бъде разрешен, възниква друг. Работата е там, че докато на настоящия момент се гледа като на препятствие, проблемите няма как да свършат. „Ще бъда такъв, какъвто ти искаш да бъда - казва Животът или Настоящето. - Ще се отнасям към теб така, както ти се отнасяш към мен. Ако гледаш на мен като на проблем, ще бъда проблем. Ако гледаш на мен като на препятствие, ще стана препятствие".

В най-лошия случай - също доста често явление - настоящият момент се смята за враг. Когато мразите това, което правите, оплаквате се от това, което ви заобикаля, проклинате нещата, които стават или са станали, или когато вътрешният ви диалог се състои от „трябва" и „не трябва", от укори и обвинения, значи спорите с това, което е, и именно този спор е проблемът. Вие превръщате Живота във враг и Животът ви казва: „След като искаш война, война и ще получиш." Вие изживявате външната действителност, която е отражение на вътрешното ви състояние, като враждебна.
Един жизненоважен въпрос, който трябва често да си задавате, е следният: какво е о
тношението ми с настоящия момент? Бъдете осъзнати, за да можете да откриете точния отговор. Дали не възприемам Настоящето просто като средство за постигаме на някаква цел? Или като препятствие? Или го превръщам във враг? Тъй като настоящият момент е всичко, което имате и някога ще имате, тъй като Животът е неотделим от Настоящето, въпросът, който си задавате, всъщност е следният: Какво е отношението ми с Живота? Този въпрос е отличен начин да се свали маската на егото и да се навлезе в състоянието на Присъствие. Макар въпросът да не въплъщава абсолютната истина, (в крайна сметка, аз и настоящият момент сме едно), той е полезен указател за посоката. Задавайте си го дотогава, докато вече няма да ви бъде нужен.

Как да превъзмогнете дисфункционалното отношение с настоящия момент? Най-важното е да го виждате в себе си, в мислите и действията си. В момента, когато видите и забележите, че отношението ви с Настоящето е с нарушено функциониране, вие ставате присъстващи. Виждането е възникващото Присъствие. В момента, в който видите нарушеното функциониране, то започва да се разпада. Някои хора се разсмиват на глас, когато го видят. А с виждането идва и силата на избора - избора да кажете „да" на Настоящето, да превърнете Настоящето в приятел.

ПАРАДОКСЪТ НА ВРЕМЕТО

На повърхността настоящият момент е „случващото се". Тъй като случващото се се променя непрекъснато, изглежда, че всеки един ден от живота ви се състои от хиляди моменти, в които се случват различни неща. Времето сякаш представлява една безспирна поредица от моменти, някои от които - „добри", други - „лоши". Обаче, ако се вгледате по-внимателно, т.е. опирайки се на собствения си непосредствен опит, ще откриете, че не съществуват многобройни моменти. Съществува само този момент. Животът винаги е сега. Целият ви живот се разгръща в това постоянно Сега. Дори миналите и бъдещите моменти съществуват само ако си ги спомняте или ги очаквате, а това става, като мислите за тях в единствения момент, който съществува: настоящия момент.

Защо изглежда сякаш има многобройни моменти? Защото настоящият момент се обърква с това, което се случва, обърква се със съдържанието. Пространството на Настоящето се обърква със случващото се в това пространство. Объркването на настоящия момент със съдържанието му създава не само илюзията „време", но и илюзията „его".

Тук има парадокс. От една страна, как можем да отречем реалността на времето? Ние се нуждаем от време, за да стигнем от едно място до друго, да приготвим едно ястие, да построим къща, да прочетем тази книга. Нуждаем се от време, за да пораснем, за да научим нови неща. Каквото и да правим, всичко изисква време. Всяко нещо подлежи на времето и в крайна сметка „тоз тиранин кървав, времето" - както го нарича Шекспир - ще ви убие. Времето е като бурна река, която ви влачи със себе си. Или огън, който изгаря всичко.

Наскоро срещнах мои стари приятели - семейство, което не бях виждал отдавна, и видът им доста ме шокира. На върха на езика ми бе да запитам: „Болни ли сте? Какво се е случило? Кой ви причини това?" Майката се подпираше на бастун и сякаш се бе смалила, лицето й бе сбръчкано като стара ябълка. Дъщерята, която бе изпълнена с енергията, ентусиазма и очакванията на младостта, когато я видях за последен път, изглеждаше напълно изхабена, преуморена от отглеждането на три деца. След това си спомних: та ние не сме се виждали почти тридесет години! Времето им бе причинило всичко това. Сигурен съм, че и те бяха шокирани, като ме видяха.

Всичко изглежда подлежи на времето, при все това всичко се случва Сега. Това именно е парадоксът. Накъдето и да погледнете, ще видите огромно количество обстоятелства - доказателства за реалността на времето - разваляща се ябълка, лицето ви в огледалото в банята в сравнение с лицето ви на снимката отпреди тридесет години - но никъде няма да видите преки доказателства, никога няма да изживявате самото време като такова. Винаги ще изживявате настоящия момент, или по-скоро това, което се случва в настоящия момент. А ако се осланяте само на преките доказателства, ще приемете, че време няма, че съществува единствено Сега.

ПРЕМАХВАНЕ НА ВРЕМЕТО

Не можете да превърнете без-его състоянието във ваша бъдеща цел и след това да се устремите към нея. Единственото, което ще получите от такъв опит, са повече неудовлетвореност и повече вътрешен конфликт, защото винаги ще ви се струва, че целта все още не е постигната, че все още не сте „навлезли" в това състояние. Когато освобождаването от егото е бъдеща цел, ще си давате време, за да го постигнете, а времето означава още его. Внимателно се вгледайте в себе си, за да откриете да не би духовното ви търсене да се окаже прикрита форма на егото. Дори опитът да се освободите от вашия „аз" може да се окаже прикрита форма на търсенето на повече „аз" - ако превърнете опита за освобождаване в бъдеща цел. Да си давате време, за да постигнете тази цел, е именно: да давате време на „аза" си. Времето, т. е. миналото и бъдещето, е това, с което фалшивият, създаден от ума аз, егото, се храни, а времето всъщност се намира във вашия ум. То няма обективно съществуване извън вас. Времето е умствена структура, нужна на сетивните възприятия, необходима за практически цели, но и най-голямото препятствие към познаването на себе си. Времето е хоризонталното измерение на живота, повърхностният пласт на действителността. Съществува обаче и вертикалното измерение на дълбочината, достъпно за вас само през портала на настоящия момент.

Така че вместо да прибавяте към себе си още време, премахнете времето. Премахването на времето от съзнанието ви е премахване на егото. Това е единствената истинска духовна практика.

Когато говоря за премахване на времето, нямам предвид астрономическото време, т. е. времето, което използваме за практически цели, например, за уговаряне на среща или за планиране на екскурзия. Разбира се, почти невъзможно е да съществуваме в нашия свят без астрономическото време. Това, за което говоря, е премахването на психическото време, т. е. времето, представляващо неспирната ангажираност на его-ума с миналото и бъдещето, и неговото нежелание да бъде едно с живота, живеейки в хармония с неизбежното „е" на настоящия момент.

Когато едно обичайно за вас „не" на живота се превърне в „да", когато позволите на момента да бъде такъв, какъвто е, ще се разпаднат както времето, така и егото. Защото, за да оцелее, егото превръща времето - миналото и бъдещето - в по-важни от настоящия момент. Егото не може да понася сприятеляването с настоящия момент, освен за кратко - точно след като е получило, каквото е искало. Ала нищо не може да удовлетвори егото за по-дълъг период. Докато егото управлява живота ви, съществуват два начина да бъдете нещастни. Единият е да не получавате това, което искате. Другият - да получавате това, което искате.

Това, което е, или това, което се случва, е формата, която Настоящето приема. Докато се съпротивлявате вътрешно, т. е. на света, тя се превръща в непреодолима бариера, отделяща ви от това кой сте отвъд формата, отделяща ви от непритежаващото форма единство с Живота, което сте. Когато внесете във формата, която Настоящето приема, едно вътрешно „да", самата форма се превръща в портал, водеща към безформието. Разделението между света и Бога изчезва.

Когато реагирате срещу формата, която Животът приема в настоящия момент, значи се отнасяте към Настоящето като към средство, препятствие или враг, и укрепвате собствената си идентичност, егото. Оттук и реагирането на егото. Какво е реагирането? Пристрастяване към реакцията. Колкото повече реагирате, толкова повече се оплитате във формата. Колкото повече се отъждествявате с формата, толкова по-силно става егото. И тогава Битието вече не просветва през формата - или само едва-едва.

При несъпротива срещу формата се появява това, което е отвъд формата - всеобхватно Присъствие, една безмълвна власт, много по-голяма от краткотрайната ви форма на идентичност, личността. И това е едно много по-дълбоко проникновение кой сте в сравнение с всички определения, които може да ви даде светът на формата.

СЪНУВАЩИЯТ И СЪНЯТ

Несъпротивата е ключът към най-голямата власт във Вселената. Чрез нея съзнанието (духът) се освобождава от затвора си - формата. Вътрешната несъпротива към формата - към това, което е, или се случва - е отричане на абсолютната реалност на формата. Съпротивата прави света и нещата от света да изглеждат по-реални, по-солидни и по-трайни, отколкото са, като в тези „неща" се включва и вашата форма на идентичност, егото. Тя придава на света и на егото тежест и абсолютна важност, които ви подтикват да приемате себе си и света много сериозно. Играта на формата погрешно се възприема като борба за оцеляване и когато вашето възприятие е такова, борбата за оцеляване става ваша действителност.

Многобройните неща, които се случват, многобройните форми, които животът приема, са ефимерни. Те са рожби на мига. Неща, тяло и его, събития, ситуации, мисли, емоции, желания, амбиции, страхове, драми .... Те идват, претендират, че са най-важното нещо в момента, и преди да ги опознаете, си отиват, разтварят се в нищото, което ги е родило. Действителни ли са били? Били ли са някога нещо повече от сън, съня на формата?

Когато се събудим на сутринта, сънят, който ни се е явил през нощта, изчезва, и ние си казваме: „О, било е само сън. Не е било действително". Ала нещо в съня все пак трябва да е било действително, иначе нямаше да има сън. Когато смъртта приближава, може да се обърнем, да погледнем към живота си и да се зачудим дали той не е бил само сън. Дори сега, в момента, можете да се върнете към почивката си миналата година или към случилата се вчера драма - и ще видите, че те много приличат на съня ви от предишната нощ.

Има сън, има и сънуващ. Сънят представлява краткотрайна игра на формите. Той е светът - относително, но не и абсолютно действителен. А ето и сънуващият - абсолютната действителност, в която формите идват и си отиват. Сънуващият не е личността. Личността е част от съня. Сънуващият е субстратът, в който се появява сънят, това, което прави съня възможен. Той е абсолютното, стоящо зад относителното, безвремието, стоящо зад времето, съзнанието във и зад формата. Сънуващият е самото съзнание - кой сте.
Да се пробудите в съня е нашата настояща цел. Когато сте пробудени в съня, създадената от егото земна драма си отива и се ражда един по-достоен и по-прекрасен сън. Това е новата земя.

ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ОГРАНИЧЕНИЯТА

В личния живот на всеки човек настъпва време, когато той започва да се стреми към израстване и разширяване на нивото на формата. Това време настъпва, например, когато се борите да преодолеете ограничения като физическа слабост (болест) или недостиг на пари, когато придобивате нови знания и умения, или когато с творческо действие създадете нещо ново в този свят и това стимулира за живот както вас, така и другите. Може творбата ви да е музикално произведение, картина, написана от вас книга, оказана от вас услуга, изпълнявана от вас длъжност, бизнес или организация, в които имате ключов принос.

Когато сте присъстващи, когато вниманието ви е изцяло насочено към Настоящето, Присъствието ще се влее в това, което правите и ще го преобразува. То ще има и качество, и мощ. Вие сте присъстващи, когато това, което правите, не е най-вече средство за постигане на някаква цел (пари, престиж, победа), а е само по себе си удовлетворяващо, когато има радост в това, което правите. И, разбира се, вие не можете да бъдете присъстващи, ако не сте в приятелски отношения с настоящия момент. Това е основата, върху която се изгражда ефективното действие, незамърсено от негативност.

Формата означава ограничение. Ала ние сме дошли в този свят не само за да преживяваме ограничения, но и за да увеличим осъзнатостта си, като превъзмогваме ограниченията. Някои ограничения могат да бъдат преодолени на външно ниво. Има и ограничения в живота, с които трябва да се научим да живеем. Те могат да се преодолеят само вътрешно. Всеки рано или късно се сблъсква с тях. Тези ограничения или ви държат впримчени в его-реакциите, което означава интензивна нещастност, или вие успявате вътрешно да се издигнете над тях, като безкомпромисно капитулирате пред това, което е. Именно затова те са тук - да ви научат на безкомпромисна капитулация. Състоянието на капитулация на съзнанието ви отваря към вертикалното измерение в живота ви, измерението на дълбочината. Нещо от това измерение ще навлезе в света, нещо безкрайно ценно, което иначе би останало неизявено. Някои хора, които са страдали от силни ограничения и вътрешно са капитулирали, стават лечители или духовни учители. Други се насочват съзнателно към намаляване на човешкото страдание или поднасят творчески дар на човечеството.

В края на 70-те години на XX в. всеки ден обядвах с един-двама приятели в кафенето на студентския център към Кеймбриджкия университет, където учех. Понякога на близка маса се настаняваше мъж в инвалидна количка, в повечето случаи - с още трима-четирима души. Веднъж, когато той седеше на масата точно срещу мен, не се сдържах и го погледнах по-внимателно. Това, което видях, ме шокира. Изглежда той бе почти изцяло парализиран. Тялото му бе така смалено, а главата - клюмнала надолу! Един от хората, с които беше, внимателно слагаше храна в устата му, но голяма част от нея изпадаше в малка чинийка, която друг държеше под брадичката му. От време на време мъжът издаваше неразбираеми, наподобяващи крякане звуци, някой от придружаващите го приближаваше ухо към устата му и после превеждаше на другите какво е казал.

По-късно попитах мой приятел знае ли кой е този мъж. „Разбира се! - отвърна ми. - Той е професор по математика и придружителите му са негови дипломанти. Има централна двигателна парализа, която постепенно завзема цялото му тяло. Дават му максимум пет години живот. Това сигурно е най-лошото, което може да се случи на човек."

Няколко седмици по-късно, докато излизах от сградата, той влизаше, и когато задържах врата отворена, за да влезе с електрическата си количка, очите ни се срещнаха. За мое учудване очите му бяха ясни. В тях нямаше и следа от нещастие. Веднага разбрах, че той се е освободил от съпротивата и живее, предаден на момента.

Няколко години по-късно, купувайки си вестник от будката, видях снимката му на първата страница на популярно международно списание. Не само че беше още жив, но и по това време вече беше най-прочутият специалист по теоретична физика в света, Стивън Хокинг. В статията, която му беше посветена имаше едно прекрасно изречение, което потвърди онова, което бях усетил преди години - в онзи миг, когато очите ни се срещнаха. Коментирайки живота си, той казваше (сега вече с помощта на гласов синтезатор): „Това е всичко, за което човек може да мечтае!"

РАДОСТТА ОТ БИТИЕТО

Нещастието или негативността са болест на нашата планета. Това, което замърсяването на околната среда е във външен план, негативността е във вътрешен. Тя е навсякъде, не само по местата, където хората нямат достатъчно, но и там, където хората имат повече от достатъчно. Изненадващо ли е? Не. Светът на благосъстоянието е още по-пълно отъждествен с формата, още повече затънал в съдържанието, по-силно впримчен в егото.

Хората смятат, че щастието им зависи от това, което се случва т. е., че щастието им зависи от формата. Те не осъзнават, че случващото се е най-нестабилното, най-ефимерното нещо във Вселената. То непрекъснато се изменя. Те гледат на настоящия момент или като на дамгосан от нещо, което се е случило, а не е трябвало да се случва, или като на белязан от недостатъчност - защото нещо все още не се е случило, а е трябвало да се случи. Така те пропускат по-дълбокото съвършенство, вътрешно присъщо на самия живот, съвършенство, което винаги е там, намира се отвъд случващото се или неслучващото се, отвъд формите. Приемете настоящия момент и открийте съвършенството, което е по-дълбоко от всички възможни форми и недокоснато от времето.

Радостта от Битието, която е единствената истинска радост, не може да дойде при вас чрез формата, притежанието, постижението, чрез хора или събития - донесена от нещо, което се случва. Тя не може да дойде при вас - никога. Тя се излъчва от непритежаващото форма измерение вътре във вас, от самата осъзнатост и следователно е едно с това, което сте.

ДА ПОЗВОЛИМ НА ЕГОТО ДА НАМАЛЕЕ

Егото винаги внимава да не намалее. Автоматичните възстановяващи егото механизми веднага влизат в действие, за да възстановят умствената форма „аз". Когато някой ме обвинява или критикува, това за егото е намаляване, и то незабавно се заема да се възстанови чрез самооправдания, самозащита или контриращи обвинения. Прав ли е или не е прав другият за егото няма никакво значение. То се интересува много повече от самосъхранението, отколкото от истината. Това е запазването на психологическата форма „аз". Дори нещо толкова нормално като да изстреляте думи в отговор, когато някой шофьор ви нарече „идиот", е автоматичен и несъзнателен възстановяващ егото механизъм. Един от най-често срещаните възстановяващи егото механизми е гневът, който предизвиква временно, но огромно нарастване на егото. От гледна точка на егото всички възстановяващи механизми са напълно смислени и нормални, но всъщност са просто „нарушено функциониране". Крайностите в нарушеното функциониране са физическото насилие и самозаблудата под формата на грандомански фантазии.

Една могъща духовна практика е съзнателно да позволим намаляването на егото, когато се случи, и да не се стремим да го възстановяваме. Препоръчвам ви да експериментирате от време на време. Например, когато някой ви критикува, обвинява или ви крещи обидни думи, вместо да си го върнете или да започнете да защитавате себе си, не правете нищо. Позволете на образа, който сте изградили за самите себе си, да остане намален, и осъзнайте как усещате това дълбоко вътре във вас. Възможно е няколко секунди да се чувствате зле, сякаш целите сте се смалили. Но след това вероятно ще усетите в себе си една вътрешна пространственост и тя ще ви накара да се чувствате интензивно живи. Всъщност вие изобщо не сте намалели. А сте се разширили. В този миг може да стигнете до учудващо осъзнаване: когато привидно сте намалели по един или друг начин и въпреки това останете в състояние на пълно нереагиране, не само външно, но и вътрешно ще осъзнаете, че нищо действително съществуващо не е било намалено, че, ставайки „по-малко", сте станали „повече". Щом вече не се защитавате или не се опитвате да укрепите вашата форма, значи сте надмогнали отъждествяването с формата, с умствения образ на „себе си". Ставайки по-малко (според начина, по който егото гледа на нещата), вие всъщност сте се разширили и сте създали място, където Битието да се изяви. Истинската мощ, която сте вие отвъд формите, може при такива случаи да просветне през привидно отслабената форма. Именно това има предвид Иисус, когато казва: „Отречете се от себе си" или „Подайте другата си буза."

Но това, разбира се, не означава, че ще допускате хората да злоупотребяват с вас и доброволно ще приемате да бъдете жертва на несъзнателни хора. Понякога ситуацията изисква да кажете на някого да „се разкара", и то недвусмислено. Без его-отбраната в думите ви ще има мощ, но не и реагираща сила. Ако се налага, можете също така да кажете „не" твърдо и ясно, и това ще бъде „висококачествено не", както го наричам, освободено от всякаква негативност.

Ако сте съгласни да бъдете никой, да не изпъквате, ще постигнете хармония с мощта на вселената. Това, което в очите на егото е слабост, всъщност е единствената истинска сила. Тази духовна истина е диаметрално противоположна на ценностите на съвременната ни култура и на начина, по който тя обуславя поведението на хората.

Вместо да се опитвате да бъдете планина, ни учи древната книга Дао-дъ дзин  „Бъдете долина на всичко под небето“ .

По този начин се връщате към целостта и „всяко нещо се възвръща".

Подобно нещо казва и Иисус в една от своите притчи. „Но, кога бъдеш поканен, иди и седни на последното място, та тоя, който те е поканил, като дойде, да ти каже: друже, премести се по-горе; тогава ще ти бъде чест пред насядалите с тебе;

Защото всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат". 

Друг аспект на тази практика е да се въздържате от опитите за подсилване на аза - чрез самоизтъкване, желание да се покажете, да сте специални, да направите впечатление или да поискате да ви обърнат внимание. Този аспект включва и да се въздържате от време на време да изразявате мнението си, когато всеки изразява своето, - и да видите как се чувствате в такъв момент.

КАКТО ОТВЪН, ТАКА И ОТВЪТРЕ

Когато в безоблачна вечер се взрете в чистото небе, може лесно да осъзнаете една истина, едновременно проста и изключително дълбока. Какво виждате? Луната, планетите, звездите, искрящата панделка на Млечния път, може би комета или дори съседната галактика Андромеда, разположена на два милиона светлинни години разстояние от нас. Но ако опростите нещата дори още повече, какво виждате? Носещи се из пространството обекти. И така, от какво се състои Вселената? Обекти и пространство.

Ако не занемеете, когато се взирате в пространството в ясна нощ, значи не гледате истински, не осъзнавате тоталността на всичко, което е. Вероятно гледате само обектите и може би се опитвате да се сетите за имената им. Но ако поне веднъж сте се изпълнили с благоговение пред гледката на небесното пространство и дори сте почувствали дълбоко страхопочитание пред тази неразбираема мистерия, значи за момент сте се освободили от желанието да обяснявате и да поставяте етикети и сте осъзнали не само обектите в пространството, но и безкрайната дълбина на самото пространство. Ала трябва да сте достатъчно притихнали вътрешно, за да забележите не-обхватността, обитавана от безброй светове. Чувството на благоговение не произтича от факта, че съществуват милиарди светове, а от дълбината, съдържаща всички тях.

Вие не можете да видите пространството, разбира се, нито можете да го чуете, докоснете, вкусите с езика си, помиришете, как тогава знаете, че то съществува? Този на пръв поглед логичен въпрос съдържа една фундаментална грешка. Същността на пространството е нищото (т. е. не-нещото), така че то не „съществува" в обикновения смисъл на думата. Единствено нещата - формите - съществуват. Дори да наречем това, което виждаме, „пространство" е подвеждащо, защото, именувайки го, го превръщаме в предмет.

Нека го кажем по следния начин: вътре в нас има нещо, което е свързано с пространството, и затова ние можем да съзнаваме пространството. Да съзнаваме пространството? Това също не е съвсем вярно, защото как можем да съзнаваме пространството, след като там, отвън, няма нищо, което да съзнаваме?

Отговорът на този въпрос е както прост, така и задълбочен. Когато съзнавате пространството, вие не съзнавате нищо, с изключение на самата осъзнатост - вътрешното пространство на съзнанието. Чрез вас Вселената съзнава себе си!

Когато очите не откриват нищо, което да видят, това „нищо" се възприема като пространство. Когато ушите не откриват нищо, което да чуят, това „нищо" се възприема като покой. Когато сетивата, предназначени да възприемат формите, срещнат липса на форма, лишената от форма осъзнатост, която е в основата на възприятията и ги прави възможни, вече не се засенчва от формата. Когато съзерцавате неизмеримата дълбочина на пространството или слушате мълчанието му в ранните часове преди зазоряване, нещо вътре във вас откликва на пространството, сякаш го осъзнава. И тогава усещате огромната дълбочина на пространството като ваша собствена дълбочина, и вече знаете, че безценният му покой, непритежаващ форма, е много повече и много по-глъбинно от това, кой сте, от нещата, които съставляват съдържанието на вашия живот.

В Упанишадите - древните писания на Индия, - се казва същото със следните думи:

„Това, което не може да бъде видяно с очите, но чрез което очите виждат: знайте, че то и само то е Брахман Духа. а не онова, което хората почитат. Това, което не може да бъде чуто с ушите, но чрез което ушите чуват: знайте, че то и само то е Брахман Духа, а не онова, което хората почитат. Това, което не може да бъде мислено с ума, но чрез което умът мисли: знайте, че то и само то е Брахман Духа, а не онова, което хората почитат."

Бог, казват писанията, е съзнанието без форма, същността на това, кои сте. Всичко друго е форма, „онова, което хората почитат".

Двустранната действителност на Вселената (която се състои от неща и пространство - нещност и не-нещност) е и вашата собствена двустранност. Нормалният, балансиран и плодотворен човешки живот е танц между двете измерения, съставляващи действителността: формата и пространството. Повечето хора са дотолкова отъждествени с измерението на формата, със сетивните възприятия, с мислите и емоциите, че жизненоважната скрита втора половина липсва в живота им. Отъждествяването им с формата ги държи в капана на егото.

Това, което виждате, усещате, докосвате или мислите, е само едната половина от действителността - формата. В учението на Иисус то се нарича „светът", докато другата половина или измерение е „царството небесно или вечният живот".

Също както пространството дава възможност на всички неща да съществуват и също както без мълчанието не може да има звук, така и вие не можете да съществувате без жизненоважното измерение без форма, съставляващо същността на това кой сте. Бихме могли да го наречем „Бог", ако с тази дума не се злоупотребяваше толкова. Предпочитам да го нарека Битие. Битието предхожда съществуването. Съществуването е форма, съдържание, „случващото се". Съществуването е, така да се каже, предният план на живота, Битието - задният план.

Колективната болест на човечеството е. че хората са толкова обсебени от случващото се, толкова хипнотизирани от света на променливите форми, толкова погълнати от съдържанието на живота, че са забравили същността, забравили са онова, което е отвъд съдържанието, отвъд формата, отвъд мисълта. Времето ги е завладяло до такава степен, че те са забравили за вечността, а тя е техният произход, дом, съдба. Вечността е живата действителност на това кой сте.

Преди няколко години, когато бях на екскурзия в Китай, видях на върха на една планина близо до Гуйлин една ступа, на която бе написано нещо с йероглифи, издълбани в камъка и запълнени със злато. Запитах китайския си домакин какво означават. „Означават „Буда" - отвърна той. „Защо тогава йероглифите са два, а не един?" - недоумявах аз. „Първият йероглиф означава „не". А двата заедно означават „Буда" - обясни той. Замрях в благоговение. Самият йероглиф, с който се изписваше името, вече съдържаше цялото учение на Буда, както и - за онези, които имаха очи да го видят, - тайната на живота. Ето ги двете измерения, съставляващи действителността - нещността и не-нещността, формата и отричането на формата, т. е. осъзнаването, че формата не е кой сте.


Прочетете повече за  Книгите на Екхарт Толе

Вижте няколко  Статии за Екхарт Толе


 .