Повечето хора са толкова отъждествени с гласа в главата си - с неспирния поток на неволното мислене и на натрапчивото мислене, както и съпровождащите ги емоции, - че можем да ги характеризираме като обсебени от техния ум. Макар изобщо да не го съзнавате, вземате мислещия за това, което сте. А мислещият е его-умът. Наричаме го его-ум, защото във всяка мисъл има усещане за аза, за себе си (егото) - във всеки спомен, във всяко тълкуване, във всяко мнение, във всяко становище, във всяка реакция, във всяка емоция. Казано духовно, това е несъзнателното. Вашето мислене, съдържанието на ума ви е, разбира се, обусловено от миналото: от вашето възпитание, култура, семейна среда и т.н. Сърцевината на цялата ви умствена дейност се състои от определени повтарящи се и устойчиви мисли, емоции и модели на реагиране - именно тези, с които най-силно се отъждествявате. Тази съвкупност представлява егото.
При повечето случаи, когато казвате „аз", говори егото, а не вие, това вече го изяснихме. Егото се състои от мисъл и емоция, от сноп спомени, с които се отъждествявате - те са „аз и моята история", смятате вие; наред с това егото се състои от обичайни роли, които играете, без дори да знаете, че го правите от колективни идентификации от рода на националността, религията, расата, социалната класа или политическата принадлежност. То също така съдържа личностни идентификации, не само с притежания, но и с мнения, външен вид, дълготрайни негодувания или понятия за самия себе си като за по-добър от другите, или не толкова добър колкото другите, като за успял или провалил се човек.
Съдържанието на егото варира от човек на човек, но във всяко его действа една и съща структура. С други думи, различията са само на повърхността. Дълбоко вътре всички его са едни и същи. В какъв смисъл едни и същи? Те съществуват, препитавайки се с отъждествяване и отделяне. Когато живеете чрез създадения от ума аз, състоящ се от мисълта и емоцията, които са егото, основата на вашата идентичност е случайна, защото мисълта и емоцията са по самата си природа мимолетни, нетрайни. Така че всяко его непрекъснато се бори за оцеляване, опитва се да се защити и да нарасне. За да поддържа мисълта за аза, то се нуждае от противоположната мисъл за „другия". Понятийното „аз" не може да оцелее без понятийното „друго". Другите са най-други, когато гледам на тях като на свои врагове. На единия край на скалата на този несъзнателен его модел се намира натрапчивият его навик на човека да открива грешки у другите и да се оплаква от тях. Именно това има предвид Иисус, когато казва: „А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в твоето око не усещаш?"
На другия край на скалата е физическото насилие между индивидите и войната между държавите. В Библията въпросът на Иисус остава без отговор, но отговорът, разбира се, е: защото когато критикувам или осъждам другиго, това ме кара да се чувствам по-голям, по-висш.
ОПЛАКВАНЕ И НЕГОДУВАНИЕ
Оплакването е една от любимите стратегии на егото, за да подсили себе си. Всяко оплакване е една малка история, която умът ви е създал и в която напълно вярвате. Независимо от това оплаквате ли се на глас или само в мисълта си, положението е едно и също. Някои его, които вероятно няма с какво друго да се отъждествят, оцеляват благодарение на отъждествяването си с оплакването. Когато сте в хватката на такова его, да не се оплаквате, най-вече от други хора, става навик, и, разбира се, е несъзнателно, което означава, че не знаете какво правите. Лепването на негативни умствени етикети на хората, било то в лицето им или - както е в по-честия случай - когато говорите за тях на други, или просто когато си мислите за тях, често съставлява важна част от този модел. Даването на прякори е най-грубата форма на това етикетиране и на потребността на егото да бъде право и да се наложи над другите: „Нещастник", „Копеле"; „Кучка" - все определени категоризации, с които не можеш да спориш. На следващото ниво надолу по скалата на несъзнателното са крясъците и писъците и немного по-надолу - физическото насилие.
Негодуванието е емоция, която съпровожда оплакването и умственото етикетиране на хората и влива още повече енергия в егото. Негодуванието означава да изпитвате горчивина, възмущение, да се чувствате огорчени или обидени. Вие негодувате срещу алчността на другите, срещу тяхната нечестност, срещу липсата им на почтеност, срещу това, което те правят, което са правели в миналото, което е трябвало или не е трябвало да направят. Егото обожава такива неща. Вместо да не обръщате внимание на несъзнателното у другите, вие го превръщате в своя собствена идентичност. Кой прави това? Несъзнателното у самите вас, вашето его. Понякога „грешката", която виждате у друг човек, дори липсва. И ето една изцяло неправилна представа, една проекция на ума. обусловен да вижда врагове, да прави себе си безгрешен или по-висш. Понякога грешката си е там, но като се съсредоточавате върху нея, това довежда до изключването на всичко друго, до усилването на аза във вас.
Нереагирането на егото на другите е един от най-ефективните начини не само да превъзмогнете собственото си его, но и да разрушите колективното човешко его. Можете да постигнете това състояние на нереагиране само ако осъзнаете, че нечие поведение произтича от егото, че е израз на колективното човешко нарушено функциониране. Когато осъзнаете, че то не е лично, вече не сте принудени да реагирате, както ако беше лично. Като не реагирате на егото, ще бъдете способни - поне в повечето случаи - да извадите на бял свят нормалността у другите хора, която представлява необусловеното съзнание, в контраст на обусловеното. Понякога се налага да предприемате практически мерки да защитите себе си от дълбоко несъзнателни хора. Но като се защитавате, не е нужно да ги превръщате в свои врагове. И все пак най-голямата ви защита е да сте осъзнаващи. Хората стават ваши врагове, когато вие персонализирате несъзнателното, т. е. егото. Нереагирането не е слабост, а сила. Можем да наречем нереагирането и „опрощаване". Да простиш означава да не обърнеш внимание, или по-скоро да насочиш вниманието към нещо друго. Можете да насочите вниманието не към егото, а към нормалността, която е същността на всяко човешко същество.
Егото обожава да се оплаква и да изпитва негодувание не само по отношение на хора, но и на ситуации. Това, което можете да направите с един човек, можете да направите и с една ситуация, а именно, да я превърнете във враг. Заключението винаги е едно и също: това не би трябвало да се случва; аз не искам да съм в това положение; аз не искам да правя точно това; към мен се отнасят несправедливо. Най-големият враг на егото при всички тези и множество аналогични случаи е, разбира се, настоящият момент, иначе казано, самият живот.
Оплакването не бива да се смесва с изтъкването пред някого на негова грешка или недостатък, който може да бъде поправен. А въздържането от оплакване не означава непременно да се примиряваш с лошо качество или лошо поведение. Да кажете на келнера, че супата ви е студена и трябва да бъде стоплена - стига да се придържате към фактите, които винаги са неутрални - не включва никакво его. „Как смеете да ми сервирате студена супа..." - е, в тези думи вече има его, това е оплакване. Защото на „ми" му харесва да се чувства лично обидено от студената супа и ще раздуха максимално нещата, „ми" се радва да изкара някого виновен. Оплакванията, на които се противопоставяме, са в услуга на егото, те не допринасят за някаква промяна на нещата. Понякога е очевидно, че егото всъщност не желае никаква промяна - за да може да продължи да се оплаква.
Вижте дали може да уловите, те да забележите, гласа в главата ви, може би в самия момент, в който той се оплаква, и го осъзнайте като това, което е: гласът на егото, един обусловен модел, една мисъл. И тогава винаги, когато забелязвате този глас, ще съзнавате, че вие не сте той, а сте този, който го осъзнава. Всъщност вие сте осъзнатостта, която осъзнава гласа. На заден план е съзнаването. На преден план е гласът, мислещият. Като видите, че задният план е основа на предния, ще се освободите от егото, от ненаблюдавания ум. В момента, в който осъзнаете егото във вас, то вече престава да бъде его и се превръща в един остарял, обусловен умствен модел. Егото означава неосъзнаване. Осъзнатостта и егото не могат да съществуват съвместно. Старият умствен модел или навик могат да оцелеят и да се появяват от време на време, тъй като притежават инерцията, зададена им от хиляди години колективна човешка несъзнателност, но всеки път, когато бъдат осъзнати, силата им намалява.
РЕАГИРАНЕ И ЧУВСТВО НА ОБИДА
Макар обикновено именно негодуванието да е емоцията, която съпровожда оплакването, оплакването може да бъде съпроводено и от някоя по-силна емоция, като например гняв или някаква форма на разстройване. Чрез по-силните емоции то се зарежда с повече енергия. Оплакването в такива случаи се превръща в реагиране - друга форма на начините, по които егото усилва себе си. Има много хора, които са винаги в очакване да се случи следващото нещо, срещу което да реагират, което да ги раздразни или обезпокои - и неизменно намират такова бързо-бързо. „Това е посегателство срещу личността ми - казват те, и продължават: - Как се осмеляваш да..." или „Постъпката ти (примерно) ме кара да негодувам". Те са пристрастени към това да разстройват себе си и да изпитват гняв така, както други са пристрастени към някой наркотик. Чрез реагиране срещу това или онова те утвърждават и усилват усещането за аза си.
Дълготрайното негодувание е „чувство на обида". Да се чувствате засегнати, обидени, означава да се намирате в постоянно състояние на „против" и поради тази причина чувството на обида съставлява важна част от егото на повечето хора. Колективното „чувство на обида" може да оцелее в продължение на векове в психиката на един народ или едно племе и да подклажда безспирен цикъл на насилие.
Да се чувствате засегнати е силна негативна емоция, свързана със събитие, понякога случило се в далечното минало, което се поддържа живо чрез натрапчивото мислене, чрез повтарянето отново и отново на историята - в главата ви или пред слушатели, - за това „какво някой ми е направил" или „какво някой ни е направил". Това чувство на обида ще прехвърли заразата си и върху други области от живота ви. Например, докато мислите и изживявате своята обида, нейната негативна емоционална енергия може да изопачи възприятието ви на някое събитие, случващо се в настоящето, или да повлияе на начина, по който говорите или по който се държите срещу някого в настоящето. Едно-единствено силно чувство на засегнатост може да зарази много области от вашия живот и да ви задържи в хватката на егото.
Нужна ви е честност, за да надникнете в себе си и да проверите дали още храните чувство на обида, има ли някой в живота ви, на когото не сте простили напълно, има ли „враг". И ако има такова нещо у вас, осъзнайте чувството си на засегнатост както на нивото на мисленето, така и на нивото на емоциите, т.е. осъзнайте мислите, които поддържат обидата жива, усетете емоциите, с които тялото съпровожда тези мисли. Не се и опитвайте да се освободите от чувството на обида. Да се опитате да се освободите от него и да простите, не работи. Опрощаването настъпва по напълно естествен начин, когато видите, че единствената цел на чувството за засегнатост е усилването на фалшивото усещане за аза ви, поддържането на егото. Видите ли това, се освобождавате. Проповядваното от Иисус „простете на враговете си" е в същността си разплитане на една от основните его структури в човешкия ум.
Миналото не притежава никаква власт да ви попречи да бъдете настоящия човек. Единствено вашата скръб по миналото може да ви попречи. А какво е чувството ви на обида? Носеният от вас товар на старите мисли и емоции.
ТИ СИ ПРАВ, А ДРУГИЯТ ГРЕШИ
Оплакването, както и откриването на грешки у другите и реагирането усилват усещането на егото за граница и отделност, от които зависи оцеляването му. Но тези неща засилват егото и по един друг начин - като го снабдяват с чувство за превъзходство, от което то се подхранва. Може да не е незабавно видимо по какъв начин оплакването, например, заради задръстването на уличното движение, относно политиците, относно „алчните богаташи" или „мързеливите безработни", или пък относно колегите ви и бившия ви съпруг/съпруга може да ви вдъхне чувство за превъзходство. А ето причината: когато вие се оплаквате, се подразбира, че сте прави, а човекът или ситуацията, от които се оплаквате или спрямо който/която реагирате, са погрешни.
Нищо не укрепва егото повече от това да е право. Да си прав е отъждествяване с една умствена позиция, с една гледна точка, с едно мнение, с една преценка, с една история. За да бъдете прави, разбира се, се нуждаете някой да греши, така че егото обожава да изкарва някого грешен, за да бъде самото то право. С други думи: нуждаете се да изкарвате другите грешащи, за да постигнете по този начин по-силно усещане за това кои сте вие. Не само човек, но и ситуация може да бъде обявена за грешна, когато се оплакват и реагират спрямо нея. Да сте прави ви поставя в положение на въображаемо морално превъзходство спрямо човек или ситуация, които сте преценили и сметнали за недостатъчно добри. Това е чувството за превъзходство, за което егото жадува и чрез което безспирно нараства.
В ЗАЩИТА НА ЕДНА ИЛЮЗИЯ
Фактите безспорно съществуват. Ако казвате: „Светлината е по-бърза от звука", а някой твърди обратното, то очевидно вие сте прави, а той греши. Едно просто наблюдение - а именно, че светкавицата предшества гръмотевицата, - доказва вашата правота. Така че не само сте прави, но и знаете, че сте прави. Има ли его, което да участва в това? Възможно е, но не е задължително да има. Ако чисто и просто казвате това, което знаете, че е вярно, егото не се намесва, тъй като отъждествяване няма. Отъждествяване с какво? С ума и умствената позиция. Ала в думите ви може лесно да се промъкне такова отъждествяване. Ако откриете, че казвате: „Вярвай ми, знам това" или „Ама защо никога не вярваш на думите ми?", значи егото вече се е промъкнало в ситуацията. И се крие в думичката „ми". Едно простичко изказване: „Светлината е по-бърза от звука", макар да е вярно, сега вече започва да служи на една илюзия, на егото. То се заразява с фалшивото усещане за „аз"; то става персонализирано, превръща се в умствена позиция. „Аз" се усеща смалено или обидено поради това, че някой не вярва на думите му.
Егото приема всичко лично. В резултат възникват емоции, отбранителност, понякога дори агресивност. Истината ли защитавате? Не, истината така или иначе не се нуждае от защита. Защитавате самите себе си, или по-скоро илюзията за себе си, изградения от ума заместител. Още по-точно ще е да се каже, че самата илюзия защитава себе си. Ако дори простото и непосредствено царство на фактите се поддава на его изопачаване и илюзия, какво остава за по-малко осезаемото царство на мненията, гледните точки и преценките, всички те - мисловни форми, които могат лесно да се проникнат от усещането за аза.
Всяко его смесва мненията и гледните точки с фактите. Освен това, то не може да направи разлика между едно събитие и реакцията си на събитието. Всяко его е майстор на избирателното възприемане и изопачената интерпретация. Единствено чрез осъзнатостта - а не чрез мисленето - можете да разграничите факта от мнението. Единствено чрез осъзнатостта можете да прозрете: „Това е една ситуация и това е гневът, с който тя ме изпълва", и да потърсите други начини да подходите към ситуацията, други начини да погледнете на нея и да се справите с нея. Единствено чрез осъзнатостта можете да видите ситуацията или човека в тяхната пълнота, вместо да възприемате една ограничена гледна точка.
ИСТИНАТА: ОТНОСИТЕЛНА ИЛИ АБСОЛЮТНА?
Извън царството на простите и подлежащи на проверка факти сигурността на „аз съм прав, а ти грешиш" е нещо опасно - както в личните взаимоотношения, така и във взаимоотношенията между държавите, племената, религиите и т. н.
Но ако убеждението „аз съм прав, а ти грешиш" е един от начините, по които егото подсилва себе си, ако да изкарваш себе си прав, а другите - че грешат, е нарушено функциониране на ума, което увековечава разделението и конфликта между човешките същества, то следва ли от това, че няма такова нещо като правилно или погрешно поведение, действие или убеждение? И не се ли получава в резултат моралният релативизъм, смятан от някои съвременни християнски учения за голямото зло на епохата, в която живеем?
Историята на християнството е, разбира се, най-добрият пример за това как убеждението, че ти единствен притежаваш истината, т.е. правото може да поквари действията и поведението ти до степен те да станат лудешки. В продължение на векове измъчването и изгарянето на хора, ако мнението им дори минимално се отклонява от официалната християнска доктрина или тясното тълкуване на Писанието („Истината"), се е смятало за правилно, понеже жертвите са „грешали". Дотолкова грешали, че се налагало да бъдат убити. Истината била смятана за по-важна от човешкия живот. А каква е била Истината? История, в която е трябвало да повярваш; което означава куп мисли.
Сред единия милион хора, които лудият диктатор Пол Пот заповядал да убият, влизали и всички хора, носещи очила. Защо? Според него марксистката интерпретация на историята била абсолютна истина и според неговата версия на тази интерпретация всички, носещи очила, спадали към образованата класа, буржоазията, експлоататорите на селячеството. И е трябвало да бъдат унищожени, за да се направи място за нов социален строй. Истината на Пол Пот също е куп мисли.
Католическата и други църкви са прави, когато определят релативизма, убеждението, че няма абсолютна истина, която да ръководи човешкото поведение, като злина на нашето време; но не е възможно да откриеш абсолютна истина, ако я търсиш там, където я няма - в доктрини, идеологии, множества от правила или истории. Какво е общото между всички тях? Това, че са изградени от мисълта. Мисълта в най-добрия случай може да посочи истината, но никога не може да бъде истината. В този смисъл будистите казват: „Пръстът, който сочи луната, не е луната". Всички религии са еднакво погрешни и еднакво верни - според това как ги използвате. Можете да ги използвате в услуга на егото, можете да ги използвате и в услуга на Истината. Ако вярвате, че само вашата религия е Истината, вие я използвате в служба на егото. Използвана по такъв начин, религията се превръща в идеология и създава илюзорно чувство за превъзходство, както и разделение, и конфликт между хората. Служейки на Истината, религиозните учения представляват жалони или карти, които са били оставени от будни хора, за да помогнат на идните поколения да постигнат духовно пробуждане, т.е. да се освободят от отъждествяването с формата.
Съществува само една абсолютна Истина, от която произхождат всички други истини. Когато откриете тази Истина, действията ви ще бъдат в хармония с нея. Човешките действия могат да отразяват или Истината, или илюзията. Възможно ли е Истината да се изрази с думи? Да, но думите, разбира се, не са самата истина. Те само я посочват.
Истината е неотделима от това кой сте вие. Да, вие сте Истината. Ако търсите Истината на други места, всяко място, на което я намирате, няма да бъде повече от заблуда. Самото Битие, което вие сте, е Истината. Иисус се е опитал да помогне на хората да видят това с думите: „Аз съм пътят и истината и животът" .
Тези негови думи са едно от най-могъщите и директни посочвания на Истината - стига да бъдат правилно разбрани. Но ако бъдат неправилно разбрани, те се превръщат в огромно препятствие. Иисус говори за най-вътрешното „Аз съм", за същностната идентичност на всеки мъж и всяка жена, на всяка форма на живот. Говори за живота, който вие сте. Някои християнски мистици са го нарекли „вътрешния Иисус"; будистите са го нарекли „Буда-природата"; за хиндуистите това е Атман, обитаващия вътре в човека Бог. Когато сте в досег с това измерение вътре във вас - а да сте в досег с него е ваше естествено състояние, а не някакво чудотворно постижение - всички ваши действия и отношения отразяват единността ви с целия живот, който усещате дълбоко в себе си. Това е любовта. Законите, заповедите, правилата и регулациите са нужни на хората, които са откъснати от това, което са, от Истината вътре в тях. Те осуетяват проявите на най-лошите крайности на егото, макар често да не успяват да постигнат дори това. „Обичайте и правете каквото поискате" - казва св. Августин. Почти не е възможно думите да се доближат повече до Истината, отколкото се е доближил този неин словесен израз, даден й от Блажения.
ЕГОТО НЕ Е ЛИЧНОСТНО
На колективно ниво умствената позиция „ние сме прави, а те грешат" е особено дълбоко вкоренена в онези части на света, където конфликтът между две държави, раси, племена, религии или идеологии е продължителен, краен и ендемичен. И двете страни в конфликта еднакво се отъждествяват със собствената си гледна точка, със собствената си „история", другояче казано, идентифицират се с мислите. И двете страни са еднакво неспособни да прозрат, че е възможно да съществува и друга гледна точка, друга история. Израелският писател Й. Халеви говори за възможността „да се помирят съперничещите си повествования", но в много части от света хората все още не са способни или не желаят да направят това. И двете страни смятат себе си за притежатели на истината. И двете смятат себе си за жертви, като „другият" въплъщава злото и тъй като са концептуализирали и с това дехуманизирали другия - като враг, - те могат да убиват и упражняват всякакъв род насилие върху неговите представители, дори и ако са деца, без да усещат човешкото страдание. Те са в плен на една безумна спирала от извършване на престъпления и възмездяване на извършените престъпления, на действия и реакции на действията.
Така става очевидно, че човешкото его в неговия колективен аспект на „ние" срещу „тях" е дори още по-безумно от „мен", индивидуалното его, макар че механизмът, действащ и в двата случая, е един и същ. Насилията, които хората причиняват един на друг, са в много по-голяма степен дело не на отделни престъпници или психопати, а на нормални, уважавани граждани, поставили себе си в службата на колективното его. Възможно е да кажем дори, че на нашата планета „нормалното" е равно на лудостта. А какво е в основата на тази лудост? Пълното отъждествяване с мисълта и емоцията, т.е. с егото.
Алчността, егоизмът, експлоатацията, жестокостта и насилието са все още вездесъщи на нашата планета. Ако не ги осъзнаете като индивидуални и колективни прояви на едно основополагащо нарушено функциониране на ума или умствена болест, ще попаднете в капана на грешката да ги персонализирате. Изграждате определена концептуална идентичност на един индивид или една група и казвате: „Той е такъв и такъв. Те са такива и такива". Когато смесвате егото, което възприемате у другите, с тяхната идентичност, това е дело на вашето собствено его, което се възползва от получената неправилна интерпретация, за да укрепи себе си, като се сметне за право и следователно по-висше и реагира с осъждане, възмущение, често дори с гняв на онези, които възприема като врагове. Всичко това безкрайно много удовлетворява егото. То усилва усещането за разделеност между себе си и другия, чиято „другост" се раздухва до такава степен, че вече не можете да почувствате, че и двамата сте човеци, нито това, че основата и на двама ви е една и съща - единният Живот, който споделяте с всяко друго човешко същество, вашата обща божественост.
Конкретните его модели у другите, които ви предизвикват да реагирате най-силно и които вие неправилно възприемате като тяхна идентичност, са същите, каквито има и у вас, но не можете или не искате да ги откриете във вас. В този смисъл можем да научим много от вашите врагове. Какво у тях, най-много ви разстройва, най-много ви пречи? Егоизмът им? Алчността? Потребността от власт и контрол? Тяхната неискреност, нечестност, склонност към насилие или каквото там друго може да бъде? Всичко, срещу което негодувате и което рязко отхвърляте у другите, го има и у вас. Но това не е нищо друго, освен форма на егото и като такава то е напълно безлично. И няма нищо общо с това кой е този човек или с това кои сте вие. Само ако погрешка го вземете за това, което сте вие, наблюдаването му вътре във вас може да заплаши себеусещането ви.
ВОЙНАТА Е УМСТВЕНА УСТАНОВКА
В определени случаи сте в състояние да защитите себе си или някой друг от нараняване от трети човек, но внимавайте да не превърнете „изкореняването на злото" във ваша мисия, тъй като така най-вероятно ще се превърнете в онова, срещу което се борите. Борбата с несъзнателното ще привлече и увлече и вас самите в несъзнателното. Несъзнателното, нарушената функция на его-поведението, никога не може да бъде победено, като се атакува. Дори ако победите опонента си, с тази победа несъзнателното ще се промъкне във вас, или пък опонентът ви ще се възроди в нов облик. Това, срещу което се борите, става по-силно, това, на което се съпротивлявате, става по-устойчиво.
В наше време често се говори за „война срещу" това или онова, и всеки път, когато чуя тези думи, знам, че съответната война е обречена на неуспех. Съществува война срещу наркотиците, срещу престъпността, срещу тероризма, срещу рака, срещу бедността и т. н. Например, въпреки войната срещу престъпността и наркотиците, през последните двадесет и пет години престъпленията и свързаните с наркотиците проблеми рязко нараснаха. Броят на лишените от свобода в затворите в Съединените щати се увеличи от по-малко от 300 000 души през 1980 г. до смайващата цифра 2,1 милиона души през 2004 г. Войната срещу болестите ни даде, освен други неща и антибиотиците. Първоначално те постигнаха зрелищен успех, като че ли давайки възможност да спечелим войната срещу инфекциозните болести. Но днес вече много експерти са на мнение, че широко разпространеното и безразборно използване на антибиотиците е създало бомба със закъснител и че устойчиви на антибиотици популации от бактерии, така наречените „супермикроби", най-вероятно ще доведат до повторна поява на старите болести и, възможно, на старите епидемии. Според Списанието на Американската медицинска асоциация в Съединените щати лекуването с лекарства е третият основен причинител на смърт след сърдечните заболявания и рака. Хомеопатията и китайската медицина са два примера за възможен алтернативен подход към болестите, като при тях болестта не се смята враг и в резултат не се създават нови болести.
Войната е умствена установка и всяко действие, произтичащо от нея, или ще усили врага, онова, което се възприема като зло, или, ако войната бъде спечелена, ще създаде нов враг, ново зло, равно на победеното, а понякога и по-лошо от него. Между състоянието на вашето съзнание и външната действителност съществува дълбока връзка. Когато се намирате в хватката на умствени установки като например „войната", възприятията ви стават крайно селективни, както и изключително изопачени. С други думи, виждате само онова, което искате да видите, и след това го интерпретирате погрешно. Можете да си представите какъв род действия ще произтекат от такава изтъкана от заблуди система. Или вместо да си го представяте, просто погледайте вечерните новини.
Осъзнайте егото като това, което е: колективно нарушено функциониране, лудост на човешкия ум. А когато го осъзнаете каквото е, вече няма да го възприемате неправилно като идентичността на този или онзи човек. Когато го видите каквото е, ще ви бъде много по-лесно да не реагирате спрямо него. Няма да го приемате лично. Няма да има оплаквания, обвинения, няма да обявявате някого, че греши. Никой не греши. И ако има грешка, тя е в егото. Състраданието възниква, когато осъзнаете, че всички хора страдат от една и съща болест на ума, като при някои тя е по-силно изразена, отколкото при други. И сега вече ще престанете да подклаждате драмата, съставна част на всички его отношения. С какво я подклаждате? С реагиране. Егото се храни с него.
МИР ЛИ ИСКАТЕ, ИЛИ ДРАМА?
Вие искате мир. Няма никой, който да не иска мир. При все това у човека има и нещо друго, на което явно му харесват драмите и то ги желае, желае конфликта. Възможно е да не го усещате точно сега. За да го усетите, може да се наложи да изчакате да се появи ситуация или просто мисъл, която да ви подтикне към реагиране: някой да ви отправи обвинение, да не признае нещо, постигнато от вас, да навлезе в личната ви територия, да постави под въпрос начина, по който правите нещата, да влезе в спор с вас за пари... В състояние ли сте при такива случаи да почувствате огромния прилив на сила във вас, страха, може би под маската на гняв или враждебност? Можете ли да чуете как собственият ви глас се изпълва с грубост, придобива пронизителни нотки, става по-висок или няколко октави по-нисък? Можете ли да осъзнаете ума си, който бърза да защити позицията си, да се оправдае, да атакува, да обвини? С други думи, можете ли да се пробудите в този момент на несъзнателност? Можете ли да почувствате, че във вас има нещо, което е влязло във война, чувства се застрашено и иска да оцелее на всяка цена, нещо, което се нуждае от драмата, за да утвърди идентичността си като персонаж в театрална постановка? В състояние ли сте да почувствате, че у вас има нещо, което предпочита да бъде право, отколкото да изпитва покой?
ОТВЪД ЕГОТО: ВАШАТА ИСТИНСКА ИДЕНТИЧНОСТ
Когато егото воюва, знайте, че то е само илюзия, бореща се да оцелее. Тази илюзия смята, че е идентична с вас. Отначало не е лесно да сте в нея като наблюдаващо Присъствие, особено когато егото се намира в модуса си на оцеляване или когато някой емоционален модел, създаден в миналото, е активиран. Ала след като веднъж сте усетили за какво става дума, вие ще израснете в силата на Присъствието и егото ще отпусне хватката си. И във вашия живот ще навлезе сила, много, много по-голяма от егото, много, много по-голяма от ума. Всичко, което е нужно, за да се освободите от егото, е просто да го осъзнаете, тъй като осъзнатостта и егото са несъвместими едно с друго. Осъзнатостта е силата, скрита в настоящия момент. Поради тази причина я наричаме и Присъствие. Крайната цел на човешкото съществуване, т.е. и вашата цел, е да внесете тази сила в света. Затова освобождаването от егото не може да бъде цел, която да се стремим да постигнем в някакъв бъдещ момент. Единствено Присъствието може да ви освободи от егото, а вие можете да присъствате само в настоящия момент, а не вчера или утре. Единствено Присъствието може да разплете мрежата на натрупалото се във вас минало и така да преобрази състоянието на съзнанието ви.
Какво представлява духовното осъзнаване? Убеждението, че сте дух? Не, това е мисъл. Малко по-близо до истината, отколкото, например, мисълта, че вие сте този, който актът ви за раждане удостоверява, но все пак - не повече от мисъл. Духовното осъзнаване означава да видите ясно, че това, което възприемате, преживявате, мислите или усещате, в крайна сметка не е това, което вие сте, и че не можете да откриете себе си във всички онези неща, които преминават през вас без следа. Буда вероятно е бил първият, прозрял това, и неговият термин аната (не-аз) се е превърнал в едно от средоточията на учението му. А когато Иисус казва: „Отречи се от себе си", има предвид: отречи (и по този начин разплети мрежата на) илюзията за аза си. Ако азът - егото - е наистина този, който съм, то би било абсурдно да го „отричам".
Това, което остава, е светлината на съзнанието, в която възприятията, преживяванията, мислите и чувствата идват и си отиват. С други думи, Битието, което е по-дълбокото, истинското аз. Когато осъзная себе си именно като това, каквото и да ми се случва през живота, вече няма да притежава абсолютна, а само относителна стойност. Ще го уважавам, но в моите очи то губи пълната си сериозност, тежестта си. Единственото, което в крайна сметка има значение, е следното: мога ли да усетя същностното си Битие, „Аз съм", зад живота ми във всеки един момент? И, по-точно, мога ли да усетя „Аз съм" в това „Аз съм", което съм в момента? Мога ли да усетя, че моята същностна идентичност е самото ми съзнание? Или изгубвам себе си в това, което се случва, изгубвам себе си в ума, в света?
ВСИЧКИ СТРУКТУРИ СА НЕСТАБИЛНИ
От каквото и да взема формата си, несъзнателният импулс, стоящ зад егото, се стреми да подсили образа ми на човека, за който се смятам, фантомното аз, което е дошло на бял свят, когато мисълта - а тя е както велика благословия, така и велико проклятие - започва да взема надмощие и да засенчва простата, но дълбока радост от свързаността с Битието, с Източника, с Бог. Независимо от вида поведение, което егото следва в един или друг момент, мотивиращата го сила винаги е една и съща: потребността да изпъкнеш, да си специален, да притежаваш контрол: потребността от власт, от внимание, от „повече". И, разбира се, потребността да изпиташ усещането за отделност, т.е. потребността от опозиция, от врагове.
Егото винаги желае нещо от другите хора или от ситуациите. Винаги притежава свой скрит дневен ред, винаги усеща „все още недостатъчно", непълнота или липса, която трябва да бъде запълнена. То използва хората и ситуациите, за да получи от тях каквото желае, и дори когато успява да го постигне, никога не се чувства удовлетворено за що-годе продължително време. Често само се обърква в целите си и през повечето време пропастта между „аз желая" и „такова, каквото е" се превръща в непрекъснат източник на мъка и тревога. Прочутата и превърнала се днес в класика поп-песен „(Не мога да постигна никакво) удовлетворение" - „(I Can't No) Satisfaction" е песен на егото. Основополагащата емоция, управляваща всички дейности на егото, е страхът. Страхът да си никой, страхът от несъществуването, страхът от смъртта. Всички дейности на егото целят да елиминират този страх, но егото най-много може да прикрие временно страха чрез любовна връзка, нова придобивка, или с победа в нещо си. Илюзията никога не може да бъде удовлетворена. Единствено истината за това кой сте вие, ще ви освободи - когато я осъзнаете.
Защо страх? Защото егото се появява при отъждествяването с формите и дълбоко в себе си знае, че трайни форми няма, че всички те са мимолетни. Така че винаги изпитва чувство на несигурност, дори ако, външно погледнато, изглежда уверено в себе си.
Докато разговарях с един приятел, разхождайки се из красивия природен резерват до Малибу, Калифорния, стигнахме до руините на някогашна провинциална къща, разрушена от пожар преди няколко десетилетия. Приближавайки се към имота, отдавна завладян от дървета и всякакви прекрасни растения, видяхме табела, поставена от отговарящите за резервата. На табелата пишеше: ОПАСНО! ВСИЧКИ СТРУКТУРИ СА НЕСТАБИЛНИ! Казах на моя приятел: „Това е задълбочена сутра [кратък свещен текст]". Стояхме там, изпълнени с благоговение. След като веднъж осъзнаеш и приемеш, че всички структури (форми) - дори привидно солидните материални форми - са нестабилни, в теб настъпва покой. Причината е, че осъзнаването на преходността на формите те пробужда за неподвластното на формата вътре в теб, онова, което е отвъд смъртта. Иисус го е нарекъл „вечен живот".
ЕГОТО СЕ НУЖДАЕ ОТ ПРЕВЪЗХОДСТВО
Съществуват множество фини, но лесно забележими форми на егото, които може да наблюдавате у други хора и - което е по-важно - у себе си. Запомнете: в момента, в който осъзнаете егото във вас, възникващото осъзнаване е именно това, което сте отвъд егото, по-дълбокия ви аз. Осъзнаването на погрешното (т.е. недействителното - бел. прев.) е началото на възникването на действителното.
Например, каните се да съобщите на някого нещо, което се е случило. „Познай какво? Не знаеш ли още? Слушай да ти кажа." Ако сте достатъчно осъзнати, достатъчно присъстващи, може би ще съзрете как във вас възниква моментно чувство на задоволство преди да съобщите новината, дори ако тя е лоша. Това се дължи на факта, че за един кратък момент според вашето его е настъпило неравновесие между вас и другия - неравновесие във ваша полза. През този кратък момент вие знаете повече от другия. Задоволството, което изпитвате, е задоволство на егото, то произтича от усещането за по-силното ви его (с оглед на притежаваното от него, но непритежавано от другия знание) в сравнение с егото на другия. Дори ако другият е президентът или папата, пак ще се чувствате по-висши в този момент само защото знаете повече. Много хора са пристрастени към клюкарстването именно поради тази причина. Наред с това, клюкарстването често съдържа в себе си и елемент на злостно критикарство и осъждане на другите, така че то усилва егото чрез предполаганото, но въображаемо ваше морално превъзходство, което се появява винаги като усещане, когато изказвате негативна преценка за някого.
Ако някой притежава повече, знае повече или може да направи повече от мен, моето его се чувства застрашено, понеже усещането за „по-малко" намалява въобразеното му виждане за позицията му спрямо другите. Възможно е да се опита да възстанови важността си, като по един или друг начин разкритикува или омаловажи ценността на притежанията на други хора, на техните знания и способности. Но е възможно също така егото да промени стратегията си и вместо да се съревновава с другия, да усили себе си, като се сближи с него, ако той или тя са важни хора в очите на останалите.
ЕГОТО И ИЗВЕСТНОСТТА
Добре познатото явление „да изпуснеш името", т е. уж случайно да споменеш името на някой прочут познат, е част от стратегията на егото да постигне превъзходство над другите и в очите на другите, и по този начин в собствените си очи, чрез асоциация с някоя „важна личност". Проклятието на това да си прочут в наше време е, че същността на човека напълно се засенчва от колективния умствен образ, създаден за него. Повечето хора, с които се среща един известен човек, искат да подсилят своята идентичност - умствения образ на това кои са те - чрез сближаването си с него. И самите те може би не съзнават, че изобщо не се интересуват от личността, а само от това как да усилят оказващото се в крайна сметка фиктивно усещане за себе си. Те вярват, че чрез прочутата личност ще станат нещо повече. И се опитват да придадат завършен вид на себе си чрез него, или по-скоро чрез умствения образ, който са си изградили за прочутия човек, една по-голяма от живота колективна концептуална идентичност.
Абсурдното надценяване на известността е само едно от многобройните проявления на его-лудостта в нашия свят. Някои прочути личности изпадат в същата грешка и се отъждествят с колективната фикция, с имиджа, който хората и медиите са създали за тях, и започват да гледат на себе си като на по-висши от обикновените смъртни. В резултат те все повече се отчуждават от себе си и от останалите, стават все по-нещастни, все по-зависими от трайността на своята популярност. Заобиколени единствено от хора, които подхранват раздутия образ, който са си създали, те стават неспособни да създават истински човешки връзки.
Алберт Айнщайн, почитан и определян като почти свръхчовек, макар че е един от най-прочутите хора на земята, никога не се е отъждествявал с имиджа, който колективният ум си е изработил за него. Той си остава скромен, лишен от его. И говори за „гротескното противоречие между това, което хората смятат за мои постижения и притежавани от мен способности, и това, какъв съм в действителност и какви са моите способности".
Поради тази причина е трудно една прочута личност да има истински човешки връзки с останалите. Истинска е онази връзка, която не е доминирана от егото с неговото създаване на образи и търсене на самото себе си. В една истинска връзка съществува насочен навън поток на открито, съзнаващо внимание към другия и този поток не съдържа никакво желаене на каквото и да било. Това съзнаващо внимание е Присъствието. То е предпоставка за всяка автентична човешка връзка. Егото винаги или желае нещо, или, ако смята, че няма какво да получи от другия човек, изпитва върховно безразличие: не му пука за теб. И така, трите преобладаващи форми на его-връзките са: желаене, възпрепятствано желаене (гняв, негодувание обвинение, оплакване) и безразличие.
Прочетете повече за Книгите на Екхарт Толе
Вижте няколко Статии за Екхарт Толе
.