Притчи

Можете ли да чуете планинския поток?

И това ще мине

Може би

Така ли?

Монахът с потните длани

Да носиш миналото със себе си

Един просяк седял край пътя...


Можете ли да чуете планинския поток?   

Един дзен учител, съпроводен от свой ученик, вървял в мълчание по планинска пътека. Когато стигнали до старо кедрово дърво, седнали под клоните му, за да хапнат малко ориз и зеленчуци. След яденето ученикът - млад монах, все още неоткрил тайната на дзен, - нарушил мълчанието на учителя си с думите:

- Учителю, как мога да вляза в дзен?

Това, което имал предвид, разбира се, било как да влезе в онова състояние на съзнанието, което е „дзен".

Наставникът продължил да мълчи. Ученикът, развълнуван, чакал отговор почти пет минути. Тъкмо се канел да зададе нов въпрос, когато учителят внезапно проговорил:

- Чуваш ли звука на планинския поток?

До този момент ученикът не съзнавал, че има планински поток. Бил твърде зает да мисли за значението на дзен. Но сега се заслушал в звука и безспирно дърдорещият му ум утихнал. Отначало не чул нищо. После мисленето му било победено от повишената осъзнатост и внезапно до ушите му стигнал недоловимият ромон на малкия поток, пеещ в далечината.

- Да, сега го чувам! - възкликнал той.

Учителят вдигнал показалец. В очите му имало и ярост, и нежност, когато казал:

- Влез в дзен оттук!

Ученикът бил зашеметен. Това било неговото първо сатори - проблясък на просветление. Той узнал какво е дзен, без да знае какво е узнал.

Двамата продължили пътя си в мълчание. Ученикът се чудел на живостта на света, разстилащ се около него. Сякаш виждал всичко за първи път. Постепенно обаче отново започнал да мисли. Живият покой бил засенчен от шума на ума и не след дълго той задал нов въпрос:

- Учителю - рекъл, - мислих известно време. Какво щеше да ми кажеш, ако не бях успял да чуя планинския поток?

Учителят спрял, погледнал го и казал:

- Влез в дзен оттук!





И това ще мине

Древна суфистка история разказва, че в една близкоизточна страна живял цар, разкъсван между щастието и унинието. И най-малкото нещо го разстройвало или го карало силно да реагира, така състоянието на щастие бързо преминавало в състояние на неудовлетворение и отчаяние.

Дошло време, когато царят окончателно се изморил от себе си и от живота, и започнал да търси начини да излезе от затворения кръг. Изпратил да повикат един мъдрец, който живеел в царството му и имал репутацията на просветлен човек. Когато мъдрецът дошъл, царят му казал: „Искам да съм като теб. Можеш ли да ми дадеш нещо, което да внесе равновесие, ведрина и мъдрост в живота ми? Ще ти платя каквато цена поискаш."

Мъдрецът отвърнал: „Може и да успея да ти помогна. Ала цената на помощта ми е толкова висока, че няма да ти стигне и цялото царство, за да я платиш. Нека затова ти я дам даром, стига ти да я почетеш както трябва." Царят му обещал, че така и ще направи, и мъдрецът си заминал.

Няколко седмици по-късно се върнал и поднесъл на царя красива кутийка от нефрит. Царят отворил кутийката и видял в нея прост златен пръстен с гравиран надпис: „И това ще мине“.

„Какво значи това?" - запитал царят. „Винаги носи този пръстен - отвърнал мъдрецът. - Каквото и да се случи, преди да го определиш като добро или лошо, докосни пръстена и прочети надписа. Само така ще намериш покой."



Може би

Един мъдър човек спечелил от лотарията скъпа кола. Семейството и приятелите му се зарадвали на късмета му и дошли да го поздравят. „Не е ли страхотно! - казали те. - Та ти си истински късметлия!" Мъжът се усмихнал и отвърнал: - „Може би". Няколко седмици се радвал на колата, пътувал с нея нагоре-надолу. Ала един ден пиян шофьор се блъснал в него на едно кръстовище и той се озовал в болницата с множество наранявания. Семейството му и приятелите му дошли на посещение. Рекли му: „Такава липса на късмет!" Той пак се усмихнал и им отвърнал: „Може би". Докато бил в болницата, една нощ се образувало свлачище и къщата му рухнала в морето. На следващия ден приятелите му дошли на посещение и казали: „Не си ли късметлия - беше в болницата и затова не падна с къщата в морето." Той отново отвърнал: „Може би."

По-дълбоката взаимосвързаност на всички неща и събития предполага, че умствените етикети „добро" и „лошо" са в крайна сметка илюзорни. Те винаги предполагат ограничена гледна точка и в този смисъл са само относително верни и са временни.



Така ли?

Дзен-учителят Хакуин живеел в един град в Япония. Бил високо почитан и много хора търсели от него духовно напътствие. Случило се дъщерята на съседите, тийнейджърка, да забременее. Когато родителите й, разгневени я обсипвали с обиди и я запитали кой е бащата, тя им казала, че е Хакуин. Побеснелите родители хукнали към къщата на Хакуин и с викове и хули му казали, че дъщеря им признала, че той е бащата на бебето. Единственото, което Хакуин рекъл, било: „Така ли?"

Новината за скандала бързо се разпространила из града, че и извън него. Хакуин изгубил репутацията си. Това не го притеснявало. Вече никой не го търсел за съвет. Той не се тревожел Когато детето се родило, родителите на момичето го отнесли при Хакуин. „Ти си бащата, гледай си бебето". Учителят се грижел за бебето с любов. Година по-късно момичето, изпълнено с угризения на съвестта, признало пред родителите си, че бащата бил един младеж, който работел в месарницата. Смутени, те отишли при Хакуин да се извинят и да молят прошка „Наистина съжаляваме. Дойдохме да вземем бебето. Дъщеря ни призна, че не ти си бащата". „Така ли?" - отвърнал Хакуин и им предал бебето.

Учителят отговарял на лъжата и истината, на лошите и добрите новини по един и същ начин: „Така ли?" Той приемал формата, която настоящият момент - лош или добър - имал, приемал я такава, каквато е, и по този начин не ставал участник в човешката драма. Не персонализирал събитията. Не бил ничия жертва. Бил в толкова пълно единение с това, което се случвало, че то вече нямало власт над него. Само ако се съпротивлявате на това, което се случва, ще зависите от произвола на случващото се и светът ще определя щастието и нещастието ви.

Хакуин се грижел за бебето с любов. Лошото се обърнало в добро чрез силата на несъпротивата. Давайки на настоящето това, което то изисква, Хакуин върнал бебето, когато дошло време да му го поискат.

Представете си за миг как егото би реагирало на различните етапи на описаното събитие.

Екхарт Толе, "Нова земя".


Монахът с потните длани

Касан, дзен учител и монах, щял да ръководи погребението на прочут благородник. Чакайки, да пристигнат управителят на префектурата, както и други знатни господа и дами, той забелязал, че дланите му са потни.

На следващия ден събрал учениците си и им признал, че все още не е истински учител. Обяснил им, че още не може да се държи еднакво с всички човешки същества, било те принцове или просяци. Че все още не е в състояние да погледне отвъд социалните роли и понятийните идентичности и да види еднаквостта на Битието във всички човешки същества. Напуснал ги, оставяйки ги на друг учител.

Върнал се при учениците си едва осем години по-късно, вече просветлен.



Да носиш миналото със себе си

Неспособността или по-скоро нежеланието на човешкия ум да се освободи от миналото е описана по много красив начин в историята за двама дзен-будистки монаси - Тадзан и Екидо.

Веднъж се случило да вървят по селски път, целият в кал от наскорошните проливни дъждове. Приближавайки се до едно село, монасите срещнали девойка, която искала да пресече пътя, но калта била толкова дълбока, че щяла да съсипе коприненото й кимоно. Без да му мисли, Тадзан я вдигнал на ръце и я пренесъл на другата страна.

Монасите продължили пътя си в мълчание. Пет часа по-късно, когато вече приближавали манастира, където щели да се подслонят, Екидо не издържал и най-после заговорил за това, което го гнетяло:
„Ама защо взе на ръце онова момиче? - запитал той. - Ние, монасите, не бива да постъпваме така."
„Оставих я на земята преди часове - отвърнал му Тадзан - Ти още ли я носиш със себе си?"

Екхарт Толе, "Нова земя".


Един просяк седял край пътя...

Един просяк седял край пътя повече от тридесет години. Един ден край него минал непознат. „Да имаш малко дребни?" - смънкал просякът, протягайки по навик старата си бейзболна шапка. „Нямам какво да ти дам" - отвърнал непознатият. После попитал: „Какво е това, върху което седиш?" „Нищо - отвърнал просякът. - Някаква стара кутия. Седя на нея, откакто се помня." „Поглеждал ли си някога вътре?" - попитал непознатият. „Не. Защо да гледам? Вътре няма нищо." „Я погледни" - настоял непознатият. Просякът с мъка успял да отвори капака. Удивен, невярващ и възторжен, той установил, че кутията е пълна със злато.

Аз съм този непознат, който няма какво да ви даде и който ви казва да погледнете вътре. Не в кутия, както в притчата, а още по-близо - вътре в себе си. Чувам ви да казвате: „Но аз не съм просяк." Просяк е всеки, който - дори и да има големи материални богатства - не е намерил своето истинско богатство, а то е струящата радост от Битието и дълбокият и непоколебим мир, който идва с него. Търсим извън себе си късчета удоволствие или себеосъществяване, одобрение, сигурност и любов, а носим в себе си съкровище, в което не само че е включено всичко това, но и то е безкрайно по-голямо от всичко, което светът може да ни даде.