03 май 2016

„Малкият Принц” – трети прочит

Срещнах някъде, че „Малкият принц” на Екзюпери е книга, която трябва да се прочете поне три пъти в живота. Първия - като дете, втория на средна възраст и третия – на зряла възраст. Не трябваше много да ме убеждават – извадих я от библиотеката и я прочетох отново. 

Беше, като за първи път! Долу са цитатите, които на тази (трета) възраст ми направиха най-силно впечатление.

= = =

Всички възрастни хора са били най-напред деца. (Но малцина от тях си спомнят това). 
- - -
Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.
- - -
Живял съм много при възрастни хора. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не ме накара да имам по-хубаво мнение за тях.
- - -
Възрастните обичат цифрите. Когато им разправяте за някой нов приятел, те никога не ви питат за най-същественото. Никога не ви казват: „Как звучи гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?“ Те ви питат: „На каква възраст е той? Колко братя има? Колко килограма тежи? Колко печели баща му?“ Едва тогава смятат, че вече го познават. Ако кажете на възрастните: „Видях една хубава къща, построена от розови тухли, със здравец по прозорците и с гълъби на покрива…“, те не могат да си представят тая къща. Трябва да им кажете: „Видях една къща, която струва сто хиляди франка.“ Тогава те възкликват: „Колко хубаво!“
- - -
Така, ако им кажете – „Доказателството, че малкият принц е съществувал, е това, че той беше очарователен, че се смееше и че искаше една овца. Когато някой иска една овца, това е доказателство, че съществува“ – те ще свият рамене и ще се отнесат с вас като с дете. Но ако им кажете – „Планетата, от която дойде той, е астероидът Б 612“ – тогава те ще се убедят и ще ви оставят на мира с въпросите си. Те са такива. Не бива да им се сърдим. Децата трябва да бъдат много снизходителни към възрастните.
- - -
За зла чест аз не мога да виждам овцете през сандъците. Може би съм донякъде като възрастните. Навярно старея.
- - -
– Ти говориш като възрастните! (каза малкият принц). Аз се засрамих малко. Но той безмилостно прибави: – Ти всичко объркваш… ти всичко смесваш!
- - -
– Знам една планета, дето има един синкавочервен господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал някоя звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил нищо друго освен сметки. И цял ден повтаря като тебе: „Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!“ – и това го кара да се надува от гордост. Но той не е човек, той е гъба!
- - -
Толкова е загадъчна страната на сълзите…
- - -
Той не знаеше, че за царете светът е много опростен. Всички хора им са поданици.
- - -
От всеки човек трябва да се изисква – продължи царят – това, което той може да даде. Властта трябва преди всичко да се крепи на разума. Ако заповядаш на народа си да отиде и се хвърли в морето, той ще направи революция. Аз имам право да изисквам подчинение, защото моите заповеди са разумни.
- - -
Много по-мъчно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите. Ако можеш да съдиш себе си правилно, значи ти си истински мъдрец.
- - -
„Възрастните са много чудновати“ – каза си, пътувайки, малкият принц.
- - -
Пия…, за да забравя… че ме е срам… от това, че пия… (каза пияницата).
- - -
Малкият принц смяташе за сериозни неща не тия, които възрастните смятат.
- - -
Когато човек иска да бъде духовит, случва се да излъже мъничко.
- - -
Питам се – рече той – дали звездите не са осветени, за да може всеки човек да намери някой ден своята звезда.
- - -
– Де са хората? – обади се най-сетне малкият принц. – В пустинята човек се чувства малко самотен… 
– Човек е самотен и между хората – каза змията.
- - -
Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц. 
– Моля ти се… опитоми ме – каза тя.
– На драго сърце – отговори малкият принц, – но нямам много време. Трябва да потърся приятели и да проумея много неща.
– Само нещата, които си опитомил, можеш да проумееш – каза лисицата. – Хората нямат вече време да проумяват нищо. Те купуват от търговците готови неща. Но тъй като няма никакви търговци на приятели, хората нямат вече приятели. Ако искаш да си имаш приятел – опитоми ме!
– Какво трябва да направя? – каза малкият принц.
– Трябва да бъдеш много търпелив – отговори лисицата. – Отначало ще седнеш малко по-далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки нов път ти ще можеш да сядаш малко по-близко… 
На другата сутрин малкият принц пак дойде там.
– Ще бъде по-добре да дохождаш по едно и също време – каза лисицата: – Ако дохождаш например в четири часа следобед, аз още от три часа ще почна да се чувствам щастлива. Колкото по наближава времето, толкова по-щастлива ще се чувствам. В четири часа вече ще се вълнувам и безпокоя; аз ще узная цената на щастието! Но ако дохождаш в различно време, никога не ще зная за кое време да приготвя сърцето си…



- - -
– Сбогом – каза лисицата. – Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.
- - -
„Ако имах – каза си малкият принц – петдесет и три минути свободни, бих тръгнал полекичка към някой извор…“
- - -
– Пустинята е хубава – каза малкият принц – от това, че някъде в нея има скрит кладенец…
- - -
Тъй като малкият принц заспиваше, аз го взех на ръце и отново тръгнах. Бях развълнуван. Струваше ми се, че нося крехко съкровище. Струваше ми се дори, че на Земята няма нищо по-крехко. Гледах под лунната светлина това бледо чело, тия затворени очи, тия кичури коси, полюшвани от вятъра, и си казвах: „Това, което виждам, е само обвивка. Най-важното е невидимо.“
- - -
– Хората – каза малкият принц – се пъхат в бързите влакове, но не знаят вече какво търсят. И затова почват да се движат, но се въртят в кръг… И добави: – Напразно…
- - -
– Жаден съм тъкмо за тая вода – каза малкият принц, – дай ми да пия… И аз разбрах какво бе търсил той! Дигнах кофата до устните му. Той пи със затворени очи. Това беше приятно, като празник. Тая вода беше нещо съвсем различно от обикновената вода за пиене. Тя се бе родила от дългия вървеж под звездите, от песента на чекръка, от усилията на ръцете ми. Тя беше благодатна за сърцето, като подарък. Когато бях малко момченце светлината от коледната елха, музиката от среднощната църковна служба, нежността на усмивката, – всичко това правеше моя коледен подарък лъчезарен.
- - -
– Хората, между които живееш ти – каза малкият принц, – отглеждат пет хиляди рози в една и съща градина… и не намират онова, което търсят…
– Не го намират – отговорих аз.
– И все пак онова, което търсят, може да се намери в една-единствена роза или в малко вода…
– Разбира се – отговорих аз. И малкият принц добави:
– Но очите са слепи! Човек трябва да търси със сърцето си.
- - -
Сега и той млъкна, защото плачеше…
– Тук е. Остави ме да пристъпя сам една крачка… И седна, защото го бе страх. 
След това каза:
– Знаеш ли… моето цветче… аз съм отговорен за него! И то е толкова слабо! И толкова простодушно. То има четири нищожни бодли, за да го закрилят срещу целия свят…
- - -
Аз седнах, защото не можех повече да стоя прав. Той каза:
– Ето… Това е всичко…
Подвоуми се малко и сетне стана. Пристъпи една крачка. Аз не можех да помръдна.
Само нещо като жълта мълния блесна до глезена му – и нищо друго. Един миг той остана неподвижен. Не извика. Падна полекичка, както падат дървесата. Поради пясъка нямаше дори и шум.
- - -
За вас, които също като мене обичате малкия принц, нищо от вселената не е същото, щом там някъде, неизвестно де, една овца, която не сме виждали, е изяла или не е изяла една роза…
- - -
Погледнете небето. Попитайте се: овцата изяла ли е или не цветчето? И ще видите как всичко се променя…
- - -
И никой възрастен човек никога не ще разбере колко голямо значение има това!...



= = =

Вижте също: Антоан дьо Сент-Екзюпери - Молитва


 . 

Няма коментари:

Публикуване на коментар