Състоянието, което наричаме Осъзнаване (Реализация) е просто да бъдеш себе си, не да знаеш нещо или да станеш нещо. Ако някой се е осъзнал, той е Това, което единствено е и което единствено винаги е било. Той не може да опише това състояние. Той може само да бъде Това. Разбира се, ние говорим неточно за Себе-осъзнаване поради липса на по-добър термин.
Това, което е, е Покой. Всичко, което трябва да правим, е бъдем тихи. Покоят е истинската ни природа. Ние го нарушаваме. Това, което се иска, е да престанем да го нарушаваме. Например, има пространство в залата (стаята). Ние не създаваме ново пространство. Запълваме пространството с различни предмети. Ако искаме пространство, всичко което трябва да направим е да премахнем всички тези предмети и ние имаме пространство. По същия начин, ако премахнем всички боклуци от ума, покоят ще стане явен. Това, което пречи на покоя, трябва да бъде отстранено. Покоят е единствената Реалност.
Свободата, или мукти, е наша Природа. Тя е другото ни име. Желанието ни да постигнем мукти с изключително странно. То наподобява човек, който доброволно напуска сянката, излиза на слънце, усеща непоносимата жега, полага огромни усилия, за да се върне в сянката и след като го направи ликува: "Най-накрая стигнах до сянката, колко приятна е тя". Ние постъпваме по същия начин. Не сме различни от Реалността. Представяме си, че сме различни или с други думи създаваме бхеда бхава (усещането за различие) и тогава преминаваме през тежки садхани, за да се отървем от бхеда бхава и да осъзнаем единството. Защо е нужно да си въобразяваме или да създаваме бхеда бхава и след това да я премахваме?
Погрешно е да говорим за осъзнаване. Какво подлежи на осъзнаване? Реалното винаги е това, което е. Как да го осъзнаем? Единственият проблем е в това: ние сме осъзнали нереалното, т. е., схващали сме нереалното като реално. Трябва да се откажем от това становище. Това е всичко, което ни е необходимо, за да постигнем Джнана. Не създаваме нищо ново, нито пък постигаме нещо, което не сме притежавали преди. По този въпрос в книгите се дава следния пример: ние прокопаваме кладенец и създаваме огромна дупка. Акаша (пространството) в тази дупка обаче не е създадено от нас. Акаша е било там и преди и сега. Само трябва да се освободим от извечните самскари (вродени склонности) и тогава ще остане единствено сияйното Себе.
Нашето Реално Състояние е Съзнание, лишено от бремето на избирането и от всякакви усилия. Ако можем да Го постигнем или да съществуваме в Него, всичко би било наред. Но човек не може да Го постигне без опит в медитативната практика. Всички извечни васани (скрити склонности) извеждат ума навън и го насочват към външните обекти. Всички подобни мисли трябва да бъдат изоставени, а умът трябва да бъде насочен навътре. За да постигнат това, повечето хора трябва да положат усилия. Естествено, всички хора и всички книги утвърждават: (сумма иру - бъди тих/спокоен). Това обаче не е лесно и оттук произлиза необходимостта да се полагат усилия. Дори да срещнеш някой, който е постигнал без усилие моуна (тишина) или Върховно Състояние, ти си в правото си да мислиш, че той вече е положил необходимите усилия за това в предишен живот. Свободно от избор и от усилия съзнание се постига само чрез систематично практикуване на медитация.
Наистина, в книгите става дума за шравана (сдушане), манана (съзерцание), нидидхясана (нераздвоена концентрация), самадхи и сакшат-карам (Осъзнаване). Във всеки един момент ние сме сакшат (Реалното), а каква по-висока цел може да достигне (карам) човек? Ние наричаме света пред очите ни сакшат или пратякша (непосредствено наличен); отнасяме се като към сакшат с онова, което не е сакшат - променливото или онова, което ту се появява, ту изчезва. Ние винаги сме и нищо не може да бъде непосредствено налично в по-голяма степен от самите нас. В същото време обаче мислим, че след всички тези садхани трябва да постигнем сакшаткарам. Няма по-странно нещо от това. За да постигнем Себето, не трябва да правим нищо друго освен да запазим спокойствие и да сме такива, каквито сме.
Казваме, че само това, което виждаме с очите си, е пратякша. За да може да се види каквото и да е, първо трябва да има виждащ. Ти самият си окото, което вижда (андхамила кани), "Безкрайното Око", за което става дума в Улладу Нарпаду (Реалността в четиридесет стиха).
Хората се страхуват, че когато егото и умът бъдат погубени ще последва не щастие, а просто пустота. Това, което се случва в действителност е, че мислещият, обектът на мисълта и самата мисъл се сливат в единствения Източник, който сам по себе си е Съзнание и Блаженство, а от това следва, че въпросното състояние не е нито пусто, нито бездейно. Не разбирам защо хората трябва да се страхуват от състоянието, в което всички мисли биват прекратени и умът бива погубен. Всеки ден по време на сън човек изпитва това състояние. Сънят е лишен от ум или мисъл и все пак когато някой се събуди от него казва: „Аз спах щастливо“. Сънят е толкова скъп за всички, че никой - бил той принц или просяк - не може без него.
Състоянието, в което се намираме, когато имаме викалпа (неправилни понятия) и се опитваме да се откажем от тях, или с други думи - когато все още не сме се усъвършенствали, а се налага да правим съзнателни усилия, за да държим ума насочен в една единствена посока и свободен от мисли, се нарича Нирвикалпа Самадхи. Когато благодарение на практиката ние винаги се намираме в това състояние, без да влизаме и излизаме от самадхи, това е сахаджа (естествено състояние). В сахаджа човек винаги вижда себе си. Той вижда джагат (света) като сварупа (Реадност) иди Брахмакара (форма на Брахма). Независимо каква техника или метод използва човек, в крайна сметка самото онова, което някога е било средство, се превръща в цел. Дхяна (медитация), джнана, бхакти и самадхи са все наименования за самите нас - за нашето Реално Състояние. Да познаваш своето Себе означава само да бъдеш своето Себе, защото второ съществуване няма. Това е Себеосъзнаване.
Можеш да прочетеш толкова книги за Веданта, колкото пожелаеш. Те могат само да ти кажат: „Осъзнай Себето” но в тях не ще откриеш самото Себе. Ти сам трябва да го намериш за себе си у себе си.
Господарят, чийто дом се намира във вътрешността на Сърцето-Лотус и който сияе като „Себе“ се почита с титлата „Господар на Пещерата“. Ако благодарение на практиката усещането „Аз съм Той, Аз съм Господарят на Пещерата” (Гухеса) бъде утвърдено толкова ясно, колкото е утвърдена в тялото ти настоящата представа, че ти си егото, тогава ще застанеш отпред в качеството на Господар на Пещерата и илюзията, че ти си тленното тяло ще изчезне подобно на избледняващия пред изгряващото слънце мрак.
Истинската карма, йога, бхакти или джнана се състои в това да откриеш кой извършва карма, кой търси съединение посредством йога, кой чувства раздялата със своя Господар или кой е потънал в невежество. Никое от изброените не съществуват без „Себе“. Следователно, Истината е да пребиваваш като „Себе“.
Ако се схващаме като извършители на действия, ние също така ще се радваме на плодовете от тях. Ако чрез изследване на въпроса кой извършва тези действия, човек осъзнае Себето, усещането, че той (човекът) е техният извършител изчезна, а с него изчезват и трите вида карма (санчита, агамя и прарабдха). Това е състоянието на вечна Мукти или Свобода.
Нашата Реална Природа е Мукти. Но ние си представяме, че сме оковани и полагаме неимоверни усилия за да се освободим, въпреки че през цялото време сме свободни. Това ще стане ясно само след като достигнем съответното ниво. Ще се изненадаме, че отчаяно сме опитвали да постигнем нещо, което винаги сме били и продължаваме да бъдем. Ще поясня това със следния пример: човек заспива в стая. Той сънува, че е тръгнал на светско пътешествие, че броди из хълмове и долини, гори и села, морета и пустини, минава през различни континенти и че след много години на тежки и изнурителни скитания се завръща в родината си, достига Тируваннамалай, влиза в ашрама, а след това в стаята си. В същия момент той се събужда и разбира, че не се е преместил дори на сантиметър, и че през цялото време е спал там, където е легнал. Той не се е завърнал в стаята си след като е положил големи усилия, а е там и винаги е бил там. По същия начин стоят нещата с освобождението. Ако някой попита защо докато сме свободни ние си въобразяваме, че сме оковани, аз ще отговоря: „Защо докато беше в стаята си, ти си представяше, че си на светско пътешествие и че прекосяваш хълмове и долини, морета и пустини?“. Всичко това е умът или мая.
Диадите или двойките противоположности (например удоволствие и болка) и триадите иди разграниченията от типа на познаваш, познавано и процес на познание са зависими от едно единствено нещо - егото. Когато човек търси егото в Сърцето и открие Реалната му Природа, диадите и триадите ще избледнеят. Само онези, които са открили Реалната Природа на егото, са съзрели Реалността. Те повече не ще изпитват съмнение иди безпокойство.
Не съществува знание без невежество и невежество без знание. Самото схващане на това положение е джнана или реално знание. Когато се изследва за кого възниква знание или невежество, джнана достига Източника, който е Себето.
Мисълта „Аз съм тялото” е невежество, но разбирането, че тялото не е отделно от Себето е знание. Тялото е проекция в ума. Умът е егото, а егото възниква от Себето. Мисълта за тялото е объркваща и се отклонява от Себето. За кого е тялото иди раждането? Не за Себето или за Духа. То е за не-Себето, което се самовъобразява отделно от Себето.
Докато е налично усещането за различие ще бъдем угнетени от мъчителни мисли. Ако се възстанови Първоизточникът и усещането за различие бъде прекратено, настъпва покой. Камък, повдигнат от мястото му и запратен към небето няма покой, докато не се върне на земята. Морската вода, която се изпарява и се въздига към небесата, не намира покой, докато не се завърне като дъжд и не се устреми обратно към морето. Егото може да намери покой само когато се слее със своя Източник, Себето.
Да търсиш Бог в каквато и да било форма и да говориш с Него е също толкова реално, колкото и собствената ти реалност. С други думи, когато идентифицираш себе си с тялото си в будно състояние, ти виждаш груби обекти; на сън, когато се намираш във финото тяло (менталното измерение), ти виждаш фини обекти; при дълбок сън, в отсъствието на всякакво разпознаване, ти не виждаш нищо. Обектите на виждането винаги са в някакво отношение със състоянието на виждащия. Това важи и за виденията на богове. Благодарение на продължителна медитативна практика върху образа на Бог той се появява на сън, а по-нататък може да се появи дори в будно състояние.
Някога живял светец на име Нам Дев. Той можел да вижда, да говори и да играе с Витхоба, Бога на Пандхарпур. Богът трябвало да научи светеца, че това не е достатъчно и че човек трябва да продължи напред докато не осъзнае Себето, в който виждаш и виждано са едно цяло.
Видение на Шива: видението винаги е видение на обект. Това загатва за съществуването на субект. Стойността на видението е същата като тази на виждащия. Природата на видението е на същото измерение, на което е тази на виждащия. Явяването загатва също и за изчезване. Всичко, което се появява, трябва също и да изчезне. Едно видение никога не може да бъде вечно, но Шива е вечен.
Висварупа даршан (видение на космическата форма) и Висватма даршан (видение на универсалното Себе) са едно и също. Това видение не разчита на физиологичното зрение и не е дадено в груби форми. Тъй като има само Битие, а второ такова не съществува нищо видяно не може да бъде истинско. Това е истината.
Поуката от легендата за Ащавакра и Джанака е следната: ученикът се оставя в ръцете на Учителя. Това значи, че ученикът не запазва дори частица индивидуалност. Ако себеотдаването му е пълно, всяко усещане за индивидуалност е загубено и няма причина за нещастие. Както вече показах, Вечното Себе е само щастие и нищо друго.
Цялата Веданта се съдържа в следните две изказвания от Библията: „Аз Съм Това Аз Съм” и „Бъди в покои и познай, че Аз Съм Бог”.
Има състояние, което е отвъд полагането на усилия или липсата на такива. Докато това не бъде осъзнато, усилията са необходими. Дори само веднъж да вкуси такова блаженство, човек непрекъснато ще се опитва да го постигне отново. Веднъж преживял блаженството на покоя, никой не би пожелал да се лиши от него иди да се ангажира с нещо друго. За един Джнани е трудно да се ангажира с мисли, точно както за един аджнани е трудно да се освободи от тях.
Никаква дейност не е в състояние да засегне Джнани. Той се намира във вечен покой.
Ища Девата (божество по личен избор) и Гуру са изключително полезни помощни средства при следването на пътя. Но за да е ефективно едно помощно средство, ти също трябва да положиш усилие. Твоето усилие е sine qua non. Ти си този, който трябва да види слънцето. Възможно ли е очилата и слънцето да виждат вместо теб? Ти самият трябва да видиш собствената си Истинска Природа. За това не е ти е нужна много помощ.
Първоначално човек вижда Себето като обекти, след това вижда Себето като пустота, а накрая вижда Себето като Себе; само в последния случай няма виждане, защото тогава виждането е случване.
Колкото повече контролираме мисълта, действията и храната си, толкова повече ще сме способни да властваме над съня. Но, както е казано в Гита, умереността следва да бъде правилото за садхак (адепт/ученик). Отново в Гита се казва, че сънят е първото препятствие за всички садхака. Смята се, че второто препятствие е вакшепа, т.е. обектите на възприятие в света, които отклоняват вниманието на човек. Третото препятствие е кашая или мисли за предишен опит с обектите на възприятие. Четвъртото, ананда (блаженство), също се нарича препятствие, защото в това състояние е налично усещане за отделеност от източника на ананда, което кара блажения да казва: „Аз се наслаждавам на ананда“. Това също трябва да бъде преодоляно, за да се достигне последното ниво на самадхана иди самадхи, където човек се превръща в ананда иди се обединява в Едно с Реалността. Тогава дуализмът между наслаждение и наслаждаващ се изчезва в океана от Сатчидананда (Съществуване-Съзнание-Блаженство) или с други думи - в Себето.
Силата на Себеосъзнаването на един Джнани е по-голяма от тази на всички окултни сили. За Джнани не съществуват други хора. Но коя е най-голямата полза, с която могат да бъдат удостоени така наречените „други”? Това е щастието. Щастието е рожба на покоя. Покоят може да възтържествува само когато в мисълта няма смущения. Когато умът е унищожен, налице ще е пълен покой. Понеже умът е изчезнал, Джнани не може да съзнава другите. Но самият факт на Неговото Себеосъзнаване е достатъчен, за да направи другите спокойни и щастливи.
В присъствието на Бхагаван беше прочетен следния откъс от писмо на поета Тенисън до Б. П. Блъд: „...често съм изпитвал нещо като транс в будно състояние – още от юношеството ми, когато бях съвсем сам. Това обикновено ми се случваше, когато повтарях собственото си име два или три пъти шепнешком, докато изведнъж то като че ли беше извън полето за индивидуалност, самата индивидуалност изглеждаше като да се разтваря и да заглъхва в безгранично съществуване. Това не беше състояние на обърканост, а най-ясното, най-сигурното, най-неземното състояние, напълно отвъд думите. Там смъртта беше почти смехотворна невъзможност, загубата на личността (ако това действително е загуба) изглеждаше не като изчезване, а като единствения истински живот.“
Бхагаван каза: „Това състояние се нарича пребиваване в Себето“.
Това, което е, е Покой. Всичко, което трябва да правим, е бъдем тихи. Покоят е истинската ни природа. Ние го нарушаваме. Това, което се иска, е да престанем да го нарушаваме. Например, има пространство в залата (стаята). Ние не създаваме ново пространство. Запълваме пространството с различни предмети. Ако искаме пространство, всичко което трябва да направим е да премахнем всички тези предмети и ние имаме пространство. По същия начин, ако премахнем всички боклуци от ума, покоят ще стане явен. Това, което пречи на покоя, трябва да бъде отстранено. Покоят е единствената Реалност.
Свободата, или мукти, е наша Природа. Тя е другото ни име. Желанието ни да постигнем мукти с изключително странно. То наподобява човек, който доброволно напуска сянката, излиза на слънце, усеща непоносимата жега, полага огромни усилия, за да се върне в сянката и след като го направи ликува: "Най-накрая стигнах до сянката, колко приятна е тя". Ние постъпваме по същия начин. Не сме различни от Реалността. Представяме си, че сме различни или с други думи създаваме бхеда бхава (усещането за различие) и тогава преминаваме през тежки садхани, за да се отървем от бхеда бхава и да осъзнаем единството. Защо е нужно да си въобразяваме или да създаваме бхеда бхава и след това да я премахваме?
Погрешно е да говорим за осъзнаване. Какво подлежи на осъзнаване? Реалното винаги е това, което е. Как да го осъзнаем? Единственият проблем е в това: ние сме осъзнали нереалното, т. е., схващали сме нереалното като реално. Трябва да се откажем от това становище. Това е всичко, което ни е необходимо, за да постигнем Джнана. Не създаваме нищо ново, нито пък постигаме нещо, което не сме притежавали преди. По този въпрос в книгите се дава следния пример: ние прокопаваме кладенец и създаваме огромна дупка. Акаша (пространството) в тази дупка обаче не е създадено от нас. Акаша е било там и преди и сега. Само трябва да се освободим от извечните самскари (вродени склонности) и тогава ще остане единствено сияйното Себе.
Нашето Реално Състояние е Съзнание, лишено от бремето на избирането и от всякакви усилия. Ако можем да Го постигнем или да съществуваме в Него, всичко би било наред. Но човек не може да Го постигне без опит в медитативната практика. Всички извечни васани (скрити склонности) извеждат ума навън и го насочват към външните обекти. Всички подобни мисли трябва да бъдат изоставени, а умът трябва да бъде насочен навътре. За да постигнат това, повечето хора трябва да положат усилия. Естествено, всички хора и всички книги утвърждават: (сумма иру - бъди тих/спокоен). Това обаче не е лесно и оттук произлиза необходимостта да се полагат усилия. Дори да срещнеш някой, който е постигнал без усилие моуна (тишина) или Върховно Състояние, ти си в правото си да мислиш, че той вече е положил необходимите усилия за това в предишен живот. Свободно от избор и от усилия съзнание се постига само чрез систематично практикуване на медитация.
Наистина, в книгите става дума за шравана (сдушане), манана (съзерцание), нидидхясана (нераздвоена концентрация), самадхи и сакшат-карам (Осъзнаване). Във всеки един момент ние сме сакшат (Реалното), а каква по-висока цел може да достигне (карам) човек? Ние наричаме света пред очите ни сакшат или пратякша (непосредствено наличен); отнасяме се като към сакшат с онова, което не е сакшат - променливото или онова, което ту се появява, ту изчезва. Ние винаги сме и нищо не може да бъде непосредствено налично в по-голяма степен от самите нас. В същото време обаче мислим, че след всички тези садхани трябва да постигнем сакшаткарам. Няма по-странно нещо от това. За да постигнем Себето, не трябва да правим нищо друго освен да запазим спокойствие и да сме такива, каквито сме.
Казваме, че само това, което виждаме с очите си, е пратякша. За да може да се види каквото и да е, първо трябва да има виждащ. Ти самият си окото, което вижда (андхамила кани), "Безкрайното Око", за което става дума в Улладу Нарпаду (Реалността в четиридесет стиха).
Хората се страхуват, че когато егото и умът бъдат погубени ще последва не щастие, а просто пустота. Това, което се случва в действителност е, че мислещият, обектът на мисълта и самата мисъл се сливат в единствения Източник, който сам по себе си е Съзнание и Блаженство, а от това следва, че въпросното състояние не е нито пусто, нито бездейно. Не разбирам защо хората трябва да се страхуват от състоянието, в което всички мисли биват прекратени и умът бива погубен. Всеки ден по време на сън човек изпитва това състояние. Сънят е лишен от ум или мисъл и все пак когато някой се събуди от него казва: „Аз спах щастливо“. Сънят е толкова скъп за всички, че никой - бил той принц или просяк - не може без него.
Състоянието, в което се намираме, когато имаме викалпа (неправилни понятия) и се опитваме да се откажем от тях, или с други думи - когато все още не сме се усъвършенствали, а се налага да правим съзнателни усилия, за да държим ума насочен в една единствена посока и свободен от мисли, се нарича Нирвикалпа Самадхи. Когато благодарение на практиката ние винаги се намираме в това състояние, без да влизаме и излизаме от самадхи, това е сахаджа (естествено състояние). В сахаджа човек винаги вижда себе си. Той вижда джагат (света) като сварупа (Реадност) иди Брахмакара (форма на Брахма). Независимо каква техника или метод използва човек, в крайна сметка самото онова, което някога е било средство, се превръща в цел. Дхяна (медитация), джнана, бхакти и самадхи са все наименования за самите нас - за нашето Реално Състояние. Да познаваш своето Себе означава само да бъдеш своето Себе, защото второ съществуване няма. Това е Себеосъзнаване.
Можеш да прочетеш толкова книги за Веданта, колкото пожелаеш. Те могат само да ти кажат: „Осъзнай Себето” но в тях не ще откриеш самото Себе. Ти сам трябва да го намериш за себе си у себе си.
Господарят, чийто дом се намира във вътрешността на Сърцето-Лотус и който сияе като „Себе“ се почита с титлата „Господар на Пещерата“. Ако благодарение на практиката усещането „Аз съм Той, Аз съм Господарят на Пещерата” (Гухеса) бъде утвърдено толкова ясно, колкото е утвърдена в тялото ти настоящата представа, че ти си егото, тогава ще застанеш отпред в качеството на Господар на Пещерата и илюзията, че ти си тленното тяло ще изчезне подобно на избледняващия пред изгряващото слънце мрак.
Истинската карма, йога, бхакти или джнана се състои в това да откриеш кой извършва карма, кой търси съединение посредством йога, кой чувства раздялата със своя Господар или кой е потънал в невежество. Никое от изброените не съществуват без „Себе“. Следователно, Истината е да пребиваваш като „Себе“.
Ако се схващаме като извършители на действия, ние също така ще се радваме на плодовете от тях. Ако чрез изследване на въпроса кой извършва тези действия, човек осъзнае Себето, усещането, че той (човекът) е техният извършител изчезна, а с него изчезват и трите вида карма (санчита, агамя и прарабдха). Това е състоянието на вечна Мукти или Свобода.
Нашата Реална Природа е Мукти. Но ние си представяме, че сме оковани и полагаме неимоверни усилия за да се освободим, въпреки че през цялото време сме свободни. Това ще стане ясно само след като достигнем съответното ниво. Ще се изненадаме, че отчаяно сме опитвали да постигнем нещо, което винаги сме били и продължаваме да бъдем. Ще поясня това със следния пример: човек заспива в стая. Той сънува, че е тръгнал на светско пътешествие, че броди из хълмове и долини, гори и села, морета и пустини, минава през различни континенти и че след много години на тежки и изнурителни скитания се завръща в родината си, достига Тируваннамалай, влиза в ашрама, а след това в стаята си. В същия момент той се събужда и разбира, че не се е преместил дори на сантиметър, и че през цялото време е спал там, където е легнал. Той не се е завърнал в стаята си след като е положил големи усилия, а е там и винаги е бил там. По същия начин стоят нещата с освобождението. Ако някой попита защо докато сме свободни ние си въобразяваме, че сме оковани, аз ще отговоря: „Защо докато беше в стаята си, ти си представяше, че си на светско пътешествие и че прекосяваш хълмове и долини, морета и пустини?“. Всичко това е умът или мая.
Диадите или двойките противоположности (например удоволствие и болка) и триадите иди разграниченията от типа на познаваш, познавано и процес на познание са зависими от едно единствено нещо - егото. Когато човек търси егото в Сърцето и открие Реалната му Природа, диадите и триадите ще избледнеят. Само онези, които са открили Реалната Природа на егото, са съзрели Реалността. Те повече не ще изпитват съмнение иди безпокойство.
Не съществува знание без невежество и невежество без знание. Самото схващане на това положение е джнана или реално знание. Когато се изследва за кого възниква знание или невежество, джнана достига Източника, който е Себето.
Мисълта „Аз съм тялото” е невежество, но разбирането, че тялото не е отделно от Себето е знание. Тялото е проекция в ума. Умът е егото, а егото възниква от Себето. Мисълта за тялото е объркваща и се отклонява от Себето. За кого е тялото иди раждането? Не за Себето или за Духа. То е за не-Себето, което се самовъобразява отделно от Себето.
Докато е налично усещането за различие ще бъдем угнетени от мъчителни мисли. Ако се възстанови Първоизточникът и усещането за различие бъде прекратено, настъпва покой. Камък, повдигнат от мястото му и запратен към небето няма покой, докато не се върне на земята. Морската вода, която се изпарява и се въздига към небесата, не намира покой, докато не се завърне като дъжд и не се устреми обратно към морето. Егото може да намери покой само когато се слее със своя Източник, Себето.
Да търсиш Бог в каквато и да било форма и да говориш с Него е също толкова реално, колкото и собствената ти реалност. С други думи, когато идентифицираш себе си с тялото си в будно състояние, ти виждаш груби обекти; на сън, когато се намираш във финото тяло (менталното измерение), ти виждаш фини обекти; при дълбок сън, в отсъствието на всякакво разпознаване, ти не виждаш нищо. Обектите на виждането винаги са в някакво отношение със състоянието на виждащия. Това важи и за виденията на богове. Благодарение на продължителна медитативна практика върху образа на Бог той се появява на сън, а по-нататък може да се появи дори в будно състояние.
Някога живял светец на име Нам Дев. Той можел да вижда, да говори и да играе с Витхоба, Бога на Пандхарпур. Богът трябвало да научи светеца, че това не е достатъчно и че човек трябва да продължи напред докато не осъзнае Себето, в който виждаш и виждано са едно цяло.
Видение на Шива: видението винаги е видение на обект. Това загатва за съществуването на субект. Стойността на видението е същата като тази на виждащия. Природата на видението е на същото измерение, на което е тази на виждащия. Явяването загатва също и за изчезване. Всичко, което се появява, трябва също и да изчезне. Едно видение никога не може да бъде вечно, но Шива е вечен.
Висварупа даршан (видение на космическата форма) и Висватма даршан (видение на универсалното Себе) са едно и също. Това видение не разчита на физиологичното зрение и не е дадено в груби форми. Тъй като има само Битие, а второ такова не съществува нищо видяно не може да бъде истинско. Това е истината.
Поуката от легендата за Ащавакра и Джанака е следната: ученикът се оставя в ръцете на Учителя. Това значи, че ученикът не запазва дори частица индивидуалност. Ако себеотдаването му е пълно, всяко усещане за индивидуалност е загубено и няма причина за нещастие. Както вече показах, Вечното Себе е само щастие и нищо друго.
Цялата Веданта се съдържа в следните две изказвания от Библията: „Аз Съм Това Аз Съм” и „Бъди в покои и познай, че Аз Съм Бог”.
Има състояние, което е отвъд полагането на усилия или липсата на такива. Докато това не бъде осъзнато, усилията са необходими. Дори само веднъж да вкуси такова блаженство, човек непрекъснато ще се опитва да го постигне отново. Веднъж преживял блаженството на покоя, никой не би пожелал да се лиши от него иди да се ангажира с нещо друго. За един Джнани е трудно да се ангажира с мисли, точно както за един аджнани е трудно да се освободи от тях.
Никаква дейност не е в състояние да засегне Джнани. Той се намира във вечен покой.
Ища Девата (божество по личен избор) и Гуру са изключително полезни помощни средства при следването на пътя. Но за да е ефективно едно помощно средство, ти също трябва да положиш усилие. Твоето усилие е sine qua non. Ти си този, който трябва да види слънцето. Възможно ли е очилата и слънцето да виждат вместо теб? Ти самият трябва да видиш собствената си Истинска Природа. За това не е ти е нужна много помощ.
Първоначално човек вижда Себето като обекти, след това вижда Себето като пустота, а накрая вижда Себето като Себе; само в последния случай няма виждане, защото тогава виждането е случване.
Колкото повече контролираме мисълта, действията и храната си, толкова повече ще сме способни да властваме над съня. Но, както е казано в Гита, умереността следва да бъде правилото за садхак (адепт/ученик). Отново в Гита се казва, че сънят е първото препятствие за всички садхака. Смята се, че второто препятствие е вакшепа, т.е. обектите на възприятие в света, които отклоняват вниманието на човек. Третото препятствие е кашая или мисли за предишен опит с обектите на възприятие. Четвъртото, ананда (блаженство), също се нарича препятствие, защото в това състояние е налично усещане за отделеност от източника на ананда, което кара блажения да казва: „Аз се наслаждавам на ананда“. Това също трябва да бъде преодоляно, за да се достигне последното ниво на самадхана иди самадхи, където човек се превръща в ананда иди се обединява в Едно с Реалността. Тогава дуализмът между наслаждение и наслаждаващ се изчезва в океана от Сатчидананда (Съществуване-Съзнание-Блаженство) или с други думи - в Себето.
Силата на Себеосъзнаването на един Джнани е по-голяма от тази на всички окултни сили. За Джнани не съществуват други хора. Но коя е най-голямата полза, с която могат да бъдат удостоени така наречените „други”? Това е щастието. Щастието е рожба на покоя. Покоят може да възтържествува само когато в мисълта няма смущения. Когато умът е унищожен, налице ще е пълен покой. Понеже умът е изчезнал, Джнани не може да съзнава другите. Но самият факт на Неговото Себеосъзнаване е достатъчен, за да направи другите спокойни и щастливи.
В присъствието на Бхагаван беше прочетен следния откъс от писмо на поета Тенисън до Б. П. Блъд: „...често съм изпитвал нещо като транс в будно състояние – още от юношеството ми, когато бях съвсем сам. Това обикновено ми се случваше, когато повтарях собственото си име два или три пъти шепнешком, докато изведнъж то като че ли беше извън полето за индивидуалност, самата индивидуалност изглеждаше като да се разтваря и да заглъхва в безгранично съществуване. Това не беше състояние на обърканост, а най-ясното, най-сигурното, най-неземното състояние, напълно отвъд думите. Там смъртта беше почти смехотворна невъзможност, загубата на личността (ако това действително е загуба) изглеждаше не като изчезване, а като единствения истински живот.“
Бхагаван каза: „Това състояние се нарича пребиваване в Себето“.
Вижте също: Статии за Шри Рамана Махарши
© Sri Ramanashramam
.