на Екхарт Толе
НЕ Е КАКВОТО СИ МИСЛИТЕ
Все говорите за състоянието на присъствие като ключ. Мисля, че на интелектуално ниво го разбирам, но не знам дали някога съм го изпитвал истински. Питам се - дали е това, което си мисля, или нещо съвсем различно?
Не е каквото си мислите! Не можете да мислите за присъствието, умът не е в състояние да го разбере. Да разбирате присъствието означава да присъствате.
Направете един опит. Затворете очи и си кажете: „Чудя се каква ли ще е следващата ми мисъл." После останете с будно внимание и чакайте следващата мисъл. Бъдете като котка, която дебне пред миша дупка. Каква мисъл ще излезе от дупката? Опитайте още сега.
Е?
Доста трябваше да почакам, докато се появи мисъл.
Именно. Докато се намирате в състояние на наситено присъствие, сте свободни от мисленето. Спокойни сте, но много будни. В момента, в който вниманието ви падне под определено ниво, настъпва мисленето. Връща се мисловният шум, тишината изчезва. Отново сте във времето.
Известно е, че за да проверят степента на присъствие на учениците си, някои дзен учители имат навика да се промъкват зад тях и неочаквано да ги удрят с пръчка. Какъв шок! Ако ученикът наистина е присъствал пълно в състояние на будност, ако е „държал светилника си запален" - една от аналогиите, използвани от Иисус за описване на присъствието, - те биха чули приближаването на учителя и биха го спрели или биха се отдръпнали. Но ако ударът се стовари върху тях, това означава, че са били потънали в мисли, или иначе казано отсъстващи, несъзнаващи.
За да останете присъстващи в делничния живот, полезно е да бъдете здраво закотвени в себе си, в противен случай умът, който притежава невероятна инерция, ще ви повлече като буйна река.
Kaквo означава „здраво закотвени в себе си"?
Означава да обитавате пълно тялото си. Винаги част от вниманието ви да бъде съсредоточено върху вътрешното му енергийно поле. Така да се каже, да усещате тялото отвътре. Съзнанието за тялото ви държи присъстващи. То ви закотвя в Настоящето (виж Шеста глава).
ЕЗОТЕРИЧНИЯТ СМИСЪЛ НА „ЧАКАНЕТО"
В известен смисъл състоянието на присъствие може да се сравни с чакането. В някои от притчите си Иисус използва аналогията за чакането. Това не е обичайното отегчено или неспокойно чакане, което отрича настоящето и за което вече стана дума. Не е чакане, в което вниманието ви е съсредоточено върху някаква точка в бъдещето, а настоящето се възприема като неприятно препятствие, което ви пречи да получите каквото искате. Има едно качествено различно чакане, което изисква цялата ви будност. Нещо може да се случи във всеки момент и ако не сте абсолютно будни, абсолютно безмълвни, ще го изпуснете. За това чакане говори Иисус. В това състояние цялото ви внимание е в Настоящето. Нищо от него не остава за мечтаене, мислене, спомняне, очакване. В него няма напрежение, няма страх, а само будно присъствие. Присъствате с цялото си Битие, с всяка клетка на тялото си. В това състояние онова „вие", което има минало и бъдеще, личността ви, ако щете, почти изчезва. Но не се губи нищо ценно. Вие пак сте себе си. Всъщност дори сте по-пълно себе си от всякога преди, или по-точно, едва сега сте истински себе си.
„Бъди като слуга, който чака завръщането на господаря си," казва Иисус. Слугата не знае в колко часа ще дойде господарят му. Затова остава буден, спокоен, неподвижен, за да не пропусне пристигането му. В друга една притча Иисус говори за пет безгрижни (несъзнаващи) жени, които нямат достатъчно масло (съзнание), за да горят светилниците им (да присъстват) и така изпускат жениха (Настоящето) и не отиват на сватбения пир (Просветлението). Тези пет жени са противопоставени на петте мъдри жени, които са приготвили достатъчно масло (останали са съзнаващи).
Дори мъжете, написали Евангелията, не разбират смисъла на тези притчи, затова първите погрешни тълкувания и изкривявания са се промъкнали още при записването им. Със следващите погрешни тълкувания смисълът им изчезва напълно. Това са притчи не само за края на света, но и за края на психическото време. Те описват преходността на его-ума и възможността да се живее в едно изцяло ново състояние на съзнание.
КРАСОТАТА ВЪЗНИКВА В ТИШИНАТА НА ВАШЕТО ПРИСЪСТВИЕ
Това, което току-що описахте, е нещо, което понякога изпитвам за кратко, когато съм сам сред природата.
Да. Дзен учителите използват думата сатори за проблясъка на прозрение, момента на немислене и пълно присъствие. Макар че сатори не е трайна трансформация, бъдете благодарни, когато го изпитате, защото така вкусвате от просветлението. Наистина е възможно да сте го изживявали много пъти, без да знаете какво е и колко е важно. Необходимо е присъствие, за да осъзнаете красотата, величието и свещеността на природата. Случвало ли ви се е да се взирате в безкрайността на космоса в ясна нощ, смаяни от абсолютната тишина и невероятната му огромност? Случвало ли ви се е да слушате, истински да слушате звука на планински поток в гората? Или песента на коса в полуздрача на тиха лятна вечер? За да осъзнаете тези неща, умът трябва да се смълчи. Трябва за миг да оставите личния си багаж от проблеми, от минало и бъдеще, както и всичките си знания - иначе ще гледате, без да виждате, и ще слушате, без да чувате. Необходимо е пълното ви присъствие.
Тук има и нещо повече от красотата на външната форма, нещо, което не може да бъде назовано, нещо неизразимо, някаква дълбока вътрешна свещена същност. Където и когато има красота, тази вътрешна същност успява някак да проблесне. Тя ви се разкрива само когато присъствате. Възможно ли е тази безименна същност и вашето присъствие да са едно и също нещо? Дали би я имало без вашето присъствие? Задълбочете се в това. Проверете сами.
Когато изживеете такива моменти на присъствие, вие вероятно не съзнавате, че за кратко сте били в състояние на немислене. Това е защото преходът между това състояние и прилива на мисли е бил много кратък. Вашето сатори може да е продължило само няколко секунди и после умът се е върнал, но то все пак се е случило, иначе е нямало да изживеете красотата. Умът не може нито да разпознае, нито да създаде красота. Тази красота или тази святост я е имало само за няколко секунди, докато сте присъствали изцяло. Поради краткостта на момента и липсата на бдителност и будност от ваша страна вероятно не сте успели да видите принципната разлика между възприятието, свободното от мисли осъзнаване на красотата, и назоваването и тълкуването й в мисленето - краткостта ги е сляла в един процес. Истината обаче е, че щом се е намесила мисълта, ви е останал само споменът.
Колкото по-широка е пропастта между възприятието и мисълта, толкова повече дълбочина има във вас като човешко същество, тоест толкова повече съзнание.
Много хора са пленници на ума си до такава степен, че красотата на природата просто не съществува за тях. Те могат да кажат: „какво красиво цвете", но това е всъщност само механичен етикет, поставен от ума. Тъй като не са безмълвни и присъстващи, те не виждат истински цветето, не чувстват същността и свещеността му - също както не познават себе си, не чувстват своята същност и свещеност.
Понеже живеем в такава подчинена на ума култура, по-голямата част от съвременното изкуство, архитектура, музика и литература са лишени от красота, от вътрешна същност - с много малко изключения. Причината е, че хората, които ги създават, не могат - дори за миг - да се освободят от ума си. Затова никога не са във връзка с онова място вътре в себе си, където се раждат истинското творчество и красота. Оставен на себе си, умът създава чудовища, и то не само в художествените галерии. Вгледайте се в градския пейзаж и в промишлените райони. Никоя друга цивилизация не е създавала толкова грозота.
ОСЪЗНАВАНЕ НА ЧИСТОТО СЪЗНАНИЕ
Едно и също нещо ли са присъствието и Битието?
Когато осъзнаете Битието, това, което всъщност се случва, е, че Битието осъзнава себе си. Когато Битието осъзнае себе си - това е присъствие. Тъй като Битието, съзнанието и животът са синоними, можем да кажем, че присъствието означава съзнание, което се самоосъзнава, или живот, постигащ себеосъзнаване. Но не се залавяйте за думите и не правете усилие да го проумеете. Не е нужно да проумявате нищо, за да можете да присъствате.
Все пак разбирам какво казвате, но катo че ли това означава, че Битието - крайната трансцендентна действителност - все още не е пълно, че се намира в процес на развитие. Нима на Бог му трябва време за личностно израстване?
Да, но само от ограничената гледна точка на видимата вселена. В Библията Бог казва: „Аз съм алфата и омегата." В безвремието, където се намира Бог и където е и вашият дом, началото и краят, алфата и омегата са едно и също нещо и същината на всичко, което някога е било и някога ще бъде, по същество присъства в неизявено състояние на единство и съвършенство - далеч отвъд възможностите на човешкото въображение и разбиране. В нашия свят на привидно отделни форми обаче безвременното съвършенство е понятие, което не можем да си представим. Тук дори и съзнанието, което е светлината, излъчвана от вечния Извор, като че ли се намира в процес на развитие, но това се дължи само на ограниченията на нашите възприятия. В абсолютен смисъл не е така. Въпреки това нека поговорим още малко за развитието на съзнанието в този свят.
Всичко съществуващо има Битие, има божествена същност, има някаква степен на съзнание. Дори и камъкът има някакво рудиментарно съзнание, иначе не би съществувал и атомите и молекулите му биха се разпилели. Всичко е живо. Слънцето, земята, растенията, животните, хората - всички те са проявление на съзнанието в различна степен, съзнанието, осъществено във форма.
Светът възниква, когато съзнанието приеме форми - мисловни и материални. Погледнете милионите форми на живот само на тази планета. В морето, на земята, във въздуха - и всяка форма на живот съществува в милиони екземпляри. С каква цел? Дали някой или нещо си играе с формата? Този въпрос са си задавали ясновидците в древна Индия. Те си представят света като "лила" - нещо като божествена игра. Очевидно в тази игра отделните форми на живот не са особено важни. В морето повечето форми на живот не просъществуват повече от няколко минути след раждането си. Човешката форма също доста бързо се превръща в прах и когато изчезне, все едно че никога не я е имало. Това трагично ли е или жестоко? Само ако създавате отделна самоличност за всяка форма, ако забравяте, че съзнанието е божествена същност, която се проявява във формата. Но не можете истински да знаете това, докато не осъзнаете собствената си божествена същност като чисто съзнание.
Ако една риба се роди в аквариума ви и вие я наречете Джон, напишете й свидетелство за раждане, разкажете й за семейните й корени и две минути по-късно друга риба я изяде, това е трагично. Но е трагично само защото сте изградили отделна самоличност там, където я е нямало. Уловили сте частица от един динамичен процес, танц на молекулите, и сте я превърнали в отделно същество.
Съзнанието се дегизира като форми, докато те не достигнат такава сложност, че то се загубва напълно в тях. В днешните хора съзнанието е напълно тъждествено с дегизировката. То познава себе си единствено като форма и затова живее в страх от унищожението - физическо и психическо - на тази форма. Това е его-умът и така настъпва болестното състояние. Като че ли някъде в процеса на еволюцията нещо се е объркало. Но дори и това е част от „лила" - божествената игра. Накрая натискът на страданието в резултат на това болестно състояние принуждава съзнанието да се разграничи от формата и да се събуди от съня. То си възвръща самосъзнанието, но на много по-дълбоко равнище, отколкото когато го е загубило.
Този процес е обяснен от Иисус в притчата за блудния син, напуснал дома на баща си, пропилял богатството си и, бедстващ, е принуден от страданието да се върне у дома. Когато се завръща, баща му го обича повече от преди. Синът е в същото състояние като преди, но все пак не съвсем същото. Има ново измерение на дълбочина. Тази притча описва пътя от несъзнателното съвършенство през видимото несъвършенство и „злото" до съзнателното съвършенство.
Разбирате ли сега колко no-дълбоко и по-широко е значението на присъствието ви като наблюдател на ума? Когато наблюдавате ума, отдръпвате съзнанието от формите на ума - този процес наричаме проследяване. Така наблюдателят - чистото съзнание отвъд формите - става по-силен, а мисловните форми отслабват. Когато говорим за наблюдаване на ума, персонализираме действие, което всъщност е от космическо значение; чрез вас съзнанието се събужда от съня на отъждествяването си с формата и се отдръпва от нея. Това е първият знак и присъща част на събитие, което вероятно се намира все още далеч в бъдещето на хронологичното време. Това събитие е краят на света.
Когато съзнанието се освободи от отъждествяването си с физическите и мисловните форми, то се превръща в така нареченото чисто или просветлено съзнание - присъствие. Това вече се е случило с малцина и е отредено да се случи скоро в много по-голям мащаб, макар че няма абсолютна гаранция, че наистина ще се случи. Повечето хора все още са в хватката на его-режима на съзнанието: тъждествени на ума си и управлявани от него. Ако не се освободят навреме, ще бъдат унищожени от ума си. Ще изпаднат във все по-голямо объркване, конфликти, насилие, болести, отчаяние и лудост. Его-умът е като потъващ кораб. Ако не го напуснете, ще потънете с него. Колективният его-ум е най-опасно лудото и рушително същество, обитавало някога тази планета. Какво мислите, че ще се случи тук, ако човешкото съзнание остане непроменено?
За повечето хора вече единствената почивка, която намират от собствения си ум, е в това, от време на време да се озовават на ниво на съзнанието под нивото на мисълта. Всеки прави това нощем, докато спи. Същото се случва в известна степен посредством секса, алкохола и наркотиците, които потискат излишната умствена дейност. Ако не бяха алкохолът, успокоителните, антидепресантите и незаконните наркотици, които се употребяват в огромни количества, лудостта на човешкия ум би била дори още по-очевидна. Смятам, че ако бъдат лишени от наркотиците си, голяма част от хората ще се превърнат в опасност за себе си и за другите. Разбира се, тези наркотици също ви държат в капана на едно болестно състояние. Широката им употреба само отлага разпадането на старите умствени структури и появата на по-висшето съзнание. Макар че отделният им потребител може да получи известно облекчение от ежедневния тормоз на ума, той не може да генерира достатъчно количество съзнателно присъствие, за да се издигне над мисълта и така да намери истинско освобождение.
Връщането до ниво на съзнанието, по-ниско от това на ума - нивото на пред-мисленето на далечните ни предшественици, на растенията и животните - не е решение за нас. Няма път назад. За да оцелее, човешкият род трябва да продължи към следващия етап. Съзнанието се развива в цялата вселена в милиарди форми. Дори ние да не успеем, във вселенски мащаб това няма да има значение. Съзнание никога не се губи, то просто ще намери изява в някаква друга форма. Но самият факт, че ви говоря и вие ме слушате в този момент, или четете, е ясен признак, че новото съзнание започва да пуска корени на нашата планета.
В това няма нищо лично, аз не ви поучавам. Вие сте съзнание и се вслушвате в себе си. Има една източна поговорка, според която „учителят и ученикът заедно създават учението". Във всеки случай думите сами по себе си не са важни. Те не са Истината, а само я посочват. Говорейки, аз присъствам, и вие може би ще можете да се присъедините към мен в това състояние. Макар че, разбира се, всяка дума, която използвам, има история и идва от миналото - с езика винаги е така, думите, които ви казвам сега, са носители на високоенергийна честота на присъствие, която е нещо съвсем отделно от смисъла им като думи. Тишината е още по-силен носител на присъствие, затова, когато четете това или ме слушате, осъзнайте тишината между и зад думите. Осъзнайте празните места. Да слушате тишината, където и да сте, е лесен и пряк начин за присъствие. Дори да има шум, зад и между звуците винаги има някаква тишина. Непосредственото й слушане веднага създава спокойствие във вас. Само безмълвието във вас може да възприеме тишината отвън. А какво е безмълвието, ако не присъствие, съзнателно освободено от мисловни форми? Ето живото осъществяване на това, за което говорим.
ХРИСТОС: РЕАЛНОСТТА НА ВАШЕТО БОЖЕСТВЕНО ПРИСЪСТВИЕ
Не се захващайте за думите. Можете да заместите „присъствие" с „Христос", ако това ви говори повече. Христос е вашата божествена същност, или „аз", както понякога го наричат на изток. Единствената разлика между Христос и присъствието е в това, че Христос говори за божествеността във вас, независимо дали я съзнавате или не, докато присъствие означава пробудената божественост или божествена същност.
Много недоразумения и неверни представи за Христос ще се изчистят, ако осъзнаете, че в него няма нито минало, нито бъдеще. Да кажете, че Христос е бил или ще бъде е същностно противоречие. Иисус е бил. Той е бил човек, живял преди две хиляди години и осъзнал божественото присъствие, истинската си природа. Затова е казал: „Преди да се е родил Авраам, аз съм". Не: „вече ме е имало, преди да се роди Авраам". Това би означавало, че все още е в измерението на времето и тъждествеността с формата. „Аз съм" в изречение в минало време означава една радикална промяна, прекъсване на времевото измерение. Това е подобно на дзен изявление с голяма дълбочина. Иисус се опитва да предаде пряко, не посредством мисловен дискурс, смисъла на присъствието, на себе-осъзнаването. Той е отвъд измерението на съзнанието, над което господства времето, в царството на безвремието. На света се появява измерението на вечността. Тя, разбира се, не означава безкрайно време, а изобщо липса на време. Така човекът Иисус става Христос, път към чистото съзнание. Как описва себе си Бог в Библията? Казва ли: аз винаги съм бил и винаги ще бъда? Не, разбира се. Това би придало реалност на миналото и бъдещето. Бог казва: „Аз съм Оня, Който съм." Тук няма време, само присъствие.
„Второто пришествие" на Христос е трансформацията на човешкото съзнание, изместването от времето към присъствието, от мисленето към чистото съзнание, а не появата на някакъв човек. Ако „Христос" се върне утре в някаква материална форма, какво друго би могъл да ви каже, освен: ,Аз съм истината. Аз съм божественото присъствие. Аз съм вечният живот. Аз съм с вас. Аз съм тук. Аз съм Сега."
Никога не персонализирайте Христос. Не му придавайте тъждественост с някаква форма. Божествените въплъщения, майките на божества, просветените учители - малцината от тях, които са истински, не са забележителни като личности. Без някакво неистинско „аз", което да поддържат, защитават и хранят, те са по-прости, по-обикновени от обикновения човек. Всеки притежател на силно его би ги сметнал за незначителни, или - още по-вероятно - въобще не би ги забелязал.
Ако някой просветен учител ви привлича, това е защото във вас вече има достатъчно присъствие, за да го разпознаете у друг. Много хора не са разпознали Иисус и Буда, както и винаги е имало много хора, привлечени от неистински учители. Егото бива привлечено от по-голямо его. Тъмнината не може да разпознае светлината. Само светлината може. Затова не вярвайте, че светлината е извън вас, или че може да дойде само през една определена форма. Ако само учителят ви е въплъщение на Бога, тогава вие какво сте? Всяка изключителност е отъждествяване с формата, а отъждествяването с формата означава его - колкото и добре да е замаскирано.
Използвайте присъствието на учителя си като отражение на собствената ви идентичност отвъд името и формата и за да постигнете сами по-наситено присъствие. Скоро ще разберете, че в присъствието няма „мое" и „твое". Присъствието е едно.
Груповата работа може също да помогне да засилите светлината на своето присъствие. Група хора, които се събират в състояние на присъствие, генерира колективно енергийно поле с голяма сила. То не само повишава степента на присъствие на всеки в групата, но и помага за освобождаването на колективното човешко съзнание от сегашното му състояние на подчиненост на ума. Така състоянието на присъствие ще стане все по-достъпно за отделния човек. Но ако няма поне един член на групата, който да се е установил стабилно в него и така да поддържа енергийната честота на състоянието, его-умът лесно може да се наложи и да саботира усилията на групата. Макар че работата в група е безценна, тя не е достатъчна и не бива да изпадате в зависимост от нея. Не бива също да зависите от учител, особено в преходния период, когато усвоявате смисъла и практиката на присъствието.
.