на Екхарт Толе
Мисленето е само миниатюрен аспект от цялостното съзнание, от цялостната ви същност.
Това, което възниква сега, не е нова система от вярвания, нова религия, нова духовна идеология или митология. Ние сме стигнали до края не само на митологиите, но също и на идеологиите и системите от вярвания. Промяната отива по-надълбоко от съдържанието на ума ви, по-надълбоко от мислите ви. Всъщност в сърцевината на новото съзнание лежи преодоляването на мисълта, новооткритата способност да се издигнем над мисълта, да открием вътре в себе си измерение, което е несравнимо по-необятно от мисълта.
Така вече няма да извличате идентичността си, себеусещането си от неспирния мисловен поток, който при старото съзнание сте приемали като себе си. Колко освобождаващо е да осъзнаеш, че „гласът в главата ми“ не е това, което съм.
Кой съм тогава? Онзи, който вижда това. Съзнаването, което предхожда мисълта, пространството, в което мисълта – или емоцията, сетивното възприятие – се случва.
Основната причина за нещастието не е ситуацията, а начинът, по който мислите за нея.
Давайте си сметка за мислите в ума си. Отграничавайте ги от ситуацията, която винаги е неутрална, винаги е такава, каквато е. Ето ситуацията или факта, а това са моите мисли за нея. Вместо да си съчинявате истории, придържайте се към фактите. Например, „Аз съм разорен“ е история. Тя ви ограничава и не ви позволява да предприемете ефективни действия. „В банковата ми сметка са останали петдесет цента“ е факт. Да се изправиш пред фактите, винаги носи сила. Знайте, че вашите мисли в голяма степен пораждат емоциите, които изпитвате. Съзнавайте връзката между мислите и емоциите си. Вместо да бъдете мислите и емоциите си, бъдете съзнанието зад тях.
„Мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога“ [1 Коринтяни 3:19] – казва Библията. Коя е мъдростта на този свят? Движението на мисълта и смисълът, дефиниран изключително чрез мисълта.
Мисленето изолира ситуацията или събитието и ги нарича добри или лоши, сякаш има отделно съществуване. Когато прекомерно се осланяте на мисленето, реалността става разпокъсана. Тази разпокъсаност е илюзия, но изглежда напълно реална, докато сте впримчени в нея. Вселената е неделимо цяло, в което всички неща са взаимосвързани и нищо не съществува в изолация. По-дълбоката взаимосвързаност на всички неща и събития говори, че мисловните етикети като добро и зло в крайна сметка са илюзорни. Те винаги са свързани с ограничена гледна точка и затова са верни само относително и временно.
Няма случайни събития нито пък има събития или неща, които съществуват сами по себе си и сами за себе си, в изолация. Атомите, от които е изградено тялото ви, някога са били част от звездите и причините дори за най-незначителното събитие са буквално безкрайни и свързани с цялото по нерабираеми начини.
Ако искате да проследите причината за което и да било събитие, ще трябва да се върнете чак то Сътворението. Космосът не е хаотичен. Самата дума космос означава ред. Но това не е ред, който човешкият ум е в състояние да разбере, въпреки че понякога успява да го зърне за миг.
Когато отидем в девствена гора, мислещият ни ум ще види наоколо единствено безредие и хаос. Умът дори няма да е в състояние да отличи живота (доброто) от смъртта (злото), тъй като навсякъде от загниващата и разлагаща се материя покълва нов живот. Само ако в достатъчна степен притихнем вътрешно и шумът на мисленето заглъхне, ще можем да осъзнаем, че тук има скрита хармония, святост, по-висш ред, в който всичко е на съвършеното си място и не може да бъде нищо друго освен това, което е и както е.
Умът се чувства по-удобно в изкуствено създаден парк, тъй като той е планиран от мисълта, а не е естествено израснал. В парка има ред, който умът е в състояние да проумее. В гората съществува неразбираем ред, който умът възприема като хаос. Той е отвъд мисловните категории за добро и лошо. Не можем да го разберем чрез мислене, но ще го усетим, когато се отърсим от мислите, притихнем и не се опитваме да го разберем или обясним. Само тогава ще си дадем сметка, че гората е свещена. Щом усетите тази скрита хармония, тази святост, ще осъзнаете, че не сте отделени от нея, а когато осъзнаете това, ще станете съзнателни участници в нея. По този начин природата ви помага да бъдете в хармония с целостта на живота.
Това е реалността при повечето хора: в мига, в който човек възприеме нещо, фалшивият аз, егото, го назовава, интерпретира, сравнява го с нещо друго, харесва го, не го харесва или го определя като добро или лошо. Тези хора са затворници на мисловните форми, на предметното съзнание.
Не можете да се пробудите духовно, докато не престанете натрапчивото и несъзнателно назоваване или поне докато не го осъзнаете, за да можете да наблюдавате как се случва. Именно чрез постоянното назоваване егото съществува като ненаблюдаван ум. Винаги, когато то спре, и дори ако само си дадете сметка за него, това създава вътрешно пространство и вие преставате да бъдете контролирани от ума.
Изберете някакъв предмет в близост до вас (химикалка, стол, чаша, растение) и го изследвайте визуално, което ще рече – гледайте го с огромен интерес, почти любопитство. Отбягвайте предмети със силни лични асоциации, които ви напомнят за миналото, като например къде сте ги купили, кой ви ги е подарил и т.н. Отбягвайте и вещи, върху които е написано нещо, като книги или бутилки. Това ще стимулира мисълта. Без напрягане, отпуснато, но бдително, насочете цялото си внимание към предмета, към всеки негов детайл. Ако възникнат мисли, не им обръщайте внимание. Не от мислите се интересувате, а от акта на самото възприятие. Можете ли да отстраните мисленето от възприятието? Можете ли да гледате, без гласът в главата ви да коментира, да прави заключения, да сравнява и да се опитва да стигне до някакви изводи? След минута-две оставете погледа си да се рее из стаята или мястото, където се намирате, така че будното ви внимание да освети всяко нещо, върху което се спре.
След това се вслушайте във всички звуци. Слушайте ги по същия начин, по който оглеждахте заобикалящата ви обстановка. Някои звуци може да са натурални – вода, вятър, птици – а други да са създадени от човека. Някои може да са приятни, други – неприятни. Ала вие не правите разграничение между добро и лошо. Оставете всеки звук да бъде такъв, какъвто е, без интерпретация. Тук отново ключът е спокойното, но будно внимание.
Когато възприемаме, без да интерпретираме и без мисловни етикети, което ще рече – без да добавяме мисъл към възприятията, ние успяваме да доловим по-дълбоката свързаност на нещата, които възприемаме като привидно отделни.
Опитайте се да уловите, т.е. да забележите, гласа в главата си, може би в момента, когато се оплаква от нещо, и вижте истинската му същност: гласът на егото, програмиран модел, една мисъл. Винаги, когато забележите този глас, ще съзнавате, че вие не сте гласът, а онзи, който го осъзнава.
Всъщност, вие сте осъзнатостта, която осъзнава гласа. На заден план е съзнаването. На преден план е гласът, мислещият. По този начин вие се освобождавате от егото, освобождавате се от ненаблюдавания ум.
Нито концепциите, нито математическите формули могат да обяснят безкрайното. Никоя мисъл не може да обхване необятността на целостта. Реалността е едно цяло, но мисълта я раздробява на фрагменти. Това поражда фундаментални грешки във възприятието – като например, че има отделни неща и събития или че едно нещо е причина за друго. Всяка мисъл предполага гледна точка, а всяка гледна точка – по самата си природа – предполага ограничение, което в крайна сметка означава, че не е вярна, поне не абсолютно. Само цялото е истинно, но цялото не е подвластно нито на словото, нито на мисълта. Погледнато отвъд ограниченията на мисленето, а съответно и неразбираема за човешкия ум, всичко се случва в момента. Всичко, което някога е било или ще бъде, е настояще, извън времето, което е мисловна конструкция.
Щом престанете да покривате света с думи и етикети, в живота ви се завръща усещането за чудо, изгубено много отдавна, когато човечеството, вместо да използва мисълта, станало неин пленник. В живота ви се завръща дълбочината. Нещата възстановяват новостта и свежестта си. И най-голямото чудо е изживяването на вашата същност като предхождаща всякакви думи, мисли, мисловни етикети и образи. За да се случи това, трябва да се освободите от усещането си за аз, за Битие, от всички неща, с които се е смесило или – казано другояче – отъждествило.
Възможно ли е да се отърсите от убеждението, че би трябвало да имате нужда да знаете кой сте? С други думи, можете ли да спрете да търсите концептуални дефиниции, за да си създадете себеусещане? Можете ли да престанете да се осланяте на мисълта за вашата идентичност?
Колкото повече превръщате мислите в своя идентичност, толкова повече се откъсвате от духовното измерение вътре във вас.
Да определяте себе си чрез мисълта означава да се ограничавате. Когато изцяло приемете, че не знаете, вие всъщност навлизате в състояние на покой и яснота, което е по-близо до истинската ви същност, отколкото мисълта някога би могла да достигне.
Не търсете щастието. Ако го търсите, няма да го намерите, тъй като търсенето е антитеза на щастието. Щастието винаги се изплъзва, но свободата от нещастие е постижима в настоящия момент, като приемете онова, което е, вместо да си измисляте истории за вашето нещастие. Нещастието скрива естественото ви състояние на благополучие и вътрешен покой, източник на истинското щастие.
Това, което възниква сега, не е нова система от вярвания, нова религия, нова духовна идеология или митология. Ние сме стигнали до края не само на митологиите, но също и на идеологиите и системите от вярвания. Промяната отива по-надълбоко от съдържанието на ума ви, по-надълбоко от мислите ви. Всъщност в сърцевината на новото съзнание лежи преодоляването на мисълта, новооткритата способност да се издигнем над мисълта, да открием вътре в себе си измерение, което е несравнимо по-необятно от мисълта.
Така вече няма да извличате идентичността си, себеусещането си от неспирния мисловен поток, който при старото съзнание сте приемали като себе си. Колко освобождаващо е да осъзнаеш, че „гласът в главата ми“ не е това, което съм.
Кой съм тогава? Онзи, който вижда това. Съзнаването, което предхожда мисълта, пространството, в което мисълта – или емоцията, сетивното възприятие – се случва.
Основната причина за нещастието не е ситуацията, а начинът, по който мислите за нея.
Давайте си сметка за мислите в ума си. Отграничавайте ги от ситуацията, която винаги е неутрална, винаги е такава, каквато е. Ето ситуацията или факта, а това са моите мисли за нея. Вместо да си съчинявате истории, придържайте се към фактите. Например, „Аз съм разорен“ е история. Тя ви ограничава и не ви позволява да предприемете ефективни действия. „В банковата ми сметка са останали петдесет цента“ е факт. Да се изправиш пред фактите, винаги носи сила. Знайте, че вашите мисли в голяма степен пораждат емоциите, които изпитвате. Съзнавайте връзката между мислите и емоциите си. Вместо да бъдете мислите и емоциите си, бъдете съзнанието зад тях.
„Мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога“ [1 Коринтяни 3:19] – казва Библията. Коя е мъдростта на този свят? Движението на мисълта и смисълът, дефиниран изключително чрез мисълта.
Мисленето изолира ситуацията или събитието и ги нарича добри или лоши, сякаш има отделно съществуване. Когато прекомерно се осланяте на мисленето, реалността става разпокъсана. Тази разпокъсаност е илюзия, но изглежда напълно реална, докато сте впримчени в нея. Вселената е неделимо цяло, в което всички неща са взаимосвързани и нищо не съществува в изолация. По-дълбоката взаимосвързаност на всички неща и събития говори, че мисловните етикети като добро и зло в крайна сметка са илюзорни. Те винаги са свързани с ограничена гледна точка и затова са верни само относително и временно.
Няма случайни събития нито пък има събития или неща, които съществуват сами по себе си и сами за себе си, в изолация. Атомите, от които е изградено тялото ви, някога са били част от звездите и причините дори за най-незначителното събитие са буквално безкрайни и свързани с цялото по нерабираеми начини.
Ако искате да проследите причината за което и да било събитие, ще трябва да се върнете чак то Сътворението. Космосът не е хаотичен. Самата дума космос означава ред. Но това не е ред, който човешкият ум е в състояние да разбере, въпреки че понякога успява да го зърне за миг.
Когато отидем в девствена гора, мислещият ни ум ще види наоколо единствено безредие и хаос. Умът дори няма да е в състояние да отличи живота (доброто) от смъртта (злото), тъй като навсякъде от загниващата и разлагаща се материя покълва нов живот. Само ако в достатъчна степен притихнем вътрешно и шумът на мисленето заглъхне, ще можем да осъзнаем, че тук има скрита хармония, святост, по-висш ред, в който всичко е на съвършеното си място и не може да бъде нищо друго освен това, което е и както е.
Умът се чувства по-удобно в изкуствено създаден парк, тъй като той е планиран от мисълта, а не е естествено израснал. В парка има ред, който умът е в състояние да проумее. В гората съществува неразбираем ред, който умът възприема като хаос. Той е отвъд мисловните категории за добро и лошо. Не можем да го разберем чрез мислене, но ще го усетим, когато се отърсим от мислите, притихнем и не се опитваме да го разберем или обясним. Само тогава ще си дадем сметка, че гората е свещена. Щом усетите тази скрита хармония, тази святост, ще осъзнаете, че не сте отделени от нея, а когато осъзнаете това, ще станете съзнателни участници в нея. По този начин природата ви помага да бъдете в хармония с целостта на живота.
Това е реалността при повечето хора: в мига, в който човек възприеме нещо, фалшивият аз, егото, го назовава, интерпретира, сравнява го с нещо друго, харесва го, не го харесва или го определя като добро или лошо. Тези хора са затворници на мисловните форми, на предметното съзнание.
Не можете да се пробудите духовно, докато не престанете натрапчивото и несъзнателно назоваване или поне докато не го осъзнаете, за да можете да наблюдавате как се случва. Именно чрез постоянното назоваване егото съществува като ненаблюдаван ум. Винаги, когато то спре, и дори ако само си дадете сметка за него, това създава вътрешно пространство и вие преставате да бъдете контролирани от ума.
Изберете някакъв предмет в близост до вас (химикалка, стол, чаша, растение) и го изследвайте визуално, което ще рече – гледайте го с огромен интерес, почти любопитство. Отбягвайте предмети със силни лични асоциации, които ви напомнят за миналото, като например къде сте ги купили, кой ви ги е подарил и т.н. Отбягвайте и вещи, върху които е написано нещо, като книги или бутилки. Това ще стимулира мисълта. Без напрягане, отпуснато, но бдително, насочете цялото си внимание към предмета, към всеки негов детайл. Ако възникнат мисли, не им обръщайте внимание. Не от мислите се интересувате, а от акта на самото възприятие. Можете ли да отстраните мисленето от възприятието? Можете ли да гледате, без гласът в главата ви да коментира, да прави заключения, да сравнява и да се опитва да стигне до някакви изводи? След минута-две оставете погледа си да се рее из стаята или мястото, където се намирате, така че будното ви внимание да освети всяко нещо, върху което се спре.
След това се вслушайте във всички звуци. Слушайте ги по същия начин, по който оглеждахте заобикалящата ви обстановка. Някои звуци може да са натурални – вода, вятър, птици – а други да са създадени от човека. Някои може да са приятни, други – неприятни. Ала вие не правите разграничение между добро и лошо. Оставете всеки звук да бъде такъв, какъвто е, без интерпретация. Тук отново ключът е спокойното, но будно внимание.
Когато възприемаме, без да интерпретираме и без мисловни етикети, което ще рече – без да добавяме мисъл към възприятията, ние успяваме да доловим по-дълбоката свързаност на нещата, които възприемаме като привидно отделни.
Опитайте се да уловите, т.е. да забележите, гласа в главата си, може би в момента, когато се оплаква от нещо, и вижте истинската му същност: гласът на егото, програмиран модел, една мисъл. Винаги, когато забележите този глас, ще съзнавате, че вие не сте гласът, а онзи, който го осъзнава.
Всъщност, вие сте осъзнатостта, която осъзнава гласа. На заден план е съзнаването. На преден план е гласът, мислещият. По този начин вие се освобождавате от егото, освобождавате се от ненаблюдавания ум.
Нито концепциите, нито математическите формули могат да обяснят безкрайното. Никоя мисъл не може да обхване необятността на целостта. Реалността е едно цяло, но мисълта я раздробява на фрагменти. Това поражда фундаментални грешки във възприятието – като например, че има отделни неща и събития или че едно нещо е причина за друго. Всяка мисъл предполага гледна точка, а всяка гледна точка – по самата си природа – предполага ограничение, което в крайна сметка означава, че не е вярна, поне не абсолютно. Само цялото е истинно, но цялото не е подвластно нито на словото, нито на мисълта. Погледнато отвъд ограниченията на мисленето, а съответно и неразбираема за човешкия ум, всичко се случва в момента. Всичко, което някога е било или ще бъде, е настояще, извън времето, което е мисловна конструкция.
Щом престанете да покривате света с думи и етикети, в живота ви се завръща усещането за чудо, изгубено много отдавна, когато човечеството, вместо да използва мисълта, станало неин пленник. В живота ви се завръща дълбочината. Нещата възстановяват новостта и свежестта си. И най-голямото чудо е изживяването на вашата същност като предхождаща всякакви думи, мисли, мисловни етикети и образи. За да се случи това, трябва да се освободите от усещането си за аз, за Битие, от всички неща, с които се е смесило или – казано другояче – отъждествило.
Възможно ли е да се отърсите от убеждението, че би трябвало да имате нужда да знаете кой сте? С други думи, можете ли да спрете да търсите концептуални дефиниции, за да си създадете себеусещане? Можете ли да престанете да се осланяте на мисълта за вашата идентичност?
Колкото повече превръщате мислите в своя идентичност, толкова повече се откъсвате от духовното измерение вътре във вас.
Да определяте себе си чрез мисълта означава да се ограничавате. Когато изцяло приемете, че не знаете, вие всъщност навлизате в състояние на покой и яснота, което е по-близо до истинската ви същност, отколкото мисълта някога би могла да достигне.
Не търсете щастието. Ако го търсите, няма да го намерите, тъй като търсенето е антитеза на щастието. Щастието винаги се изплъзва, но свободата от нещастие е постижима в настоящия момент, като приемете онова, което е, вместо да си измисляте истории за вашето нещастие. Нещастието скрива естественото ви състояние на благополучие и вътрешен покой, източник на истинското щастие.
.