10 февруари 2020

Пробуждането


Екхарт Толе - "Единение с живота"
по "Единение с живота" 
на 
Екхарт Толе 

Само когато се пробудим, можем да осъзнаем истинското значение на тази дума.

Вместо да се изгубвате в мисленето, когато се пробудите, вие осъзнавате себе си, осъзнатостта зад него. Тогава мисленето престава да бъде самоцелна автономна дейност, която ви контролира и управлява живота ви. Осъзнатостта поема юздите от мисленето. И вместо да управлява живота ви, мисленето започва да й служи. Осъзнатостта е съзнателната връзка с универсалния разум. Казано другояче, това е Присъствие: съзнание без мисъл.

Каква е връзката между осъзнатост и мислене? Осъзнатостта е пространството, в което мислите съществуват, когато това пространство съзнава себе си.

Вътрешната ви цел е да се пробудите. Толкова е просто. Вие споделяте тази цел с всички останали хора на планетата – защото това е целта на човечеството. Вашата вътрешна цел е важна част от целта на цялото, на вселената и нейния възникващ разум. Външната ви цел може да се променя с времето. Тя е много различна при отделните хора. Да откриете вътрешната цел и да живеете в хармония с нея е основата за осъществяването на външната ви цел. Тя е фундаментът на истинския успех.

На човечеството е отредено да превъзмогне страданието, но не по начина, по който егото мисли. Едно то многото погрешни предположения на егото, една от множеството заблудени мисли, е "Не трябва да страдам". Тази мисъл сама по себе си лежи в основата на страданието. Страданието има благородна цел: еволюцията на съзнанието (пробуждане) и изгарянето на егото. Човекът на кръста е архетипен образ. Той е всеки мъж и всяка жена. Докато се съпротивлявате на страданието, процесът е бавен, тъй като поражда още его, което трябва да изгори. Когато обаче приемете страданието, процесът се ускорява, защото страдате съзнателно. Може да приемете страданието за себе си или за другиго – например дете или родител. При съзнателното страдание вече е налице промяната. Огънят на страданието се превръща в светлина на съзнанието.

Егото казва: "Не трябва да страдам" и тази мисъл ви кара да страдате още повече. Това е изкривяване на истината, която винаги е парадоксална. Истината е, че трябва да кажете "да" на страданието, за да можете да го преодолеете.

Ако егоистичната земна драма изобщо има някаква цел, тя е косвена: тя поражда още и още страдание на планетата и страданието, макар и до голяма голяма степен породено от егото, в крайна сметка е и разрушително за егото. То е огънят, в който егото изгаря себе си.

якой ден ще се освободя от егото, ще се пробудя." Кой говори? Егото. Да се освободиш от егото, всъщност не е кой знае каква работа. Просто трябва да съзнавате мислите и емоциите си – докато се случват. В действителност това не е "правене", а осъзнато "виждане". В този смисъл е вярно, че няма нещо, което може да направите, за да се освободите от егото. Когато промяната настъпи, а това е промяна от мислене към съзнаване, в живота ви започва да действа разум, много по-велик от хитроумното его.

Човек не става добър, като се опитва да бъде добър, а като открие добротата, която вече е в него и й позволи да се прояви. Но тя ще се прояви само ако в състоянието на съзнанието настъпят фундаментални промени.

В дзен-будизма казват: "Не търси истината. Просто престани да почиташ мненията". Какво означава това? Да се отърсите от отъждествяването с ума. Тогава това, което сте отвъд ума, се проявява от само себе си.

Важна част от пробуждането е разпознаването на непробудената същност, на егото, което мисли, говори и действа. Когато разпознаете несъзнателното в себе си, онова, което прави разпознаването възможно, е възникващото съзнание, пробуждането. Не можете да се борите с егото и да победите, точно както не можете да се борите с тъмнината. Необходима е само светлината на съзнанието. Вие сте тази светлина. 

Голяма част от живота на много хора е погълната от маниакално внимание към вещите. Всичко, което егото търси и към което се привързва, е заместител на Битието, което не успява да почувства. Може да цените вещите и да се грижите за тях, но ако се привържете, трябва да знаете, че това е егото. Всъщност човек никога не се привързва към нещо, а по-скоро към мисъл, в която се съдържа "аз", "мен", "мой". Винаги, когато напълно приемете една загуба, вие преодолявате егото и тогава се появява вашата същност – Аз съм, която е самото съзнание.

Много хора не осъзнават чак до смъртния си одър, когато всичко външно се разпада, че нищо никога не е имало нещо общо с истинската им същност. Пред смъртта цялата концепция за собственост се разкрива като напълно безсмислена. В последните мигове от живота си тези хора осъзнават също, че докато през целия си живот са търсили по-пълно усещане за Аза, онова, което в действителност са търсили, Битието, винаги е било налице, но до голяма степен скрито от отъждествяването им с неща, което в крайна сметка означава отъждествяване с ума. 

При някои пробуждането се осъществява, когато внезапно осъзнаят какви са обичайните им мисли, особено упорстващите негативни мисли, с които може да са се идентифицирали през целия си живот. Изведнъж се появява осъзнатост, която съзнава мисълта, но не е част от нея.

Връщането обратно в живота на човека, отслабването и разпадането на формата било поради старост, болест, инвалидност, загуба или някаква лична трагедия, но и огромен потенциал за духовно пробуждане – прекратяване на отъждествяването на съзнанието с формата.

На новата земя старостта ще бъде всеобщо призната и високо ценена като време за разцвет на съзнанието. За онези, които продължават да се губят във външните обстоятелства на живота, тя ще бъде време за късно завръщане у дома, когато се пробуждат за вътрешната си цел. За много други ще е ускоряване и кулминация на процеса на пробуждане.

Но когато вашата осъзнатост нарасне и егото престане да управлява живота ви, не е необходимо да чакате светът да се свие или рухне поради старост или лична трагедия, за да се пробудите за вътрешната си цел. Със зараждането на ново съзнание на планетата все по-голям брой хора вече нямат нужда от разтърсване, за да се пробудят. Те прегръщат процеса на пробуждане съзнателно, продължавайки да участват във външния цикъл на растеж и разширяване. Когато този цикъл вече не е узурпиран от егото, духовното измерение навлиза в света чрез движението навън – мисъл, реч, действие, създаване – също толкова силно, както и чрез движението на завръщане – покой, Битие, и разпад на формата.

Да обичаш означава да разпознаеш себе си в другия. Тогава "другостта" на другия се разкрива като илюзия, присъща само на човешкото царство, царството на формата.

Когато друг ви разпознае, разпознаването притегля Битието по-пълно в този свят чрез двама ви. Това е любовта, която спасява света.


Прочетете повече за  Книгите на Екхарт Толе

Вижте няколко  Статии за Екхарт Толе


 . 

20 януари 2020

Смисълът на капитулацията


По "Силата на Настоящето" 
на Екхарт Толе

ПРИЕМАНЕ НА НАСТОЯЩЕТО

Няколко пъти споменахте за „капитулация". Тази идея не ми допада. Звучи някак фаталистично. Ако винаги приемаме нещата такива, каквито са, няма да правим никакво усилие да ги подобрим. Струва ми се, че това е целият смисъл на прогреса - и в личния, и в колективния живот: да не приемаме ограниченията на настоящето, а да се борим да ги надмогнем и да създадем нещо по-добро. Иначе още щяхме да живеем в пещери. Как се съвместява капитулацията с това, да променяме нещата и да вършим работа?

За някои хора думата капитулация може би създава негативни асоциации, включващи поражение, отстъпление, непосрещане на предизвикателствата на живота, летаргия и прочие. Истинската капитулация обаче е нещо съвсем различно. Тя не означава пасивно да се примирявате с всяка ситуация, в която се озовете, и нищо да не правите. Не значи да спрете да правите планове и да предприемате позитивни действия.

Капитулацията е простата, но дълбока мъдрост да се оставите на потока на живота, вместо да му се противопоставяте. Потока на живота можете да изпитате единствено в Настоящето, затова да капитулирате пред него означава да приемете безусловно и безрезервно сегашния момент. Да се откажете от вътрешната съпротива срещу това, което е. Вътрешна съпротива означава да казвате „не" на това, което е, посредством съждения на ума и емоционална негативност. Тя става особено изявена, когато нещата „се объркат", тоест когато настъпи разминаване между изискванията или непреклонните очаквания на ума и онова, което е. Това е бездната на болката. Ако сте живели достатъчно дълго, знаете, че нещата „се объркват" доста често. Именно в такива моменти трябва да прилагате капитулацията, ако искате да премахнете болката и скръбта от живота си. Приемането на това, което е, веднага ви освобождава от отъждествяването с ума и възстановява връзката ви с Битието. Съпротивата и умът са едно и също нещо.

Капитулацията е чисто вътрешен акт. Тя не означава, че във външен план не можете да действате и да промените ситуацията. Всъщност при капитулацията няма нужда да приемате цялата ситуация, а само една мъничка част от нея, наречена Настояще.

Ако например сте заседнали с колата си някъде в калта, няма да си кажете: „Добре, примирявам се с това, че съм заседнал в калта." Примирението е различно от капитулацията. Не е нужно да приемате нежелана или неприятна ситуация. Не е нужно да се заблуждавате и да си казвате, че няма нищо лошо в това да сте заседнали в калта. Не. Съзнавате напълно, че искате да се измъкнете от нея. След това съсредоточавате вниманието си върху настоящия момент, без да му поставяте мисловни етикети. Това означава да не съдите Настоящето. Така няма съпротива, няма емоционална негативност. Приемате момента, какъвто е. После предприемате действия и правите всичко възможно, за да се измъкнете от калта. Такива действия аз наричам позитивни. Те са много по-ефикасни от негативните, които произтичат от гняв, отчаяние или разочарование. Докато не постигнете желания резултат, продължавате с капитулацията, като се въздържате да слагате етикети на Настоящето.

Ето една визуална аналогия, която ще илюстрира мисълта ми. Вървите нощем по път, заобиколени от гъста мъгла. Но имате силно фенерче, което разкъсва мъглата и създава пред вас тясно светло пространство. Мъглата е вашата жизнена ситуация, която включва миналото и бъдещето. фенерчето е вашето съзнателно присъствие. Светлото пространство е Настоящето.
Некапитулацията втвърдява психическата ви форма - черупката на егото - и така създава силно усещане за отделност. Светът около вас, и по-точно хората в него, се възприемат като заплаха. Възниква несъзнателната потребност да съдите и унищожавате другите, да се състезавате и да господствате. Дори природата ви става враг и възприятията и тълкуванията ви се подчиняват на страха. Психическото заболяване, наречено параноя, е само малко по-остра форма на това обичайно, но болестно състояние на съзнанието.

Не само психическата, но и физическата ви форма - вашето тяло - става твърдо и неотстъпчиво в резултат на съпротивата. Появява се напрежение в различни части на тялото и то като цяло се стяга. Силно се ограничава свободното протичане на жизнената енергия, което е изключително важно за нормалното функциониране на тялото. Работата върху тялото и някои форми на физиотерапия може да помогнат за възстановяване на потока, но ако не упражнявате капитулацията в делничния си живот, те ще ви донесат само временно облекчение на симптомите, тъй като не е премахната причината - моделът на съпротивата.

Във вас има нещо, което остава незасегнато от преходните обстоятелства, които съставляват житейската ви ситуация, и вие можете да достигнете до него единствено посредством капитулацията. Това е вашият живот, самото ви Битие - което съществува вечно в непознаващия времето свят на настоящето. Намирането на този живот е „единственото нужно", за което говори Иисус.

Ако намирате своята житейска ситуация за незадоволителна или дори за непоносима, само капитулацията може да ви помогне да разбиете несъзнателния модел на съпротивата, който я поддържа.

Капитулацията е напълно съвместима с действието, въвеждането на промени и постигането на цели. Но в състоянието на капитулация в действията ви се влива една съвсем различна енергия, едно различно качество. Тя възстановява връзката ви с енергията от извора на Битието и ако действията ви са пропити с Битие, те се превръщат в празник на жизнената енергия, която ви отвежда все по-дълбоко в Настоящето. Чрез несъпротивата качеството на съзнанието ви и следователно качеството на всичко, което правите, се подобрява неизмеримо. След това резултатите идват от само себе си и отразяват това качество. Това ще наричаме „действие в капитулация". Това не е работа - такава, каквато я познаваме от хиляди години. Когато повече хора се пробудят, думата „работа" ще изчезне от речника ни и може би ще бъде създаден нов свят, който да я замести.

Именно качеството на съзнанието ви в този момент определя най-вече какво бъдеще ви очаква, затова капитулацията е най-важното, което можете да направите, за да предизвикате положителна промяна. Всяко действие, което предприемете, е на второ място по значение. Истински позитивно действие не може да произлезе от състояние на некапитулация на съзнанието.

Разбирам, че ако се намирам в неприятна или незадоволителна ситуация и напълно приема момента такъв, какъвто е, няма да изпитвам страдание и нещастие. Ще се издигна над него.
Но все така не ми е ясно откъде ще дойде енергията или мотивацията за действие и промяна, ако няма някаква степен на недоволство.

В състоянието на капитулация виждате съвсем ясно какво трябва да се направи и действате, вършите нещата едно по едно и се съсредоточавате върху тях едно по едно. Учете се от природата - вижте как се случва всичко, как се разгъва чудото на живота, без недоволство или нещастие. Затова Иисус казва: „Разгледайте полските кремове как растат; не се трудят, нито предат".

Ако цялостната ви ситуация е незадоволителна или неприятна, отделете настоящия момент и приемете това, което е. Това е светлината на фенерчето, която прорязва мъглата. Тогава състоянието на съзнанието ви вече не е под контрола на външни фактори. Вече не изхождате от реакцията и съпротивата.

После се вгледайте в особеностите на ситуацията. Задайте си въпроса: „Мога ли да направя нещо, за да я променя, да я подобря, или да си отида от нея?" Ако отговорът е да, предприемете подходящите за целта действия. Съсредоточете се не върху сто неща, които ще направите или може да се наложи да направите някъде в бъдещето, а върху онова единствено нещо, което можете да направите сега. Това не означава да не планирате. Може би именно планирането е онова единствено нещо, което можете да направите сега. Но внимавайте да не задействате „мисловните филми", да не се проектирате в бъдещето и така да загубите Настоящето. Каквото и действие да предприемете, то може да не даде резултат веднага. Докато това се случи, не се противете срещу онова, което е. Ако няма какво да направите, а не можете да се оттеглете от ситуацията, използвайте я, за да задълбочите капитулацията, да навлезете по-дълбоко в Настоящето и в Битието. Когато се озовете в това непознаващо времето измерение на настоящето, промяната често настъпва по необясним начин, без да се налага да правите кой знае какво. Животът става дружелюбен. Ако вътрешни фактори като страх, вина или инерция ви пречат да действате, те ще изчезнат под светлината на съзнателното ви присъствие.

Не смесвайте капитулацията с нагласата „вече нищо не ме засяга" или „просто вече не ми пука". Ако се вгледате внимателно, ще видите, че тази нагласа е обагрена с негативност под формата на скрито недоволство и затова изобщо не е капитулация, а маскирана съпротива. При капитулацията насочвате вниманието си навътре, за да проверите дали някъде из вас е останала следа от съпротива. Когато правите това, бъдете с будно внимание, иначе в някое тъмно ъгълче може да остане скрита съпротива под формата на мисъл или непризната емоция.

ОТ МИСЛОВНА КЪМ ДУХОВНА ЕНЕРГИЯ

Отказът от съпротивата е нещо, кoemo е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Все така не ми е съвсем ясно как да го направя. Казвате: чрез капитулацията, но си остава въпросът: „Как?"

Започнете с това да признаете наличието на съпротива. Присъствайте при възникването й. Наблюдавайте как я създава умът, как дава определения на ситуацията, на вас самите, на другите. Вгледайте се в мисловния процес. Почувствайте енергията на емоцията. Като наблюдавате съпротивата, ще видите, че тя е безполезна. Като съсредоточите цялото си внимание върху Настоящето, несъзнателната съпротива става съзнателна и това е нейният край. Не може да сте едновременно съзнаващи и нещастни, съзнаващи и изпълнени с негативност. Негативността, нещастието и страданието под каквато и да е форма означават наличие на съпротива, а тя винаги е несъзнателна.

Но аз нали съзнавам, че се чувствам нещастен?

Бихте ли избрали нещастието? Ако не сте си го избирали, как така се е появило? Каква полза има от него? Кой го поддържа? Казвате, че съзнавате чувството, че сте нещастни, но истината е, че се идентифицирате с него и поддържате процеса посредством натрапчивото мислене. Всичко това е несъзнателно. Ако бяхте съзнаващи, тоест изцяло присъстващи в Настоящето, цялата негативност щеше да се разпръсне почти мигновено. Тя не може да оцелее в присъствието ви, а само в отсъствието ви. Дори болковото тяло не може да издържи дълго пред вашето присъствие. Вие поддържате нещастието живо, като му давате време. То е неговата кръв и плът. Премахнете времето, като съзнавате съсредоточено настоящия момент, и нещастието ще умре. Но вие искате ли то да умре? Настина ли ви е дошло до гуша? Кои ще сте без него?

Докато не започнете да прилагате капитулацията, духовното измерение си остава нещо, за което четете, говорите, вълнувате се, пишете книги, мислите, вярвате - или не вярвате, според случая. Няма значение. Едва с капитулацията то става жива реалност в живота ви. Тогава енергията, която излъчвате и която управлява живота ви, има много по-висока вибрационна честота от умствената енергия, която все още управлява нашия свят - енергията, създала сегашните обществени, политически и икономически структури на нашата цивилизация, които упорито се възпроизвеждат посредством образователните системи и медиите. Чрез капитулацията в този свят навлиза духовна енергия. Тя не създава страдание за вас, за други хора или за която и да е друга форма на живот на тази планета.

За разлика от умствената енергия, тя не замърсява земята и не се подчинява на закона за противоположностите, според който всяко нещо има своята противоположност, не може да има добро без зло. Хората, движени от умствена енергия - а те са все още повечето от обитателите на земята - не съзнават съществуването на духовната енергия. Тя принадлежи към реалност от друг порядък и ще направи света различен, когато достатъчно много хора бъдат в състоянието на капитулация и поради това напълно свободни от негативност. Ако Земята оцелее, такава ще бъде енергията на онези, които ще я населяват.

За тази енергия говори Иисус, когато прави знаменитото си пророчество в проповедта на планината: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята". Безмълвното, но наситено присъствие разпръсква несъзнателните шаблони на ума. Те може да продължат да действат още известно време, но вече няма да ръководят живота ви. Външните обстоятелства, на които сте се противили, също ще се променят бързо благодарение на капитулацията. Тя има мощно преобразяващо действие върху обстоятелствата и хората. Ако положението не се промени веднага, приемането на Настоящето ви позволява да се издигнете над това. Във всички случаи сте свободни.

КАПИТУЛАЦИЯТА В ЛИЧНИТЕ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ

Ами хората, коиmo искат да ме използват, да ме манипулират или контролират! Трябва ли да капитулирам пред тях?

Те са откъснати от Битието, затова несъзнателно се опитват да извлекат от вас енергия и сила. Истина е, че само несъзнаващият човек се опитва да използва или манипулира другите, но също така е истина, че само несъзнаващият може да бъде използван и манипулиран. Ако се противите или борите срещу несъзнателното поведение на другите, сами се нареждате сред тях. Но капитулацията не означава да позволите да ви използват несъзнаващи хора. Ни най-малко. Напълно е възможно да кажете някому „не" твърдо и ясно, или да се оттеглите от ситуацията, и същевременно да запазите състоянието на пълна вътрешна несъпротива. Когато казвате „не" на човек или ситуация, нека това не бъде реакция, а резултат от прозрение, от ясното съзнание какво в този момент е добро и какво не е добро за вас. Нека това бъде „не" без реакция, висококачествено „не", свободно от всякаква негативност и съответно несъздаващо повече страдание.

В работата си съм в неприятна ситуация. Опитах капитулация, но се оказа невъзможно. В мен все така се надига много съпротива.

Ако не успявате с капитулацията, действайте незабавно. Кажете какво мислите, или направете нещо, за да промените ситуацията - или се оттеглете от нея. Поемете отговорност за живота си. Не замърсявайте своето красиво и сияйно вътрешно Битие, нито Земята с негативност. Не позволявайте на нещастието под каквато и да е форма да се настани във вас.

Ако не можете да действате, например ако се намирате в затвора, ви остават две алтернативи: съпротива или капитулация. Робство или вътрешна освободеност от външните обстоятелства. Страдание или вътрешен мир.

Трябва ли несъпротивата да се практикува и във външното ни поведение, например като несъпротива на насилието, или тя се отнася само за вътрешния живот?

Вълнува ви само вътрешният аспект. Той има първостепенно значение. Разбира се, той ще промени и поведението ви, взаимоотношенията ви и така нататък.

Капитулацията ще промени коренно взаимоотношенията ви. Ако не можете да приемете това, което е, естествено няма да можете да приемете никого такъв, какъвто е. Ще съдите, ще критикувате, ще раздавате епитети, ще отхвърляте или ще опитвате да променяте другите. Нещо повече, упорито ще превръщате Настоящето в средство за постигане на бъдеща цел. Средство ще виждате и във всеки човек, с когото се срещнете или с когото общувате. Така взаимоотношенията - човешкото същество - минават на втори план, или изобщо нямат значение за вас. Важното е какво можете да извлечете от връзката - било то материална придобивка, чувство за власт, физическо удоволствие или някаква форма на задоволяване на егото.

Нека илюстрирам как работи капитулацията във взаимоотношенията. Когато влезете в спор или се озовете в конфликтна ситуация, да речем с партньора ви или с някой близък човек, започнете да наблюдавате как се отбранявате, когато нападат позицията ви, или почувствайте силата на своята агресивност, докато нападате другия. Наблюдавайте как сте се вкопчили във възгледите и мненията си. Почувствайте умствено-емоционалната енергия зад потребността да бъдете прави и да докажете неправотата на другия. Това е енергията на его-ума. Вие я правите съзнателна, като я признаете, като я почувствате възможно най-пълно. Така един ден - някъде насред спора - изведнъж ще осъзнаете, че имате избор и може да решите да се откажете от реакцията си, просто за да видите какво ще стане. Това е капитулация. Нямам предвид да изоставите реакцията, просто като заявите: „Добре де, ти си прав" с изражение, което казва: „Аз съм над това детинско несъзнание". Това само измества съпротивата на друго ниво, его-умът продължава да командва и да настоява за властта си. Говоря за това, да се освободите от цялото поле от умствено-емоционална енергия във вас, която ви кара да се борите за власт.

Егото е хитро, затова трябва да бъдете много будни, много присъстващи и напълно искрени пред себе си, за да видите дали наистина сте изоставили тъждествеността си с позицията на ума и сте се освободили от него. Ако внезапно почувствате лекота, яснота и дълбок покой, това е сигурен знак за истинска капитулация. След това наблюдавайте какво ще стане с мисловната позиция на другия, когато престанете да й вливате енергия със своята съпротива. Когато разчистите умствените позиции, започва истинското общуване.

Ами несьпротивата срещу насилието, агресията и други подобни?

Несъпротивата не означава непременно да не правите нищо. Означава само, че всяко „действие" става нереактивно. Помнете дълбоката мъдрост, на която се основават източните бойни изкуства: не се съпротивлявай срещу силата на противника, отстъпи, за да го надвиеш.

След като уточнихме това, непредприемането на никакви действия в състояние на интензивно присъствие има мощно преобразяващо и поправящо въздействие върху ситуации и хора. В даоизма има един термин, „ву вей", обичайно превеждан като „бездействена активност" или „да седиш спокойно и нищо да не правиш". В древен Китай това се е смятало за едно от най-висшите постижения и добродетели. То е коренно различно от бездействието в обикновеното състояние на съзнание, или по-точно на несъзнание, което произтича от страх, инерция или нерешителност. Истинското „бездействие" предполага вътрешна несъпротива и бдяща будност.

От друга страна, ако е необходимо действие, то няма да произхожда от условностите на ума, а от особеностите на ситуацията и вашето съзнателно присъствие. В това състояние умът е свободен от идеи, включително и от идеята за ненасилие. Така че кой може да предскаже как ще постъпите?

Егото вярва, че вашата сила е в съпротивата, а в действителност съпротивата ви откъсва от Битието - единственото място, където има истинска сила. Съпротивата е слабост и страх, маскирани като сила. Онова, което егото вижда като слабост, е вашето Битие с неговата чистота, невинност и сила. Което то смята за сила, всъщност е слабост. Затова егото съществува в непрекъснат режим на съпротива и играе фалшиви роли, за да прикрие вашата „слабост", която в действителност е вашата сила.

Докато няма капитулация, несъзнателното изпълнение на роли съставлява голямата част от общуването между хората. При капитулацията вече няма нужда от отбрана на егото и от фалшиви маски. Ставате много прости, много реални. „Това е опасно," казва егото, „ще ви наранят, ще станете уязвими." Разбира се, егото не знае, че само като се откажете от съпротивата, като станете „уязвими", можете да откриете своята истинска същностна неуязвимост.

ПРЕОБРАЗУВАНЕ НА БОЛЕСТТА В ПРОСВЕТЛЕНИЕ

Aко чoвек е тежко болен и напълно приема състоянието си и капитулира пред болестта, няма ли да се откаже от волята за оздравяване? Решимост да се бори с болестта вече няма да има, нали?

Капитулацията представлява вътрешно безрезервно приемане на това, което е. Говорим за живота ви - в този момент, а не за състоянията и обстоятелствата в него - онова, което аз наричам житейска ситуация. За това вече стана дума.

Колкото до болестите, ето какво е положението. Болестта е част от житейската ситуация. Като такава тя има минало и бъдеще. Миналото и бъдещето образуват непрекъснат континуум, освен ако спасителната сила на Настоящето не бъде задействаща чрез съзнателното ви присъствие. Както знаете, зад различните обстоятелства, съставляващи вашата житейска ситуация, която се разполага във времето, се крие нещо по-дълбоко, по-съществено - вашият Живот, вашето Битие в непознаващото времето Настояще.

Тъй като в Настоящето няма проблеми, няма и болести. Вярата в етикет, който някой лепва на състоянието ви, поддържа това състояние, влива му сила и превръща временното нарушение на равновесието във видимо стабилна реалност. Придава му не само реалност и стабилност, но и продължителност във времето, каквато не е имало преди. Като се съсредоточите върху настоящия момент и се въздържате да му давате определения, ще сведете болестта до един или няколко от следните фактори: физическа болка, слабост, дискомфорт или инвалидност. Те са това, пред което трябва да капитулирате - сега. Не пред понятието „болест". Оставете страданието да ви принуди да бъдете в настоящия момент, в състояние на наситено съзнателно присъствие. Използвайте го за просветление.

Капитулацията не променя това, което е, или поне не пряко. Тя променя вас. Когато вие се промените, целият ви свят се променя, защото светът е само едно отражение. Вече говорихме за това.

Ако се погледнете в огледалото и не харесате видяното, трябва да сте луди, за да нападнете отражението. А именно това правите, когато сте в състояние на неприемане. Разбира се, ако нападнете отражението, то ще отвърне на удара. Ако го приемете, каквото и да е, ако бъдете добронамерени към него, то не може да не бъде добронамерено към вас. Ето така променяте света.

Болестта не е проблемът. Вие сте проблемът - докато управлява его-умът. Когато сте болни или инвалидизирани, не смятайте, че в някакъв смисъл сте се провалили, не изпитвайте вина. Не винете живота, че се е отнесъл несправедливо с вас, но не винете и себе си. Всичко това е съпротива. Ако имате тежко заболяване, използвайте го за просветление. Можете да използвате за просветление всичко „лошо", което се случва в живота ви. Лишете болестта от време. Не й давайте минало и бъдеще. Оставете я да ви тласне към наситено съзнание за настоящия момент - и вижте какво ще стане.

Станете алхимици. Превръщайте обикновения метал в злато, страданието - в съзнание, бедата - в просветление. Може би сте тежко болни и изпитвате гняв заради казаното тук от мен? Това е ясен признак, че болестта е станала част от самосъзнанието ви и сега защитавате идентичността си - както и заболяването си. Състоянието, наречено „болест", няма нищо общо с това, което вие сте в действителност.

КОГАТО СЕ СЛУЧИ БЕДА

Що се отнася до все още несъзнаващото огромно мнозинство хора, само критична ситуация може да разчупи твърдата черупка на тяхното его и да ги тласне към капитулация и, следователно, към пробуждане. Критичните ситуации възникват, когато се случи някакво нещастие, катаклизъм, тежка загуба или страдание, те разбиват целия ви свят на късчета и вече нищо няма смисъл. Това е среща със смъртта - физическа или психическа. Его-умът - създателят на този свят - рухва. От пепелта на стария свят може да се роди нов.

Разбира се, няма гаранция, че дори критична ситуация ще доведе до това, но потенциалът винаги е налице. При някои хора съпротивата срещу това, което е, се усилва в такива ситуации и ги хвърля в истински ад. При други капитулацията може да бъде само частична, но дори и тя им носи известна дълбочина и спокойствие, непознати дотогава. Части от черупката на егото се отчупват и през проломите прозират мънички късчета светлина и мир от мястото отвъд ума.

Критичните ситуации водят до много чудеса. Имало е убийци, очакващи изпълнението на смъртната си присъда, които през последните няколко часа преди екзекуцията са изпитали състоянието на отсъствие на егото и съпътстващата го дълбока радост и спокойствие. Вътрешната съпротива срещу ситуацията, в която са се озовали, е станала толкова силна, че е довела до непоносимо страдание, съчетано с невъзможност да направят нещо или да избягат, дори в умотворната проекция на бъдещето. Така са били принудени да приемат изцяло неприемливото. Да капитулират. По този начин са се озовали в състоянието на благодат, с което идва спасението - пълното освобождаване от миналото. Разбира се, не самата екстремна ситуация прави възможно чудото на благодатта и спасението, а актът на капитулацията.

Затова, когато ви се случи някаква беда или нещо сериозно се „обърка" - болест, недъг, загуба на дом, на богатство или на обществена идентичност, прекъсване на връзка, смърт или страдание на любим човек, наближаване на собствената ви смърт - знайте, че бедата има и друга страна, че сте само на крачка от нещо невероятно - пълно алхимично превръщане на обикновения метал на болката и страданието в злато. Тази едничка крачка се нарича капитулация.

Не твърдя, че ще се почувствате щастливи в такава ситуация. Това няма да стане. Но страхът и болката ще се превърнат във вътрешен мир и спокойствие, които идват от много дълбоко - от самото Неизявено. Това е „божественият мир, който не може да бъде проумян". В сравнение с него щастието е нещо твърде плитко. С този светъл мир идва и осъзнаването - не на равнището на ума, а в дълбините на Битието - че сте неразрушими и безсмъртни. Това не е вяра, а абсолютна сигурност, която не се нуждае от външни доказателства.

ПРЕОБРАЗУВАНЕ НА СТРАДАНИЕТО В МИР

Четох за един философ-cmouк в древна Гърция, който, когато му съобщили, че синът му е загинал при злополука, отвърнал: „Знаех, че той не е безсмъртен." Това капитулация ли е? Ако е така, аз не я искам. Има ситуации, в които капитулацията изглежда противоестествена и нечовешка.

Да бъдеш откъснат от чувствата си не е капитулация. Но ние не знаем какво е било вътрешното състояние на философа, когато е произнасял тези думи. В някои екстремни ситуации може би все още ще ви бъде невъзможно да приемете Настоящето. Но винаги ще имате още един шанс за капитулация.

Първият ви шанс е във всеки момент да приемате неговата реалност. Да знаете, че това, което е, не може да се върне назад - защото вече е. Да му кажете „да" или да приемете онова, което не е. След това направете, каквото трябва, каквото изисква ситуацията. Ако бъдете в това състояние на приемане, вие не създавате повече негативност, страдание и нещастие. Живеете в състояние на не-съпротива, състояние на благодат и лекота, без борба.

Когато не можете да направите това, когато пропуснете шанса - или защото не генерирате достатъчно съзнателно присъствие, или защото обстоятелствата са толкова крайни, че са абсолютно неприемливи за вас - вие създавате някаква форма на болка, на страдание. Струва ви се, че ситуацията създава страданието, но в крайна сметка не е така - то е дело на вашата съпротива.

Ето ви втория шанс за капитулация. Ако не можете да приемете външните обстоятелства, приемете това, което е вътре във вас. Ако не можете да приемете външното състояние, приемете вътрешното. Това означава да не се противите срещу болката. Позволете й да я има. Капитулирайте пред скръбта, отчаянието, страха, самотата - пред всяка форма, която приеме страданието. Наблюдавайте го, без да му давате определения с ума си. Прегърнете го. Тогава вижте как чудото на капитулацията превръща дълбокото страдание в дълбок мир. Това е вашето разпятие. Нека то стане вашето възкресение и възнесение.

Не разбирам как човек може да капитулира пред страданието. Както сам казахте, страданието е некапитулация. Как можеш да капитулираш пред некапитулацията?

Забравете за миг за капитулацията. Когато болката ви е дълбока, всякакви приказки за капитулация сигурно ще ви се сторят безполезни и изобщо безсмислени. Когато болката ви е дълбока, сигурно ще имате силно желание да избягате от нея, вместо да се предадете пред нея. Вие не искате да чувствате това, което чувствате. Какво по-нормално от това? Но няма изход, няма път за бягство. Само псевдопътища: работата, пиенето, наркотиците, гневът, фантазиите и така нататък. Но те не ви освобождават от болката. Силата на страданието не намалява, когато го направите несъзнателно. Когато отричате емоционалната болка, всичко, което правите, както и всичките ви взаимоотношения са отровени от нея. Вие, така да се каже, я разпространявате, като енергия, която излъчвате, и другите подсъзнателно я поемат. Ако те самите са несъзнаващи, може дори да се почувстват принудени да ви нападнат или наранят по някакъв начин, или вие да ги нараните, проектирайки несъзнателно болката си. Нещата, които привличате и проявявате, съответстват на вътрешното ви състояние.

Когато няма изход от нещо, винаги има начин да го прекосите. Затова не обръщайте гръб на болката. Посрещнете я лице в лице. Почувствайте я пълно - почувствайте я, а не мислете за нея! Ако е нужно, изразете я, но не правете от това сценарий в ума си. Отдайте цялото си внимание на усещането, а не на човека, събитието или ситуацията, които са го причинили. Не позволявайте на ума да използва болката, за да си създаде от нея самоличност на жертва. Ако се самосъжалявате и разказвате на другите историята си, това ще ви държи приковани към страданието. Тъй като е невъзможно да избягате от чувството, единствената възможност за промяна е да се потопите в него, иначе нищо няма да се промени. Отдайте цялото си внимание на това, което чувствате, но не го наричайте с епитети. През цялото време бъдете с будно внимание. Отначало мястото може да ви се стори тъмно и страшно и когато усетите желание да се обърнете и да избягате, го забележете, но не позволявайте от това да последва действие. Вниманието ви трябва да остане върху болката, усещайте скръбта, страха, ужаса, самотата - каквото и да е. Останете будни и присъстващи - присъстващи с цялото си Битие, с всяка клетка на тялото си. Така внасяте светлина в тъмнината. Това е пламъкът на вашето съзнание.

На този етап няма нужда да се занимавате с капитулацията. Тя вече се е случила. Как? Пълното внимание е равносилно на пълно приемане, което е равносилно на капитулация. Отдавайки пълното си внимание, вие използвате силата на Настоящето, тоест силата на своето присъствие. Никакви останки от съпротива не могат да оцелеят пред него. Присъствието елиминира времето. Без времето не могат да се запазят нито страданието, нито негативността.

Приемането на страданието е пътешествие в смъртта. Да се изправите пред дълбоката болка, да й позволите да бъде, да съсредоточите вниманието си върху нея означава съзнателно да навлезете в смъртта. Когато преминете през тази смърт, разбирате, че смърт няма - и няма от какво да се страхувате. Умира само егото. Представете си слънчев лъч, който е забравил, че е неделима част от слънцето, и се заблуждава, че трябва да се бори за оцеляването си, да си създава идентичност, различна от тази на слънцето, и да се придържа към нея. Няма ли смъртта на тази заблуда да бъде невероятно освобождаваща?

Искате ли лесна смърт? Предпочитате ли да умрете без болка, без да се мъчите? Тогава умирайте за миналото във всеки един момент и нека светлината на присъствието ви разпръсне тромавата, обвързана с времето самоличност, която смятате, че сте вие.

КРЪСТНИЯТ ПЪТ

Има много разкази на хора, които казват, че са намерили Бога посредством дълбоко страдание, в християнството има и израз „кръстен път", който според мен означава същото.

Точно с това се занимаваме тук.

Ако трябва да бъдем по-точни, те не са намерили Бога посредством страданието си, защото страданието предполага съпротива. Намерили са го посредством капитулацията, посредством пълното приемане на това, което е, а към това ги е тласнало силното страдание. Сигурно на някакво равнище са осъзнали, че сами са създавали болката си.

Защо поставяте знак на равенство между капитулацията и намирането на Бога?

Тъй като съпротивата е неотделима от ума, отказът от нея - капитулацията - означава край на господството на ума над вас, на това, той да се преструва, че сте вие, на фалшивия бог. Желанието да съдите, негативността изчезват. Отваря се светът на Битието, който е бил замъглен от ума. Внезапно във вас настъпва огромно спокойствие, неизмеримо чувство за мир. В този мир има голяма радост. А в радостта - любов. А най-вътре е свещеното, неизмеримото, неназовимото.

Аз не наричам това намиране на Бога, защото как може човек да намери нещо, което никога не е губил, самия си живот? Думата Бог е ограничена не само заради хилядите години неправилно тълкуване и употреба, но и защото предполага нещо извън вас самите. Бог не е същество, а самото Битие. Тук няма отношение между субект и обект, няма двойственост, няма отделност - вие и Бог. Осъзнаването на Бога е най-естественото нещо на света. Удивителното и неразбираемото е не, че не можете да осъзнаете Бога, а че не го осъзнавате.

Кръстният път, за който говорите, е старият път към просветлението, до неотдавна и единственият. Но не го отричайте и не подценявайте неговата ефикасност. Той още действа.

Кръстен път означава пълно преобръщане. Означава, че най-лошото нещо в живота ви - вашият кръст - става най-хубавото, което ви се е случвало някога, защото ви принуждава към капитулация, към „смърт", принуждава ви да станете нищо, да станете като Бога - защото той също е обратното на нещата.

В момента, що се отнася до несъзнаващото мнозинство хора, кръстният път все още е единственият. Те ще се пробудят единствено чрез още страдание, а просветлението като колективно явление вероятно ще се предхожда от големи катаклизми. Този процес отразява действието на определени всеобщи закони, които ръководят израстването на съзнанието и са предсказани от някои ясновидци. Описани са например в „Откровението на Йоана", известно още като „Апокалипсис", макар че са скрити зад мъглява и понякога непонятна символика. Не Бог налага това страдание на хората, а те си го причиняват сами на себе си и един на друг чрез определени защитни механизми, които Земята като жив и интелигентен организъм ще задейства, за да се предпази от настъплението на човешката лудост.

Днес обаче има все повече хора, чието съзнание е достатъчно развито, за да не се нуждаят от повече страдание за осъзнаването и просветлението. Вие можете да бъдете сред тях.

Просветлението чрез страдание - пътят на кръста - означава да ви завлекат в рая насила, а в това време вие да пищите и да ритате. Накрая се предавате, защото повече не издържате на болката, но тя може да продължи доста дълго, докато това се случи. Съзнателното избиране на просветлението означава да се откажете от връзката си с миналото и бъдещето и да превърнете Настоящето във фокусна точка на живота си. Означава да изберете състоянието на присъствие, вместо да бъдете във времето. Означава да кажете „да" на това, което е. Тогава вече няма да имате нужда от болка. Колко още време мислите, че ще ви трябва, преди да успеете да кажете: „Повече няма да създавам болка и страдание"? Колко още болка ви е нужна, преди да можете да направите този избор?

Ако смятате, че ви трябва още време, ще го имате - както и още болка. Времето и болката са неразделни.

ВЛАСТТА ДА ИЗБИРАШ

Ами хората, които сякаш наистина искат да страдат? Имам една приятелка, чийто партньор я малтретира физически, подобно е било положението и в предишната й връзка. Защо тя си избира такива мъже и защо сега отказва да излезе от това положение? Защо толкова много хора фактически избират болката?

Знам, че думата „избор" е любима в Ню Ейдж движението, но в този контекст тя не е съвсем точна. Подвеждащо е да се каже, че някой „избира" нездрава връзка или някаква друга негативна ситуация в живота си. Изборът предполага съзнание - висока степен на съзнание. Без него няма избор. Той започва в момента, в който разкъсате тъждествеността си с ума и неговите заучени шаблони, в момента, в който го замените с присъствие. До този момент от духовна гледна точка вие сте несъзнаващи. Това означава, че сте принудени да мислите, чувствате и действате по определен начин според шаблоните на ума. Затова Иисус е казал: „Прости им, те не знаят какво вършат." Това не е свързано с интелекта в традиционния смисъл на думата. Виждал съм мнозина високоинтелигентни и образовани хора, които същевременно са напълно несъзнаващи, тоест напълно отъждествяващи се с ума си. Всъщност ако умственото развитие и натрупването на знания не бъдат балансирани от съответно израстване на съзнанието, потенциалът за нещастие и беди е много голям.

Приятелката ви е блокирана във връзка с партньор-грубиян, и то не за първи път. Защо? Тя няма избор. Обусловен от миналото, умът винаги се стреми да възпроизвежда познатото. Дори то да е болезнено, поне е познато. Умът винаги се придържа към познатото. Неизвестното е опасно, защото умът няма контрол над него. Затова той не харесва и пренебрегва настоящия момент. Съзнанието за настоящето разкъсва не само мисловния поток, но и континуума минало-бъдеще. Нищо истински ново и съзидателно не може да дойде на този свят от другаде, освен от този пролом - чистото пространство на безкрайните възможности.

Затова, отъждествявайки се с ума си, вашата приятелка вероятно възпроизвежда научен в миналото модел, в който близостта и тормозът са били неделимо свързани. Възможно е също да прилага мисловен модел, придобит в ранното детство, според който тя не става за нищо и заслужава наказание. Възможно е да изживява голяма част от живота си чрез болковото тяло, което винаги търси още болка, с която се храни. Партньорът й има своите несъзнателни модели, допълващи нейните. Разбира се, тя сама е създала положението, в което е, но кой или какво е това „аз", което го е създало? Умствено-емоционален модел от миналото, нищо повече. Защо трябва да го превръща в своя идентичност? Ако й кажете, че тя си е избрала това положение, вие затвърждавате състоянието й на отъждествяване с ума. Но дали тя е своят мисловен модел? Това ли е нейното истинско „аз"? От миналото ли е извлечено то? Покажете на приятелката си как да бъде наблюдаващото присъствие зад мислите и емоциите си. Разкажете й за болковото тяло и как да се освободи от него. Научете я на изкуството да осъзнава вътрешното тяло. Покажете й смисъла на присъствието. Още щом намери достъп до силата на Настоящето и така разкъса моделите на миналото, тя вече ще има избор.

Никой не избира болестното, конфликта, болката. Никой не избира лудостта. Те се случват, защото във вас няма достатъчно присъствие, което да разпръсне миналото, няма достатъчно светлина, която да разпилее мрака. Вие не сте изцяло тук. Още не сте се събудили напълно. През това време условностите на ума ръководят живота ви.

По същия начин, ако сте сред мнозината, които имат проблеми с родителите си, вие все още храните обида за нещо, което те са направили, или което не са направили, и още вярвате, че те са имали избор - че са можели да постъпят другояче. Винаги ви се струва, че другите са имали избор, но това е илюзия. Докато умът с неговите модели ръководи живота ви, докато сте своят ум, какъв избор изобщо имате? Никакъв. Вас дори ви няма там. Състоянието на тъждественост с ума е дълбоко нездраво. То е форма на лудост. Почти всеки човек страда от нея в някаква степен. Щом осъзнаете това, вече няма да храните обида. Как да се сърдите на нечия болест? Единственото възможно е да съчувствате.

Значи никой не е отговорен за действията си? Тази идея не ми харесва.

Ако ви управлява умът, дори да имате избор, все така ще понасяте последствията на несъзнанието и ще създавате още страдание. Ще носите бремето на страха, конфликтите, проблемите и болката. Така създаденото страдание в крайна сметка ще ви принуди да напуснете състоянието си на несъзнание.

Предполагам, че казаното за избора се отнася и за прошката. Трябва да си напълно съзнаващ и капитулирал, за да можеш да простиш.

„Прошка" е дума, която е в употреба от 2000 години насам, но повечето хора имат доста ограничена представа за нейния смисъл. Не можете истински да простите на себе си или на другите, докато извличате самосъзнанието си от миналото. Само чрез достъпа до силата на Настоящето - вашата собствена сила - е възможно да простите истински. Това обезсилва миналото и вие осъзнавате дълбоко, че нищо, което някога сте направили или което са ви сторили, не може ни най-малко да урони сияйната ви същност. Така понятието за прошка става излишно.

И как да стигна до тази точка на осъзнаване?

Когато капитулирате пред това, което е, и присъствате изцяло в настоящето, миналото губи всякаква сила. Вие вече нямате нужда от него. Ключът е присъствието. Ключът е Настоящето.

По какво ще позная, че съм капитулирал?

Когато вече няма да задавате този въпрос.




 . 

08 ноември 2019

Ангелите


Ангел (от гръцки άγγελος – вестител, посланик) е свръхестествено, безсмъртно, разумно същество, изразяващо волята на Бога и притежаващо нечовешки умения и възможности (способност да бъде невидим, способност да лети, ясновидство и пр.) 

Според Светото Писание ангелите са духовни същества, създадени от Бога като по-висши от човека. Някои от тях Му остават верни и изпълняват волята Му, а други проявяват неподчинение, изгубили са святото си положение и сега се противопоставят на Неговите дела. Първите наричаме Добри ангели, а вторите - Зли ангели.

Добрите ангели могат да бъдат разделени в три групи.

В първата група са:

Серафими - стоят най-близо до своя Творец. Думата означава "пламенен, огнен, горящ". Те са шестокрили, закриват с крилата лицата си, не смеейки да погледнат Бог и с благоговение пеят "Свет, свет, свет е Господ Саваот!" (Ис. 6:3).

Херувими - проникват в Божествените тайни и помагат на хората да познаят Бога. Думата означава "обилие на познания, излияние на премъдростта".

Престоли - въздигат човеците от земното към Небесното, помагат им да почувстват Божието величие. Чрез Престолите се проявява Божието правосъдие на земята.

Във втората група са:

Господства - преподават силата за мъдро управление на поставените на земята от Бога власти. Учат ни да владеем чувствата, да смиряваме в себе си непотребните желания и страсти, да подчиняваме плътта на духа, да господстваме над своята воля и да бъдем по-горе от всяко изкушение.

Сили - вършат велики чудеса и преподават благодат на чудотворство на достойните Божиите угодници, за да могат те да вършат чудеса, да изцеляват всяка болест и предвъзвестяват бъдещето. Помагат и на отрудените и обременени човеци в носенето на послушанието, носят немощите на немощните, укрепяват всеки човек в търпението, та той да не изнемогва в скърбите, но с твърд дух и мъжествено да претърпява всички беди и със смирение да благодари на Бога, Който всичко устройва за наша полза.

Власти - имат власт над дявола, да усмиряват силата на бесовете, да отблъскват изкушенията, с които те нападат човеците и да не допускат бесовете да причиняват на когото и да било вреда в такава степен, в каквато те биха желали. Властите утвърждават добрите подвижници в духовните подвизи и трудове. А на борещите се със страстите и похотите помагат да прогонват злите помисли, вражеските внушения и да побеждават дявола.

В третата група са:

Началства - началстват над природата: водата, огъня, вятъра, животните и растенията, а също и над цели народи. Всяко царство, племе и народ имат за себе си - от небесния чин на началствата - специален закрилник и управител на своята страна. Отговарят за своя народ пред Бога.

Архангели - учители небесни. Помагат на хората в избора на път в живота, съгласно Божията воля. Първостепенно място сред тях заема архангел Михаил (означава "Който е като Бог"). В Библията е наречен "Вожд на войнството Господне", тъй като под неговото предводителство небесните сили побеждават дявола. Архангел Гавриил ("Сила Божия") също се посочва в библейските книги (Дан. 8:16, Лука 1:19). Той е известен като вестител на тайните Божии. Възвестява на свещеника Захария за раждането на Свети Йоан Кръстител (Лука 1:19) и на Дева Мария за зачатието и раждането на Иисус Христос (Лука 1:26-38).

Ангели - те са най-близо до хората. Възвестяват Божиите тайни и намерения, свързани с отделните хора и ни учат да живеем добродетелно и праведно. Те са поставени, за да пазят, ръководят, защитават всекиго от нас, вярващите и никога да не ни оставят, дори и да сме съгрешили. Всякога са готови да ни помогнат, стига само ние да пожелаем това. Според учението на Православната църква всеки човек има свой ангел-пазител, който невидимо пребъдва с него от люлката до гроба, помага му в доброто и го предпазва от злото.

Всички ангели били сътворени добри, те обичали и слушали Бога, докато в духовния свят не станала страшна катастрофа.

Злите (падналите) ангели се наричат също демони.

Паднал ангел според християнските учения е ангел, първоначално част от безгрешните ангели, но или отвлечен от Сатаната или разбунтувал се, който престава да служи на Бога и става слуга на злото. Падналите ангели се борят с църквата, извършват злини, изкушават хората и ги подтикват към грях. Тях ги чака ада и вечен огън.

Пръв сред тях е Сатана или Дявол.

Други демони, свързвани със седемте смъртни гряха са: Асмодей - с похотта, Велзевул - с лакомията, Мамон - с алчността, Белфегор - с леността, Сатана - с гнева, Левиатан - със завистта и Луцифер - с гордостта.


Източник: Уикипедия.


 . 

01 ноември 2019

Старият книжар


Всяка година на 1 ноември, Ден на народните будители, отдаваме почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България (Уикипедия).

Мисля, че във всяко българско семейство има поне една личност, която с живота и примера си е помогнала за духовното израстване на поколенията след нея.

В моето семейство такава духовна личност беше дядо ми, Атанас Ангелов Дюлгеров Първи*.

Дядо Наси (както го наричахме всички), е роден през 1888 год. в гр. Свищов в семейството на богат търговец на зърнени храни (търговията по Дунава е била много активна). На 14-год. възраст постъпва във Военно на Негово Царско Височество Училище в София. 16-годишен се включва в Движението за освобождаването на Македония, където се запознава с Дамян Груев. Завършва Първа Софийска гимназия, след което семейството го изпраща да учи право в Женева - Швейцария. Да завърши му попречва обявяването на Балканската война - 1912-1913 год. Верен на патриотичния си дълг, той се чувствува задължен да прекъсне учението си и да се завърне в България, за да вземе участие във войната. През 1914 год. продължава образованието си в Париж, но на следващата година заедно с много родолюбиви младежи се завръща, за да вземе участие в Първата световна война.

След войната, през 1920 год. създава дърводелска фабрика, където работниците участват в управлението, като се опитва да приложи идеите на британския социален реформатор и утопист Робърт Оуен. По време на Голямата депресия в края на 30-те фирмите на семейство Дюлгерови фалират. След няколко тежки и гладни години, Атанас Дюлгеров става настоятел на дружеството за разпространение на вестници "Стрела" в Свищов. Твърде скоро представител-ството се развива и като добре уредена книжарница. По това време е открито и Висшето училище за стопански и социални науки "Димитър Ценов" в Свищов. Негов пръв ректор става свищовският адвокат Димитър Бъров, добър приятел на Атанас Дюлгеров. Постепенно книжарницата на дядо ми се превръща в интелектуален център, в който се събират, както професори, преподаватели в Академията, така и други свищовски интелектуалци - карикатуристът Александър Божинов, художниците Константин Щъркелов, Никола Танев, Петър Морозов и др. За културните интереси на Атанас Дюлгеров свидетелствува и оставената от него тетрадка с биографични данни и цитати от много известни писатели, поети, философи, художници и композитори.

Край на този щастлив за семейството период слага "светлата дата" 9 септември 1944 год. В началото на 1945 год. Атанас Дюлгеров е арестуван и отведен в участъка в Свищов. Тук е жестоко малтретиран, за да признае "престъпленията", в които са го обвинявали. С цел да избегне мъченията и направи абсурдни обвиненията, той възприема особена тактика. Признава всички престъпления и убийства в които го обвиняват. С този обвинителен документ от Свищов го изпращат в Плевенския затвор, сигурни, че там ще го изправят пред Народен съд с неизбежна смъртна присъда.

В Плевен бързо разбират абсурдността на тези обвинения и вместо пред Народен съд, го изпращат в концлагера в с. Видима - Троянско. След три месеца го освобождават и се завръща в Свищов. Конфискуват книжарницата и оставят семейството без никакви доходи. Все пак остава жив, за разлика от десетки свищовлии, в това число негови приятели и далечни роднини, издавени без съд и присъда в Дунава. На едни от първите "свободни" избори, организирани от "народната власт", на оградата на къщата ни изписват надпис: "Бай Танасе, ОФ влас(т) може и без твоя глас".

През 1951 год. се ражда неговият внук, Атанас Ангелов Дюлгеров Втори, който прекарва първите си пет години, обграден с много любов и грижи от дядо и две баби, докато родителите му се борят за оцеляване в Пловдив.

През 1965 год. с постановление на Министерския съвет се отпуска пенсия от 38 лева на участниците в Македоно-одринското опълчение. След многократно подаване на документи, в началото на 1967 год. такава пенсия получава и Атанас Дюлгеров. Три месеца по-късно, на 79-год. възраст, той напусна този свят. 

За огромно мое съжаление, на тази незряла, 16-год. възраст, не успях да го оценя. Чак сега, вече пенсионер, връщайки се към семейните архиви, откривайки личния му дневник, разбирам каква личност сме имали в семейството. Преди няколко години публиковаха статия за неговото участие във войните в Уикипедия.

Вечна му памет...

Едно от приятелските семейства на Атанас Дюлгеров, изселено от София в Свищов, заради "буржоазния" си произход, беше това на известния български писател Георги Данаилов. Той беше голям приятел на дядо ми и му посвети един разказ, който бих искал да споделя с вас.


=  =  =  


Старият книжар

Автор: Георги Данаилов


Това сега зими ли са! Едно време да видиш зима, ама зима! - от сняг нищо се не види. После в големите градове, в столицата зимата винаги е сива, мръсна, кишава, а в малкото старо градче тя е бяла, гальовна, на къщите им е уютно в снега, дървесата са обкичени в бели венци. И беше тихо от снега, хората пристъпваха безшумно, да се зададе отнякъде случайно някой сбъркан автомобил и той ще мине тихо, гузно по улицата и ще остави подире си бели, рохкави дири.
Снегът вали на едри снежинки, те се навират между клепките, докосват очите, потичат на сълзи, и мустаците на мъжете бухват побелели.

А аз съм тръгнал на гости. Вървя с ръце в джобовете, с вдигната яка, бързам с някакво радостно предусещане. Обичах този възрастен човек. Обичах дома му, макар че от него бе запазил една-единствена стая, в която живееше с добрата си кротка жена. Останалата част от къщата беше принуден да дава под наем, нямаше пенсия, не му се полагало. Отдавна му бяха взели книжарницата, отдавна бе разпродал останалите книги, но най-ценните, безценните беше запазил за себе си. Защото той не е търгувал с книгите, той ги обичаше и мъчеше да сподели тази своя обич с жадните за просветление. Познаваше литературата, беше влюбен в поезията и я помнеше:

Не говорите, что он умер, он живет,
пусть роза сорвана, цветок еще ухает,
Пусть жертвеник разбить, огонь еще пылает,
пусть арфа сломана, акорд еще рыдает...

Тези стихове, които той рецитираше, са се запазили в паметта ми, може и да ги бъркам, аз и до днес не знам, кой им е авторът...

Книжарят беше едно от тези чудеса, които само малкият град умее да приласкае и запази, големият ги уврежда и погубва.

И той с жена си, като нашето семейство, всяка неделя преди обяд точно в единадесет часа сядаха от двете страни на радиото, колко ли пъти поправяно, колко ли лампи сменяни, радиоветеран, инвалид отпреди войната. Той въртеше копчетата и сред пукот и пращене търсеше Букурещ, откъдето предаваха концерта на румънската филхармония. Обръснат, стегнат, удобно настанил се на стола, приготвил си цигарите, чаша кафе, слушаше, без да коментира.

Жена му, и тя спретната, с очила на носа, все пак, за да оползотвори времето, везеше покривчица. Понякога звуците от радиото затихваха, губеха се отвъд Дунава, после пак нахлуваха в стаята. Но той се радваше от музиката и нехаеше за техниката, която я възпроизвежда.

Беше дребен на ръст, с хубаво, умно лице, гъсти вежди и доброта в очите. Беше пъргав за седемдесетте си години и най-гостолюбивият човек, когото съм срещал до ден-днешен.
"Моят дом е отворен за вас през двадесет и четирите часа на денонощието."
Това не беше поетично преувеличение. Лично аз имах нахалството редовно да проверявам изявлението.

Промъквахме се двамата с Йони, понякога и с други приятели през смълчания двор. Вратата на къщата винаги беше отключена. Изкачвахме опипом дървени стълби. Вляво имаше коридорче. Тънка ивичка светлина проникваше от процепа на вратата.

Чукахме и влизахме.

Двамата седяха край масата. Тя плетеше, той беше разтворил книга. Сваляше очилата си, взираше се в нас, по лицето му засияваше щастлива усмивка, той се изправяше с отворени обятия, готови да прегърнат целия свят.

Върху масата имаше чаши за чай, чайник, останки от скромна вечеря, трохи и хлебни корички.

- Катя - обръщаше се той към жена си и посочваше масата, - моля ти се махни тази меланхолия.

- Сега, сега - сговорчиво отвръщаше тя.

А той вече вадеше винските чаши, така ги наричаше, вински, а не винени, и възкликваше:

- Ей че хубаво направихте, дето дойдохте!... Вечеряли ли сте?

- Вечеряли сме.

- Не вярвам да сте вечеряли. Катя, искаш ли да донесеш един шаран и да свариш две яйца, за да нахраним тези млади хора?

- Сега, сега - казваше Катя и излизаше, за да се върне с една рибена консерва. Това беше шаранът.

- А имаме ли от луканката?

- Отдавна вече нямаме - казваше тъжно тя.

- Но сирене имаме.

- Сирене имаме, имаме.

- Тогава дай сирене, аз пък ще отида да наточа вино.

Това не можеше да се избегне. Това беше светото тайнство. Той взимаше една тумбеста стъклена кана, поглеждаше ме и питаше:

- Как мислиш, една кана ще ли ни стигне?

- Разбира се - отвръщах учтиво аз.

- Няма да ни стигне - казваше уверено той, - ала нищо от това, аз съм един юнак и ще ида да наточа пак!

И дребничък и радостен той тръгваше към избата.

Виното не беше напитка, не беше алкохол, виното бе съдба. Той го правеше сам от собственото грозде, от собственото лозе, което гледаше от дълги години, спохождаше и обхождаше и в старостта си. И когато казваше: - "лозето", когато произнасяше тази дума, изговаряше я с нежност, сякаш споменава обично живо същество. Лозето, гроздето, виното!

Домакинът ни се връщаше, взимаше чиста бяла кърпа и избърсваше запотената кана, после вдигаше стъклото към лампата и присвиваше очи като художник:

- Слушайте какво ви казвам, от това вино колкото повече пиеш - сутрин толкова по-бодър се събуждаш.

От стените на стаята ни гледаха и завиждаха знаменити пияници, техните образи, оригинални скици и картини. И Константин Щъркелов, и Александър Божинов, и Никола Танев, някогашни приятели, гости и почитатели на това вино. Толкова много картини висяха по стените, че човек не знаеше къде по-напред да гледа. Картини за цяла една къща, всички му бяха мили и сега трябваше да се сместят само в едната стая. А старият книжар, който рецитираше:

Съмна в сънните градини,
всяка капчица роса
отразява ведросини,
ведросини небеса.

Бил като Христо Оббов македонски четник и участник в Македоно-одринското опълчение. Какъв ли е бил калпакът му, какви малки трябва да са били ботушите му!

- Аз бях много страшен някога - казваше той. - Какво, не вярваш ли?

Не бях съвсем уверен, но не му го казвах.

Имаше две дъщери и един син. Синът и втората дъщеря били близнаци и предизвикали силно безпокойство, като се появили на бял свят, защото Катя нямала кърма. Та тогава взели една коза, която била на голяма почит в цялото семейство:

- Представяте ли си, моля ви се, тази коза знаеше, че храни бебетата. Знаеше и имаше чувство за отговорност. Живееше си на двора, но щом чуеше, че децата плачат, идва и чука...

- С какво чука?

- С рогата си. Тя стана член на това семейство. Живя тука, в този дом, докато си умря от старост. Предполагам, не допускате, че бях способен да я заколя след всичко това.

Не, такава постъпка не беше в стила на този страшен македонски четник.

Той чакаше и чакаше да получи пенсия, заради участието си в Македоно-одринското опълчение, но отговор от София не идеше и не идеше.

- Как мислите, бихме ли могли да изпеем "Колоколчика"?- питаше неочаквано той.

- Много е мъчна.

- Мъчна е, но е хубава.

- Височините, височините, няма кой да ги държи.

- На мене ми се чини, че ако донеса още една кана вино, може да опитаме!

Носеше, наливаше. Запявахме. Малко фалшиво, но много искрено. И когато песента заглъхваше някъде по безбрежните снежни степи, запявахме втора и трета. Сетне замълчавахме блажено.

- Ей че е хубаво! - откровено казваше той.

- Хубаво е - казах веднъж аз. - Ама ако тук беше моят приятел Гошо Десев с китарата, да видите какво става...

- Кой е този Гошо Десев? - попита старият книжар.

- Наш състудент, свири много хубаво на пиано и на китара.

- А къде живее?

- В София.

- Така - каза старият книжар, отпи една съвсем малка глътка от чашата си и бавно изрече: - Сега един от вас ще изтича до пощата... И там ще подаде до този Гошо Десев една бърза телеграма. Той ще я получи още тази вечер, утре сутринта в седем часа има влак, той ще го вземе и в два на обед ще бъде в Свищов. А ние с вас... ще го дочакаме тук на тази маса...

За жалост никой не отиде до пощата. Прекалено романтично и непосилно за нашите гуляйджийски представи ни се струваше това предложение. Старият книжар принадлежеше към друго поколение бохеми.

Рядко съм срещал човек, който умее да се наслаждава на мига така, както умееше той. Минават годините и наоколо все по-навъсени хора. Минават годините и вече не е възпитано, когато те попитат как си, да отвърнеш добре съм.

А старият книжар всъщност живееше в оскъдица. Години наред не си купи нова дреха, години наред не си позволи да напусне града за едно, макар и кратко пътешествие. И добре правеше, защото беше необходим на всички. Не минаваше празник у дома без неговото присъствие, неговата усмивка, нямаше тъжен делник, без неговата утеха. Не зная къде изчезнаха такива хора.

- Вижте, моля ви се, какви хубави очи има това младо момиче - казваше той. - Като две маслини!

И на момичето му ставаше драго на сърцето, и на всички.

Дойде време и аз напуснах малкия град. Никога повече не видях зима, подобна на онези, никога повече не видях стария книжар.

Една сутрин той не станал от леглото. Получил удар. В болницата дошъл в съзнание, но глътката му останала парализирана и не можел нито да се храни, нито да пие... Започнали да го поддържат изкуствено - ден, два, седмица, докато накрая той повикал лекаря и тихичко му казал:

- Докторе, искам да си отида у дома!

- Това не може да стане - отвърнал лекарят. - Там няма условия да поддържаме живота ви.

- Знам, докторе, ала нищо от това.

- Как така?

- Така. Разбирате ли, аз целия си живот бях свикнал да усещам вкуса... Вкуса на храната, която приемах, на виното, което пиех, а сега накрая вие ме карате да живея по този неудобен, грозен, невъзпитан начин... Моля ви!

И го изписали.

И точно тогава пристигнало писмо, с което се удостоверявало, че Атанас Ангелов Дюлгеров е взел участие в редиците на Македоно-одринското опълчение през годините 1912-1913 и следва да му бъде отпусната пенсия. Подпис. Печат.

Настанили го на леглото под акварелите на Щъркелов. Старата добра Катя безпомощно се въртяла около него, а той заръчал да изпратят телеграми на сина и дъщерите и да ги помолят да дойдат. Те пристигнали на часа. Тогава той наредил да поканят приятелите. И те се стекли в дома му, много спретнато облечени, дори с вратовръзки. Стаята се изпълнила с мълчаливи хора.

- Разтеглете тази маса! Всички да могат да се съберат. Катя, искаш ли да постелеш бялата покривка!

- Сега, сега!

Той говорел тихо, но съвсем ясно.

- Имаме ли от луканката?

- Нямаме, отдавна нямаме.

- Знам, дайте каквото имаме! - После се обърнал към сина си. - Ще отидеш ли да наточиш от виното?

- Ще отида, тате.

- Само внимателно - казал бащата и замлъкнал изтощено.

Когато синът се върнал с две пълни кани, баща му направил знак да приближи. Сетне го възпрял, повдигнал ръка към стъкленицата, но я отпуснал. Синът обаче разбрал какво иска и поднесъл каната към светлината.

Бащата вперил поглед в червеното вино и поклатил одобрително глава.

- Да наливам ли? - престорено весело попитал синът и след като баща му кимнал, започнал да пълни чашите.

Хората се чукнали и понеже не идело да кажат: "Наздраве!" се задоволили с едно: - Хайде!..

Но нали от това вино като пиеш, забравяш и скръб и всяка печал.

Синът често слизал до избата и по бялата покривка се появили червени петна, и възпитаната тишина, която отначало притеснявала гостите, постепенно била прогонена. Гласовете се освободили. Яките се разкопчали, промъкнали се и шеги, и някой дори високо се засмял...

И тогава в един смълчан миг чули старият книжар да казва:

- Искате ли да изпеем една песен...

Хората за миг се сепнали. Били го забравили там на леглото. Спогледали се гузно и някой започнал: "Спаси Господи, люди твои...".

И тези от приятелите, които знаели думите на това песнопение, продължили: "Спаси Господи и благослови... православния български народ".

А старият книжар слушал със затворени очи и леко се усмихвал. Ето защо никой не може да каже кога точно е издъхнал.

Тази история е истинска. Сигурно заради нея така дълбоко ме развълнува години по-късно филмът на Данелия "Не тъгувай" с потресаващата сцена на погребалния обяд, който Серго Закариадзе приживе си бе устроил...


___________

* Моя милост е Атанас Ангелов Дюлгеров Втори, а преди три години се роди Атанас Ангелов Дюлгеров Трети.


 . 

20 май 2019

Митарства и смъртни грехове


Митарство (мъчнотия, спънка, пречка, препятствие; митнически пост, на английски: aerial tollhouse) е представа за прехода на душата към отвъдното след смъртта. В православната църква се свързва най-вече с апокрифа „Митарствата на блажена Теодора“, където се описват изпитанията на грешната душа, която преминава през различните (20 на брой, в някои местни традиции и повече) митарства, където бива изпитвана за различни грехове, извършени приживе. В тази представа демоните претендират за душата, като посочват нейните грехове, а ангелите са нейни застъпници, като напомнят на демоните за добрите дела и добродетелите ѝ (Уикипедия).

Стенопис с 20-те митарства има на една от външните стени на храма в Рилския манастир.






















Двадесетте митарства са:

1. Греховете на словото: многословие, пустословие, празнословие, сквернословие, насмешки, кощунство, пеене на песни и страстни химни, безчинни възклицания, смях, кикот.

2. Лъжата: всяка лъжа, нарушение на клетва, излишно призоваване на Божието име, неизпълнение на обетите, дадени пред Бога, премълчаване на греховете пред духовника на изповед.

3. Клеветата: оклеветяване на ближния, осъждането му, унищожаването му, обезславянето му, ругатни, насмешки при забравяне на собствените прегрешения и недостатъци и невнимание към тях.

4. Чревоугодието: преяждане, пиянство, хранене без молитва, нарушаване на постите, сластолюбие, пресищане, пиршества - всички видове чревоугодие.

5. Леността: леност и нерадение (безгрижие) в служенето на Бога, оставяне на молитвата, тунеядство; наемници, изпълняващи задълженията си небрежно.

6. Кражбата: всякакво присвояване - грубо или благовидно, явно или тайно.

7. Сребролюбието и скъперничеството.

8. Лихварството: лихвари, рушветчии и присвоители на чуждото.

9. Неправдата: неправдиви съд, мярка, тежест и всички други неправди.

10. Завистта.

11. Гордостта: гордост, тщеславие, самомнение, самовъзвеличаване, непочитане на родителите, духовниците и гражданската власт, неподчинение и непослушание.

12. Яростта и гнева.

13. Злопаметността.

14. Убийството.

15. Магьосничеството: чародейство; прелъстяване; правене на отрови, заклинания и магии; призоваване на духове.

16. Блудството: всичко, което се отнася към тази сквернота: мисли, желания, дела; блуд на лица несвързани с тайнството на брака; наслада от греховете, сладострастни гледки; скверни осезания и докосвания.

17. Прелюбодеянието: несъхраняване на съпружеската вярност, блудни нападения на лица, посветили се на Бога.

18. Содомията: противоестествени блудни грехове и кръвосмещения.

19. Ересите: лъжливи мъдрувания, съмнения във вярата, отстъпления от православната вяра, богохулство.

20. Немилосърдието и коравосърдечието: немилосърдие, жестокост.


Седемте смъртни гряха и съответстващите им добродетели са:


ГряхДемонДобродетел
похотАсмодейцеломъдрие
чревоугодиеВелзевуллишение
алчностМамонщедрост
леностБелфегортрудолюбие
гнявСатанатърпение
завистЛевиатандобродушие
гордостЛуциферсмирение


Източник: Уикипедия


 .