на Екхарт Толе
Само когато се пробудим, можем да осъзнаем истинското значение на тази дума.
Вместо да се изгубвате в мисленето, когато се пробудите, вие осъзнавате себе си, осъзнатостта зад него. Тогава мисленето престава да бъде самоцелна автономна дейност, която ви контролира и управлява живота ви. Осъзнатостта поема юздите от мисленето. И вместо да управлява живота ви, мисленето започва да й служи. Осъзнатостта е съзнателната връзка с универсалния разум. Казано другояче, това е Присъствие: съзнание без мисъл.
Каква е връзката между осъзнатост и мислене? Осъзнатостта е пространството, в което мислите съществуват, когато това пространство съзнава себе си.
Вътрешната ви цел е да се пробудите. Толкова е просто. Вие споделяте тази цел с всички останали хора на планетата – защото това е целта на човечеството. Вашата вътрешна цел е важна част от целта на цялото, на вселената и нейния възникващ разум. Външната ви цел може да се променя с времето. Тя е много различна при отделните хора. Да откриете вътрешната цел и да живеете в хармония с нея е основата за осъществяването на външната ви цел. Тя е фундаментът на истинския успех.
На човечеството е отредено да превъзмогне страданието, но не по начина, по който егото мисли. Едно то многото погрешни предположения на егото, една от множеството заблудени мисли, е "Не трябва да страдам". Тази мисъл сама по себе си лежи в основата на страданието. Страданието има благородна цел: еволюцията на съзнанието (пробуждане) и изгарянето на егото. Човекът на кръста е архетипен образ. Той е всеки мъж и всяка жена. Докато се съпротивлявате на страданието, процесът е бавен, тъй като поражда още его, което трябва да изгори. Когато обаче приемете страданието, процесът се ускорява, защото страдате съзнателно. Може да приемете страданието за себе си или за другиго – например дете или родител. При съзнателното страдание вече е налице промяната. Огънят на страданието се превръща в светлина на съзнанието.
Егото казва: "Не трябва да страдам" и тази мисъл ви кара да страдате още повече. Това е изкривяване на истината, която винаги е парадоксална. Истината е, че трябва да кажете "да" на страданието, за да можете да го преодолеете.
Ако егоистичната земна драма изобщо има някаква цел, тя е косвена: тя поражда още и още страдание на планетата и страданието, макар и до голяма голяма степен породено от егото, в крайна сметка е и разрушително за егото. То е огънят, в който егото изгаря себе си.
"Някой ден ще се освободя от егото, ще се пробудя." Кой говори? Егото. Да се освободиш от егото, всъщност не е кой знае каква работа. Просто трябва да съзнавате мислите и емоциите си – докато се случват. В действителност това не е "правене", а осъзнато "виждане". В този смисъл е вярно, че няма нещо, което може да направите, за да се освободите от егото. Когато промяната настъпи, а това е промяна от мислене към съзнаване, в живота ви започва да действа разум, много по-велик от хитроумното его.
Човек не става добър, като се опитва да бъде добър, а като открие добротата, която вече е в него и й позволи да се прояви. Но тя ще се прояви само ако в състоянието на съзнанието настъпят фундаментални промени.
В дзен-будизма казват: "Не търси истината. Просто престани да почиташ мненията". Какво означава това? Да се отърсите от отъждествяването с ума. Тогава това, което сте отвъд ума, се проявява от само себе си.
Важна част от пробуждането е разпознаването на непробудената същност, на егото, което мисли, говори и действа. Когато разпознаете несъзнателното в себе си, онова, което прави разпознаването възможно, е възникващото съзнание, пробуждането. Не можете да се борите с егото и да победите, точно както не можете да се борите с тъмнината. Необходима е само светлината на съзнанието. Вие сте тази светлина.
Голяма част от живота на много хора е погълната от маниакално внимание към вещите. Всичко, което егото търси и към което се привързва, е заместител на Битието, което не успява да почувства. Може да цените вещите и да се грижите за тях, но ако се привържете, трябва да знаете, че това е егото. Всъщност човек никога не се привързва към нещо, а по-скоро към мисъл, в която се съдържа "аз", "мен", "мой". Винаги, когато напълно приемете една загуба, вие преодолявате егото и тогава се появява вашата същност – Аз съм, която е самото съзнание.
Много хора не осъзнават чак до смъртния си одър, когато всичко външно се разпада, че нищо никога не е имало нещо общо с истинската им същност. Пред смъртта цялата концепция за собственост се разкрива като напълно безсмислена. В последните мигове от живота си тези хора осъзнават също, че докато през целия си живот са търсили по-пълно усещане за Аза, онова, което в действителност са търсили, Битието, винаги е било налице, но до голяма степен скрито от отъждествяването им с неща, което в крайна сметка означава отъждествяване с ума.
При някои пробуждането се осъществява, когато внезапно осъзнаят какви са обичайните им мисли, особено упорстващите негативни мисли, с които може да са се идентифицирали през целия си живот. Изведнъж се появява осъзнатост, която съзнава мисълта, но не е част от нея.
Връщането обратно в живота на човека, отслабването и разпадането на формата било поради старост, болест, инвалидност, загуба или някаква лична трагедия, но и огромен потенциал за духовно пробуждане – прекратяване на отъждествяването на съзнанието с формата.
На новата земя старостта ще бъде всеобщо призната и високо ценена като време за разцвет на съзнанието. За онези, които продължават да се губят във външните обстоятелства на живота, тя ще бъде време за късно завръщане у дома, когато се пробуждат за вътрешната си цел. За много други ще е ускоряване и кулминация на процеса на пробуждане.
Но когато вашата осъзнатост нарасне и егото престане да управлява живота ви, не е необходимо да чакате светът да се свие или рухне поради старост или лична трагедия, за да се пробудите за вътрешната си цел. Със зараждането на ново съзнание на планетата все по-голям брой хора вече нямат нужда от разтърсване, за да се пробудят. Те прегръщат процеса на пробуждане съзнателно, продължавайки да участват във външния цикъл на растеж и разширяване. Когато този цикъл вече не е узурпиран от егото, духовното измерение навлиза в света чрез движението навън – мисъл, реч, действие, създаване – също толкова силно, както и чрез движението на завръщане – покой, Битие, и разпад на формата.
Да обичаш означава да разпознаеш себе си в другия. Тогава "другостта" на другия се разкрива като илюзия, присъща само на човешкото царство, царството на формата.
Когато друг ви разпознае, разпознаването притегля Битието по-пълно в този свят чрез двама ви. Това е любовта, която спасява света.
.