Шри Нисаргадатта Махарадж
Въпрос: Родена съм в САЩ, но последните 14 месеца живях в Шри Раманашрам. Сега се връщам в Щатите, където майка ми ме очаква.
Махарадж: Какви са твоите планове?
В: Може да изкарам курсове за сестра или просто да се омъжа и да имам деца.
М: Защо искаш да се омъжиш?
В: Като се има предвид, че един духовен дом е най-висшата форма на служба на обществото, бих могла да обмисля този вариант. Разбира се, животът може да се случи по друг начин. Готова съм за каквото дойде.
М: Какво ти дадоха тези четиринадесет месеца в Шри Раманашрам? С какво си различна спрямо това, което беше, когато дойде тук?
В: Вече не се страхувам. Намерих известен покой.
М: Когато откриеш, че разделението на вътрешно и външно е само в ума, повече няма да има страх.
В: Това разбиране идва при мен и си отива. Все още не съм постигнала неизменността на абсолютната завършеност.
М: Е, щом вярваш в това, продължавай със своята садхана, за да разпръснеш фалшивата идея, че не си съвършена. Садханата премахва наслагванията. Когато осъзнаеш себе си като по-малка от точица в пространството и времето, като нещо толкова малко, че не би могло да се среже и толкова краткотрайно, че не може да бъде убито, тогава и само тогава целият страх ще си отиде. Когато си по-малък от върха на игла, тогава иглата не може да те убоде - ти пронизваш иглата!
В: Имах нещастна любовна връзка и преживях истински ад. Нито пиенето, нито наркотиците можеха да помогнат. Търсех слепешком и попаднах на книги за йога. От книга на книга, от дума на дума стигнах до Раманашрам.
М: Ако подобна трагедия ти се случи отново, ще страдаш ли пак толкова много, като имаш предвид сегашното състояние на ума ти?
В: О, не, няма да си го позволя отново. По-скоро ще се убия.
М: Значи не се страхуваш да умреш?
В: Страхувам се от умирането, не от самата смърт. В моите представи процесът на умиране е болезнен и грозен.
М: Откъде знаеш? Може да е красив и спокоен. Щом осъзнаваш, че смъртта се случва на тялото, а не на теб, просто ще наблюдаваш износването на тялото си като овехтяването на дреха.
В: Напълно съзнавам, че страхът ми от смъртта се дължи на опасение, а не на знание.
М: Хора умират всяка секунда. Страхът и агонията от смъртта са надвиснали над света като тъмен облак. Не е чудно, че ти също се страхуваш. Но страхът ще изчезне, щом осъзнаеш, че само тялото умира, а паметта продължава, както и усещането "аз съм", което се отразява в нея.
В: Добре, нека да умрем и да видим.
М: Отдай цялото си внимание и скоро ще разбереш, че раждането и смъртта са едно, че животът пулсира между съществуването и несъществуването и че за да има завършеност едното се нуждае от другото. Вие се раждате, за да умрете и ще умрете, за да се преродите.
В: Този процес не се ли прекратява от непривързаността?
М: С непривързаността си отива страхът, но фактът остава.
В: Ще бъда ли принудена да се преродя? Това е ужасно!
М: Няма принуда. Получаваш това, което искаш. Ти си правиш собствени планове и ги изпълняваш.
В: Ние ли се осъждаме на страдание?
М: Ние израстваме чрез изследване, а за да изследваме, се нуждаем от опит. Имаме склонността да повтаряме това, което не сме разбрали. Ако сме чувствителни и интелигентни, не е необходимо да страдаме. Болката е зов за внимание и наказание за небрежност. Интелигентното и състрадателно действие е единственото лекарство.
В: Поради това, че израснах в интелигентността, няма да позволя да страдам отново. Какво е грешно в самоубийството?
М: Нищо, ако то решава проблема. Но ако не го решава? Може би си заслужава, ако страданието е причинено от външни фактори, като нелечима болест или непоносимо бедствие, но когато мъдростта и състраданието липсват, самоубийството не може да помогне. Глупавата смърт предполага прераждане на глупостта. Освен това трябва да се има предвид въпросът с кармата. Изтърпяването обикновено е най-мъдрото.
В: Трябва ли човек да търпи страданието, независимо колко безнадеждно и силно е то?
М: Изтърпяването е едно нещо, а безнадеждната агония - съвсем друго. Да изтърпиш е изпълнено със смисъл и е ползотворно, докато агонията е безполезна.
В: Защо да се тревожим за кармата? Тя така или иначе се грижи за себе си.
М: Голяма част от нашата карма е колективна. Ние страдаме за греховете на другите, както и другите страдат за нашите. Човечеството е едно. Невежеството за този факт не променя нищо. Ние бихме били много по-щастливи хора, ако не беше безразличието ни към другите.
В: Аз смятам, че съм станала много по-отговорна.
М: Добре. Когато казваш това, какво имаш предвид? Че си една отговорна личност в женско тяло?
В: Има тяло и има състрадание, има и спомени, както и много други неща и отношения - всички заедно може да се нарекат личност.
М: Включва ли се идеята "аз съм"?
В: "Аз съм" е като кошница, която съдържа многото неща, които правят личността.
М: Или то е върбата, от която е изплетена кошницата. Когато мислиш за себе си като за жена, ти мислиш, че си жена, или че тялото се описва като женско?
В: Зависи от настроението ми. Понякога се чувствам само като център на осъзнатост.
М: Или като океан на осъзнатост. Но има ли моменти, в които не си нито мъж, нито жена, не си някаква случайност, резултат на обстоятелства и условия?
В: Да, има, но се срамувам да говоря за това.
М: Нужен е само намек, не е нужно да се казва нищо повече.
В: Позволено ли е да пуша във ваше присъствие? Знам, че не е прието да се пуши пред светец, още повече да пуши жена.
М: Моля, разбира се, пуши, никой няма нищо против. Разбираме.
В: Чувствам нужда да се успокоя.
М: Това се случва често с американците и европейците. След садханата те се зареждат с енергия и трескаво търсят отдушник. Те организират общества, стават учители по йога, женят се, пишат книги - всичко друго, но не и да останат в тишина и да обърнат енергията си навътре, за да открият източника на неизчерпаемата сила и да овладеят изкуството да я държат под контрол.
В: Признавам, че сега искам да се върна у дома и да живея много активен живот, защото се чувствам преизпълнена с енергия.
М: Можеш да правиш каквото ти харесва, стига да не приемаш себе си за тяло и ум. Не става въпрос за действително отказване от тялото, а за ясно разбиране, че не си тялото, за усещане на дистанция, изолираност, за емоционална неангажираност.
В: Знам какво имате предвид. Преди четири години преминах през период на отричане на физическото. Не си купувах дрехи, ядях най-простата храна, спях на голи дъски. Приемането на лишенията е това, което има значение, а не практическият дискомфорт. Сега разбирам, че най-доброто е да приемеш живота така, както идва и да обичаш всичко, което той предлага. Ще приемам с радостно сърце всичко, което идва, и ще изваждам най-доброто от него. Ако не мога да направя нищо друго освен да дам живот и истинска култура на няколко деца - добре, макар че сърцето ми се разтуптява от всяко дете, а не мога да достигна до всички.
М: Ти си семейна и майка само когато съзнанието ти е в рамките мъж-жена. Ако не приемаш себе си като тяло, тогава семейният живот на тялото, колкото и интензивен и интересен да е, се вижда само като пиеса върху екрана на ума, а единствената реалност е светлината на осъзнатостта.
В: Защо настоявате, че осъзнатостта е единствената реалност?
М: В съществуването няма продължаване, тъй като то предполага минала, настояща и бъдеща идентичност. Такава идентичност не е възможна, понеже самите инструменти за придаване на идентичност варират и се променят. Продължителността и постоянността са илюзии, създадени от паметта, просто умствени проекции на един модел там, където не могат да съществуват никакви модели. Изостави всички модели за временно и постоянно, тяло и ум, мъж и жена - какво остава? Какво е състоянието на ума ти, когато всички разделения са отхвърлени? Не казвам, че трябва да се откажеш от различаването, защото без него няма проявление.
В: Когато не разделям, аз съм щастлива в покоя. Но някак си загубвам отново и отново опората си и започвам да търся щастие във външните неща. Не мога да разбера защо вътрешният ми покой не е стабилен.
М: Покоят в крайна сметка също е състояние на ума.
В: Отвъд ума е тишината. За нея не може да се каже нищо.
М: Да, всички разговори за тишината са просто шум.
В: Защо търсим щастие в света, дори след като човек е опитал собствената си естествена и спонтанна радост?
М: Когато умът е ангажиран да служи на тялото, радостта е загубена. За да си я върне, той търси удоволствие. Поривът към щастие е нещо добро, но средствата за осигуряването му са заблуждаващи, ненадеждни и разрушителни за истинската радост.
В: Винаги ли удоволствието е нещо грешно?
М: Правилното състояние и употреба на ума е изключително приятно. Погрешно е търсенето на удоволствия. Не се опитвай да направиш така, че да си щастлива, а изследвай самото търсене на щастие. Понеже не си щастлива, искаш щастие. Открий защо не си щастлива. Защото не си щастлива, търсиш щастие в удоволствията, а удоволствието въвежда в картината болката и затова го наричаш светско. Тогава започваш да копнееш за друго удоволствие, в което няма болка и което наричаш божествено. В действителност удоволствието е в отдиха и облекчението от болката. Радостта, щастието са отвъд светското и несветското, в и отвъд всичко, което се случва. Не прави разлика, не разделяй, неделимото и не се отчайвай от живота.
В: Колко добре ви разбирам сега! Преди моя престой в Раманашрам аз бях измъчвана от съвестта си, винаги се осъждах. Сега съм напълно спокойна, изцяло приемам себе си такава, каквато съм. Когато се върна в Щатите ще приема живота такъв, какъвто идва, като милост от Бхагаван, и ще се наслаждавам на горчивото, както и на сладкото. Това е едно от нещата, които научих в Ашрама - да вярвам на Бхагаван. Преди не бях такава. Не можех да се доверявам.
М: Да вярваш на Бхагаван е да вярваш на себе си. Бъди осъзната, че каквото и да се случва, се случва на теб и чрез теб, че ти си създателят, наслаждаващият се и разрушителят на всичко, което възприемаш и няма да изпитваш страх. Когато не се страхуваш, няма да си нещастна, нито ще търсиш щастие.
В: Аз открих, че мисълта за смъртта ме плаши, защото не искам да се прераждам. Знам, че никой не ме принуждава, но все пак натискът на незадоволените желания е непреодолим и може да не успея да устоя.
М: Не може да става въпрос за съпротива. Това, което се ражда и преражда не си ти. Нека се случва, наблюдавай случването му.
В: Защо тогава изобщо да ме е грижа?
М: Но ти си загрижена! И ще бъдеш, докато картината се сблъсква с твоето собствено усещане за истина, любов и красота. Желанието за хармония и мир е неизкоренимо. Но щом бъде удовлетворено, грижите изчезват и физическият живот става безусилен и под нивото на вниманието ти. Тогава дори да си в тяло, ти не си родена. За теб е едно и също дали си в тяло или не. Стигаш до точка, в която нищо не може да се случи. Без тяло не можеш да бъдеш убит, без притежания не можеш да бъдеш ограбен, без ум не можеш да бъдеш измамен. Желанието и страхът не намират кукичка, на която да се закачат. Какво може да има значение, когато никаква промяна вече не може да се случи.
В: Някак си не харесвам идеята за умирането.
М: Защото си много млада. Колкото повече опознаваш себе си, толкова по-малко ще се страхуваш. Разбира се, агонията на умирането не е приятна за гледане, но умиращият човек рядко е в съзнание.
В: Той връща ли се в съзнание?
М: То е много подобно на спането. Известно време личността излиза от фокуса и след това отново се връща в него.
В: Същата личност ли?
М: Тъй като личността се създава от обстоятелствата, то тя задължително се променя заедно с тях, като пламъкът, който се променя според горивото. Само процесът продължава, създавайки време и пространство.
В: Е, Бог се грижи за мен. Мога да оставя всичко на Него.
М: Дори вярата в Бог е само етап по пътя. В крайна сметка изоставяш всичко, тъй като стигаш до нещо, което е толкова просто, че не съществуват думи, с които да го изразиш.
В: За съм само в началото. Когато започвах, нямах никаква вяра, никакво доверие. Страхувах се да оставя нещата да се случват от само себе си. Светът ми се струваше много опасно и враждебно място. Сега поне мога да говоря за доверие към гуру или Бог. Нека израстна. Не ме пришпорвайте. Нека продължа със своята си скорост.
М: Разбира се, продължи. Но ти не го правиш. Все още си блокирана в идеите за жена и мъж, стар и млад, живот и смърт. Продължавай, отиди отвъд. Щом едно нещо бъде разпознато, човек минава отвъд него, трансцендентира го.
В: Господине, където и да отида, хората смятат за свой дълг да ми намират кусури и да ме ръчкат с остен нанякъде. Преситена съм от трупането на духовно богатство. Какво не е наред с моето настояще, че то трябва да бъде пожертвано за бъдещето, колкото и великолепно да е то? Казвате, че реалността е сега. Харесвам моето сега. Искам го. Не искам вечно да се тревожа за моя растеж и как ще се развива той в бъдеще. Не искам да преследвам повечето и по-доброто. Оставете ме да обичам това, което имам.
М: Много си права, направи го. Само бъди честна - просто обичай това, което обичаш, без да се бориш и напрягаш.
В: Това наричам отдаденост на гуру.
М: Защо отиваш навън? Отдай се на собственото си Себе - всичко е негов израз.
В: Може да изкарам курсове за сестра или просто да се омъжа и да имам деца.
М: Защо искаш да се омъжиш?
В: Като се има предвид, че един духовен дом е най-висшата форма на служба на обществото, бих могла да обмисля този вариант. Разбира се, животът може да се случи по друг начин. Готова съм за каквото дойде.
М: Какво ти дадоха тези четиринадесет месеца в Шри Раманашрам? С какво си различна спрямо това, което беше, когато дойде тук?
В: Вече не се страхувам. Намерих известен покой.
М: Когато откриеш, че разделението на вътрешно и външно е само в ума, повече няма да има страх.
В: Това разбиране идва при мен и си отива. Все още не съм постигнала неизменността на абсолютната завършеност.
М: Е, щом вярваш в това, продължавай със своята садхана, за да разпръснеш фалшивата идея, че не си съвършена. Садханата премахва наслагванията. Когато осъзнаеш себе си като по-малка от точица в пространството и времето, като нещо толкова малко, че не би могло да се среже и толкова краткотрайно, че не може да бъде убито, тогава и само тогава целият страх ще си отиде. Когато си по-малък от върха на игла, тогава иглата не може да те убоде - ти пронизваш иглата!
В: Имах нещастна любовна връзка и преживях истински ад. Нито пиенето, нито наркотиците можеха да помогнат. Търсех слепешком и попаднах на книги за йога. От книга на книга, от дума на дума стигнах до Раманашрам.
М: Ако подобна трагедия ти се случи отново, ще страдаш ли пак толкова много, като имаш предвид сегашното състояние на ума ти?
В: О, не, няма да си го позволя отново. По-скоро ще се убия.
М: Значи не се страхуваш да умреш?
В: Страхувам се от умирането, не от самата смърт. В моите представи процесът на умиране е болезнен и грозен.
М: Откъде знаеш? Може да е красив и спокоен. Щом осъзнаваш, че смъртта се случва на тялото, а не на теб, просто ще наблюдаваш износването на тялото си като овехтяването на дреха.
В: Напълно съзнавам, че страхът ми от смъртта се дължи на опасение, а не на знание.
М: Хора умират всяка секунда. Страхът и агонията от смъртта са надвиснали над света като тъмен облак. Не е чудно, че ти също се страхуваш. Но страхът ще изчезне, щом осъзнаеш, че само тялото умира, а паметта продължава, както и усещането "аз съм", което се отразява в нея.
В: Добре, нека да умрем и да видим.
М: Отдай цялото си внимание и скоро ще разбереш, че раждането и смъртта са едно, че животът пулсира между съществуването и несъществуването и че за да има завършеност едното се нуждае от другото. Вие се раждате, за да умрете и ще умрете, за да се преродите.
В: Този процес не се ли прекратява от непривързаността?
М: С непривързаността си отива страхът, но фактът остава.
В: Ще бъда ли принудена да се преродя? Това е ужасно!
М: Няма принуда. Получаваш това, което искаш. Ти си правиш собствени планове и ги изпълняваш.
В: Ние ли се осъждаме на страдание?
М: Ние израстваме чрез изследване, а за да изследваме, се нуждаем от опит. Имаме склонността да повтаряме това, което не сме разбрали. Ако сме чувствителни и интелигентни, не е необходимо да страдаме. Болката е зов за внимание и наказание за небрежност. Интелигентното и състрадателно действие е единственото лекарство.
В: Поради това, че израснах в интелигентността, няма да позволя да страдам отново. Какво е грешно в самоубийството?
М: Нищо, ако то решава проблема. Но ако не го решава? Може би си заслужава, ако страданието е причинено от външни фактори, като нелечима болест или непоносимо бедствие, но когато мъдростта и състраданието липсват, самоубийството не може да помогне. Глупавата смърт предполага прераждане на глупостта. Освен това трябва да се има предвид въпросът с кармата. Изтърпяването обикновено е най-мъдрото.
В: Трябва ли човек да търпи страданието, независимо колко безнадеждно и силно е то?
М: Изтърпяването е едно нещо, а безнадеждната агония - съвсем друго. Да изтърпиш е изпълнено със смисъл и е ползотворно, докато агонията е безполезна.
В: Защо да се тревожим за кармата? Тя така или иначе се грижи за себе си.
М: Голяма част от нашата карма е колективна. Ние страдаме за греховете на другите, както и другите страдат за нашите. Човечеството е едно. Невежеството за този факт не променя нищо. Ние бихме били много по-щастливи хора, ако не беше безразличието ни към другите.
В: Аз смятам, че съм станала много по-отговорна.
М: Добре. Когато казваш това, какво имаш предвид? Че си една отговорна личност в женско тяло?
В: Има тяло и има състрадание, има и спомени, както и много други неща и отношения - всички заедно може да се нарекат личност.
М: Включва ли се идеята "аз съм"?
В: "Аз съм" е като кошница, която съдържа многото неща, които правят личността.
М: Или то е върбата, от която е изплетена кошницата. Когато мислиш за себе си като за жена, ти мислиш, че си жена, или че тялото се описва като женско?
В: Зависи от настроението ми. Понякога се чувствам само като център на осъзнатост.
М: Или като океан на осъзнатост. Но има ли моменти, в които не си нито мъж, нито жена, не си някаква случайност, резултат на обстоятелства и условия?
В: Да, има, но се срамувам да говоря за това.
М: Нужен е само намек, не е нужно да се казва нищо повече.
В: Позволено ли е да пуша във ваше присъствие? Знам, че не е прието да се пуши пред светец, още повече да пуши жена.
М: Моля, разбира се, пуши, никой няма нищо против. Разбираме.
В: Чувствам нужда да се успокоя.
М: Това се случва често с американците и европейците. След садханата те се зареждат с енергия и трескаво търсят отдушник. Те организират общества, стават учители по йога, женят се, пишат книги - всичко друго, но не и да останат в тишина и да обърнат енергията си навътре, за да открият източника на неизчерпаемата сила и да овладеят изкуството да я държат под контрол.
В: Признавам, че сега искам да се върна у дома и да живея много активен живот, защото се чувствам преизпълнена с енергия.
М: Можеш да правиш каквото ти харесва, стига да не приемаш себе си за тяло и ум. Не става въпрос за действително отказване от тялото, а за ясно разбиране, че не си тялото, за усещане на дистанция, изолираност, за емоционална неангажираност.
В: Знам какво имате предвид. Преди четири години преминах през период на отричане на физическото. Не си купувах дрехи, ядях най-простата храна, спях на голи дъски. Приемането на лишенията е това, което има значение, а не практическият дискомфорт. Сега разбирам, че най-доброто е да приемеш живота така, както идва и да обичаш всичко, което той предлага. Ще приемам с радостно сърце всичко, което идва, и ще изваждам най-доброто от него. Ако не мога да направя нищо друго освен да дам живот и истинска култура на няколко деца - добре, макар че сърцето ми се разтуптява от всяко дете, а не мога да достигна до всички.
М: Ти си семейна и майка само когато съзнанието ти е в рамките мъж-жена. Ако не приемаш себе си като тяло, тогава семейният живот на тялото, колкото и интензивен и интересен да е, се вижда само като пиеса върху екрана на ума, а единствената реалност е светлината на осъзнатостта.
В: Защо настоявате, че осъзнатостта е единствената реалност?
М: В съществуването няма продължаване, тъй като то предполага минала, настояща и бъдеща идентичност. Такава идентичност не е възможна, понеже самите инструменти за придаване на идентичност варират и се променят. Продължителността и постоянността са илюзии, създадени от паметта, просто умствени проекции на един модел там, където не могат да съществуват никакви модели. Изостави всички модели за временно и постоянно, тяло и ум, мъж и жена - какво остава? Какво е състоянието на ума ти, когато всички разделения са отхвърлени? Не казвам, че трябва да се откажеш от различаването, защото без него няма проявление.
В: Когато не разделям, аз съм щастлива в покоя. Но някак си загубвам отново и отново опората си и започвам да търся щастие във външните неща. Не мога да разбера защо вътрешният ми покой не е стабилен.
М: Покоят в крайна сметка също е състояние на ума.
В: Отвъд ума е тишината. За нея не може да се каже нищо.
М: Да, всички разговори за тишината са просто шум.
В: Защо търсим щастие в света, дори след като човек е опитал собствената си естествена и спонтанна радост?
М: Когато умът е ангажиран да служи на тялото, радостта е загубена. За да си я върне, той търси удоволствие. Поривът към щастие е нещо добро, но средствата за осигуряването му са заблуждаващи, ненадеждни и разрушителни за истинската радост.
В: Винаги ли удоволствието е нещо грешно?
М: Правилното състояние и употреба на ума е изключително приятно. Погрешно е търсенето на удоволствия. Не се опитвай да направиш така, че да си щастлива, а изследвай самото търсене на щастие. Понеже не си щастлива, искаш щастие. Открий защо не си щастлива. Защото не си щастлива, търсиш щастие в удоволствията, а удоволствието въвежда в картината болката и затова го наричаш светско. Тогава започваш да копнееш за друго удоволствие, в което няма болка и което наричаш божествено. В действителност удоволствието е в отдиха и облекчението от болката. Радостта, щастието са отвъд светското и несветското, в и отвъд всичко, което се случва. Не прави разлика, не разделяй, неделимото и не се отчайвай от живота.
В: Колко добре ви разбирам сега! Преди моя престой в Раманашрам аз бях измъчвана от съвестта си, винаги се осъждах. Сега съм напълно спокойна, изцяло приемам себе си такава, каквато съм. Когато се върна в Щатите ще приема живота такъв, какъвто идва, като милост от Бхагаван, и ще се наслаждавам на горчивото, както и на сладкото. Това е едно от нещата, които научих в Ашрама - да вярвам на Бхагаван. Преди не бях такава. Не можех да се доверявам.
М: Да вярваш на Бхагаван е да вярваш на себе си. Бъди осъзната, че каквото и да се случва, се случва на теб и чрез теб, че ти си създателят, наслаждаващият се и разрушителят на всичко, което възприемаш и няма да изпитваш страх. Когато не се страхуваш, няма да си нещастна, нито ще търсиш щастие.
В: Аз открих, че мисълта за смъртта ме плаши, защото не искам да се прераждам. Знам, че никой не ме принуждава, но все пак натискът на незадоволените желания е непреодолим и може да не успея да устоя.
М: Не може да става въпрос за съпротива. Това, което се ражда и преражда не си ти. Нека се случва, наблюдавай случването му.
В: Защо тогава изобщо да ме е грижа?
М: Но ти си загрижена! И ще бъдеш, докато картината се сблъсква с твоето собствено усещане за истина, любов и красота. Желанието за хармония и мир е неизкоренимо. Но щом бъде удовлетворено, грижите изчезват и физическият живот става безусилен и под нивото на вниманието ти. Тогава дори да си в тяло, ти не си родена. За теб е едно и също дали си в тяло или не. Стигаш до точка, в която нищо не може да се случи. Без тяло не можеш да бъдеш убит, без притежания не можеш да бъдеш ограбен, без ум не можеш да бъдеш измамен. Желанието и страхът не намират кукичка, на която да се закачат. Какво може да има значение, когато никаква промяна вече не може да се случи.
В: Някак си не харесвам идеята за умирането.
М: Защото си много млада. Колкото повече опознаваш себе си, толкова по-малко ще се страхуваш. Разбира се, агонията на умирането не е приятна за гледане, но умиращият човек рядко е в съзнание.
В: Той връща ли се в съзнание?
М: То е много подобно на спането. Известно време личността излиза от фокуса и след това отново се връща в него.
В: Същата личност ли?
М: Тъй като личността се създава от обстоятелствата, то тя задължително се променя заедно с тях, като пламъкът, който се променя според горивото. Само процесът продължава, създавайки време и пространство.
В: Е, Бог се грижи за мен. Мога да оставя всичко на Него.
М: Дори вярата в Бог е само етап по пътя. В крайна сметка изоставяш всичко, тъй като стигаш до нещо, което е толкова просто, че не съществуват думи, с които да го изразиш.
В: За съм само в началото. Когато започвах, нямах никаква вяра, никакво доверие. Страхувах се да оставя нещата да се случват от само себе си. Светът ми се струваше много опасно и враждебно място. Сега поне мога да говоря за доверие към гуру или Бог. Нека израстна. Не ме пришпорвайте. Нека продължа със своята си скорост.
М: Разбира се, продължи. Но ти не го правиш. Все още си блокирана в идеите за жена и мъж, стар и млад, живот и смърт. Продължавай, отиди отвъд. Щом едно нещо бъде разпознато, човек минава отвъд него, трансцендентира го.
В: Господине, където и да отида, хората смятат за свой дълг да ми намират кусури и да ме ръчкат с остен нанякъде. Преситена съм от трупането на духовно богатство. Какво не е наред с моето настояще, че то трябва да бъде пожертвано за бъдещето, колкото и великолепно да е то? Казвате, че реалността е сега. Харесвам моето сега. Искам го. Не искам вечно да се тревожа за моя растеж и как ще се развива той в бъдеще. Не искам да преследвам повечето и по-доброто. Оставете ме да обичам това, което имам.
М: Много си права, направи го. Само бъди честна - просто обичай това, което обичаш, без да се бориш и напрягаш.
В: Това наричам отдаденост на гуру.
М: Защо отиваш навън? Отдай се на собственото си Себе - всичко е негов израз.
Вижте още: Статии за Шри Нисаргадатта Махарадж
Източник: https://www.amazon.com/I-Am-That-Nisargadatta-Maharaj/dp/0893860468
.