Освобождението

По "Нова земя" на Екхарт Толе

Началото на освобождаването от болковото тяло е осъзнаването, че имате болково тяло. Следващата, още по-важна крачка, е развитието на способността ви да сте достатъчно присъстващи, достатъчно осъзнати, че да забележите своето болково тяло - когато се активира - като тежък прилив на негативна емоция. Когато осъзнаете това, болковото тяло вече няма да може да претендира, че е идентично с вас, да живее чрез вас и чрез вас да се възобновява.

Вашето съзнателно Присъствие разрушава отъждествяването с болковото тяло. Когато не се отъждествявате е него, то не е в състояние да контролира мислите ви и съответно вече не може да се възобновява, хранейки се с мислите ви. В повечето случаи болковото тяло не се разпада незабавно, но след като веднъж сте скъсали връзката между него и мисленето си, то започва да губи своята енергия. Мисленето ви вече не се замъглява от емоции; сегашните ви възприятия вече не се изопачават от намесата на миналото. Енергията, която болковото тяло си е присвоило, променя вибрационната си честота и се превръща в Присъствие. По този начин болковото тяло се превръща в гориво за пламъка на съзнанието. Затова и много от най-мъдрите, най-просветлените мъже и жени на планетата някога са имали плътно болково тяло.

Независимо от това какво казвате или правите, какъв свой образ представяте на света, умствено-емоционалното ви състояние не може да остане скрито. Всяко човешко същество излъчва енергийно поле, което отговаря на неговото вътрешно състояние, и повечето хора могат да усетят чуждото енергийно поле, макар и само подсъзнателно. Това означава, че те не знаят, че го усещат, при все това именно то до голяма степен определя как чувстват съответния човек и как реагират спрямо него. Някои хора най-ясно осъзнават чуждото поле, когато срещнат един човек за първи път, преди изобщо да разменят дума с него. Малко по-късно обаче думите завземат взаимоотношенията, а с думите идват и ролите, които повечето хора играят. Вниманието се измества към сферата на ума и способността да се усеща енергийното поле на другия значително намалява. При все това то продължава да се чувства на несъзнателно ниво.

Когато разберете, че болковото тяло несъзнателно се стреми към повече болка, т. е. че вие искате да се случи нещо лошо, ще разберете и че много от пътните инциденти са дело на шофьори, чието болково тяло е активно точно в момента на катастрофата. Когато двама шофьори с активни болкови тела стигнат до кръстовище по едно и също време, вероятността да се сблъскат е доста по-голяма, отколкото при други обстоятелства. Несъзнателно те и двамата искат да се случи инцидент. Ролята на болковото тяло в катастрофите е най-очевидна в така наречения „пътен бяс", когато шофьорите употребяват физическо насилие поради тривиални причини, например, само защото човекът пред тях кара твърде бавно.

Много актове на насилие са дело на „нормални" хора, които временно се превръщат в маниаци. Из целия свят по бреме на съдебни процеси адвокатите от защитата заявяват: „Това изобщо не съответства на характера на обвиняемия", а самият обвиняем: „Не знам какво ми стана, че направих това". Доколкото ми е известно, нито един адвокат от защитата не е казал на съдията - въпреки че може би не е далеч денят, когато ще го направи - „Това е случай на намалена отговорност. Болковото тяло на моя клиент е било активирано и той не е знаел какво върши. Всъщност не той го е направил. Направило го е неговото болково тяло."

Това означава ли, че хората не носят отговорност за постъпките си, когато в тях взема надмощие болковото тяло? Аз бих отговорил по следния начин: „А как биха могли да носят отговорност? Как е възможно човек да е отговорен, когато е несъзнателен, когато не съзнава какво върши?" В по-обхватната схема на нещата на хората е отредено да еволюират в съзнаващи същества и онези, които не успяват да го постигнат, ще страдат от последиците от несъзнателността си. Защото са в дисхармония с еволюционния импулс на Вселената.

Дори и това е само относително вярно. От по-висша гледна точка не е възможно да си в дисхармония с еволюцията на Вселената и дори човешката несъзнателност и поражданото от нея страдание са част от тази еволюция. Когато вече не можете да издържате на безкрайния цикъл на страданието, започвате да се пробуждате. Така че и болковото тяло има своето необходимо място в общата картина.

ПРИСЪСТВИЕТО

Веднъж при мен дойде една жена на тридесет и няколко години. Докато ме поздравяваше, можах да усетя болката зад любезната и повърхностна усмивка. После тя започна да ми разказва историята си и след секунди усмивката й се превърна в болезнена гримаса. Жената захлипа неудържимо. Каза, че се чувства самотна и неудовлетворена, че е изпълнена с гняв и тъга. Като дете била малтретирана от склонния й към физическо насилие баща. Бързо забелязах, че болката й не се дължи на обстоятелствата на настоящия й живот, а на изключително плътното й болково тяло. То се бе превърнало в призмата, през която тя гледаше на житейската си ситуация. И не бе способна да види връзката между емоционалната болка и мислите си, тъй като напълно се отъждествяваше и с двете. Не можеше да види, че с мислите си подхранва болковото си тяло. С други думи, живееше с товара на един дълбоко нещастен аз. Но на определено ниво изглежда бе осъзнала, че тя самата генерира болката си, че тя самата е бреме за себе си. Беше готова да се пробуди и затова бе дошла при мен.

Насочих вниманието й към това, което тя изпитваше вътре в тялото си, и я помолих да усети емоциите си непосредствено, а не през призмата на нещастната си история и нещастните си мисли. Тя ми каза, че очаква от мен да й покажа как да излезе от нещастието си, а не как да влезе в него. Макар и с голяма неохота, все пак направи това. за което я бях помолил. По лицето й се стичаха сълзи, цялото й тяло се тресеше. „В момента ти се чувстваш точно така - й казах - И не можеш нищо да направиш, за да го промениш в този момент. Сега, вместо да искаш този момент да е различен - по този начин само ще прибавиш още повече болка към преизпълненото ти с болка същество, - можеш ли изцяло да приемеш, че именно така се чувстваш именно в този момент?"

За момент тя се умълча. Внезапно започна да излъчва нетърпение, сякаш се канеше да стане, и заяви: „Не, не искам да приема това." „Сега кой говори? - я запитах. - Ти ли, или нещастието в теб? Можеш ли да видиш, че нещастността ти от това, че си нещастна, е чисто и просто още един пласт на нещастието?" Тя отново се умълча. Казах й: „Не те съветвам да правиш нещо. Всичко, което искам от теб, е да откриеш дали си в състояние да позволиш изпитваните от теб чувства да си стоят у теб. С други думи, и всъщност това може да ти прозвучи странно, след като нямаш нищо против да си нещастна, то какво става с нещастието? Не искаш ли да го разбереш?"

За кратко време тя придоби доста озадачен вид, но след една-две минути мълчание забелязах, че в енергийното й поле внезапно настъпи значителна промяна. Тя каза: „Ама че странна работа. Все още съм нещастна, но сега около нещастието ми се създаде пространство. Сякаш то вече започна да има по-малко значение". За първи път чух някой да формулира нещата по този начин: „Около нещастието ми се създаде пространство". Това пространство, разбира се, се създава, когато настъпва вътрешно приемане на това, което се преживява в настоящия момент.

Казах й не повече от две-три думи, оставяйки я да постои при преживяването си. По-късно тя осъзна, че в момента, в който бе престанала да се отъждествява с изпитваните чувства, старите болезнени емоции, живеещи в нея, при сблъсъка си с вниманието й, насочено право към тях, но без съпротива, не могат да контролират мисленето й, както е било доскоро в умствено-построената история, наречена „нещастната аз". В живота й бе навлязло друго едно измерение, което бе отвъд личното й минало - измерението на Присъствието. И тъй като човек не може да бъде нещастен без своята нещастна история, с това нещастието й приключи. Това беше началото на края на болковото тяло. Емоциите сами по себе си не са нещастие. Само обединени с една нещастна история са нещастие.

Когато сеансите с тази жена приключиха, се почувствах удовлетворен, че току-що бях видял как в Присъствието се ражда друго човешко същество. Истинската причина за нашето съществуване в човешка форма е да внесем в този свят измерението на съзнателността. Също така бях видял как болковото тяло намалява, но не чрез борба с него, а чрез внасяне на светлината на съзнанието в него.

Няколко минути след като тя си бе тръгнала, една приятелка се отби да ми остави нещо. Още щом влезе в стаята, възкликна: „Ама какво се е случило тук? Енергията е така тежка, плътна, мрачна. Кара ме да се чувствам зле. Трябва да отвориш прозорците, да запалиш ароматни пръчици". Обясних й, че току-що съм станал свидетел на освобождаването на човек с много плътно болково тяло и че тя вероятно чувства енергията, освободена по време на сеанса. Приятелката ми обаче не искаше да ме изслуша, нито да остане миг повече в стаята. Бързаше да излезе навън.

Отворих прозорците и отидох да вечерям в малък индийски ресторант наблизо. Случилото се там допълнително потвърди онова, което вече знаех: на определено ниво всички привидно индивидуални болкови тела са взаимосвързани. Но формата, която това потвърждение прие, ме удари като гръм.

ЗАВРЪЩАНЕТО НА БОЛКОВОТО ТЯЛО

Седнах на една маса и си поръчах храна. Имаше само още няколко посетители. На една близка маса седеше мъж на средна възраст, в инвалидна количка и тъкмо приключваше с вечерята си. Той впери кратък, но интензивен поглед в мен. Минаха няколко минути. Внезапно той стана неспокоен, нервен, тялото му започна да потръпва. Келнерът дойде да вземе чинията му. Мъжът заспори с него: „Храната не е добра. Направо е ужасна". „Тогава защо я изядохте?" - отвърна келнерът. Това го отприщи. Той започна да вика, да обижда. От устата му излизаха зли думи, силна омраза изпълни ресторанта. Можеше да се почувства как енергията навлиза в клетките на тялото, опитвайки се да се сдобие с нещо. Човекът започна да крещи и на другите посетители, но поради някаква страна причина не и на мен. Аз седях в състояние на интензивно Присъствие. Предполагам, че всеобщото човешко болково тяло се бе върнало при мен и ми говореше: „Помисли си, че си ме победил. Я погледни. Аз съм тук, все още съм тук". Размислих върху възможността освободената енергия на онази жена да ме е проследила и да е влязла с мен в ресторанта, където се е прикрепила към единствения човек, с когото се е оказала в съвместима вибрационна честота, т. е. със също толкова плътно болково тяло.

Управителят отвори вратата: „Напуснете. Напуснете ресторанта". Мъжът се понесе навън на електрическата си инвалидна количка, оставяйки всички зашеметени. Но след минута се върна. Болковото му тяло не беше изразходвало заряда си. Искаше още изява. Той бутна вратата, отваряйки я с инвалидната количка, и започна да крещи неприлични думи. Една келнерка се опита да го спре. Той така извъртя количката си, че я притисна към стената. Останалите посетители наскочиха и се опитаха да го избутат извън ресторанта. Крясъци, викове, пандемониум. Малко по-късно пристигна един полицай, мъжът се укроти, помолиха го да напусне ресторанта и да не се връща. За щастие, келнерката не беше наранена, освен драскотините по краката й. Когато всичко приключи, управителят дойде на моята маса и ме попита уж на шега, може би усещайки интуитивно, че има някаква връзка: „Вие ли предизвикахте това?"

БОЛКОВОТО ТЯЛО ПРИ ДЕЦАТА

Болковото тяло при децата понякога се проявява като лошо настроение или оттегляне в себе си. Детето се муси, отказва да общува, възможно е да седне в някой ъгъл и да прегръща куклата си или да си смуче палеца. Болковото тяло може да се прояви и като пристъпи на плач или гневни избухвания. Детето плаче, случва се да се тръшка на пода или да започне да чупи или къса каквото му попадне. Осуетеното желание може лесно да отприщи болковото тяло, а в едно развиващо се его силата на желаенето понякога е много интензивна. Може родителите да стоят и да гледат, безпомощни, неразбиращи, невярващи как малкото им ангелче за няколко секунди се е превърнало в истинско чудовище. „Откъде идва цялото това нещастие у него?" - питат се те. В по-малка или по-голяма степен това е делът на детето от колективното болково тяло на човечеството, родено още с човешкото его.

Ала се случва детето вече да е приело болка от болковите тела на родителите си и тогава родителите могат да видят в него отражение на това, което е в тях. Много чувствителните деца особено лесно се влияят от болковите тела на родителите си. Наблюдението на лудата драма на родителите предизвиква у тях почти непоносимо емоционално страдание и често довежда до това, че чувствителните деца придобиват плътни болкови тела, когато пораснат. Децата не могат да бъдат заблудени от родителите, които се опитват да скрият от тях болковото си тяло, и си казват: „Не бива да се караме пред детето". Това обикновено означава любезни разговори между родителите и дом, наситен с негативна енергия. Потиснатите болкови тела са извънредно токсични, по-токсични от открито активните, и тази психическа отрова се поглъща от децата и прави болковото им тяло по-плътно.

Някои деца научават подсъзнателно за егото и болковото тяло - просто като живеят с несъзнателните си родители. Една жена, чиито родители имали силно его и плътни болкови тела, ми разказа, че често, когато родителите й крещели един на друг, тя си мислела: „Тези хора са пълни откачалки. Как съм се озовала при тях?" В нея вече е съществувало съзнание, че е лудост да се живее по този начин. И съзнанието за това й е помогнало да намали количеството болка, което попивала от родителите си.

Родителите често се чудят как да се справят с болковото тяло на детето си. Основният въпрос, разбира се, е как се справят със собственото си болково тяло. Способни ли са да бъдат достатъчно присъстващи, когато то се активира, така че да съзнават емоциите си на нивото на чувствата, преди те да се превърнат в мислене и да ги направят „нещастни хора"?

Когато детето получи пристъп на болковото тяло, не можете да направите почти нищо, освен да останете присъстващи, за да не бъдете повлечени в потопа на емоционалното реагиране. Болковото тяло на детето ще се подхрани от това. Болковите тела могат да бъдат изключително драматични. Не им се хващайте. Не ги приемайте твърде насериозно. Ако болковото тяло е задвижено от някакво осуетено желание, не се поддавайте - сега - на исканията му. Иначе детето ще научи, че „колкото по-нещастно съм, толкова по-лесно ще получа каквото искам". Това е пътят към състоянието на нарушено функциониране по-нататък в живота. Болковото тяло ще бъде фрустрирано от вашето нереагиране и може за кратко още повече да се развихри, преди да се срине. За щастие, пристъпите на болковото тяло на децата са по-кратки, отколкото при възрастните.

Малко след пристъпа или на следващия ден, можете да си поговорите с детето за случилото се. Не му казвайте за болковото тяло. Вместо това му задайте въпроси от рода на: „Какво ти стана вчера, че крещя толкова? Спомняш ли си'' Как се почувства? Чувството добро ли беше? Това, което ти стана има ли си име? Не? А ти как би го нарекъл? Ако можеше да го видиш, на какво щеше да ти прилича? Какво стана с него, когато си отиде? То да спи ли отиде? Мислиш ли, че ще се върне пак?"

Това са само няколко предложения за въпроси. Всички те имат за цел да събудят способността за наблюдаване у детето, а именно тази способност е Присъствието. То ще помогне на детето да прекъсне отъждествяването с болковото тяло. Можете също така да си поговорите с детето за вашето собствено болково тяло, като използвате детска терминология. Следващия път, когато детето бъде завладяно от болковото му тяло, можете да му кажете: „То се върна, нали?" Използвайте думите, които детето е използвало, докато сте разговаряли с него по въпроса. Насочете вниманието на детето към това как чувства то болковото си тяло. Нека нагласата ви бъде неподправен интерес или любопитство, а не критицизъм и осъждане.

Надали това ще спре проявите на болковото тяло. Вероятно детето дори няма да чуе какво му говорите, но все пак някъде вътре в съзнанието му ще остане известна осъзнатост, дори когато болковото му тяло е активно. След няколко негови пристъпа осъзнатостта ще нарасне и болковото тяло ще отслабне. У детето ще започне да възниква Присъствието. И един ден ще откриете, че именно детето ви показва, че вашето болково тяло ви е завладяло.

НЕЩАСТИЕТО

Болковото тяло не е причина на цялото нещастие. Част от него е ново нещастие, създадено, когато не сте били в хармония с настоящия момент, когато сте отрекли по един или друг начин настоящето. Когато осъзнаете, че настоящият момент е винаги такъв, какъвто е, и в този смисъл е неизбежен ще бъдете в състояние да внесете безкомпромисно вътрешно „да" в него, с което ще спрете нарастването на нещастието, а щом вътрешната съпротива изчезне, ще откриете, че самият Живот ви дава сили.

Нещастието на болковото тяло е винаги непропорционално на привидната му причина. С други думи, то е свръхактивност. Така то може да бъде разпознато - макар и невинаги - от страдащия от него, от обсебения от него. Хората с плътно болково тяло лесно намират причини за това, че се чувстват разстроени, наранени, тъжни или изпълнени със страх. Сравнително маловажни неща, който някой друг би отминал с усмивка или дори не би забелязал, се превръщат в привидната причина за интензивна нещастност. Това, разбира се, не е истинската причина, а само поводът. Той съживява старите натрупани емоции. После емоциите навлизат в главата и дават енергия на умствените структури.

Болковото тяло и егото са близки роднини. Те се нуждаят едно от друго. Отприщващото ги събитие, или ситуация, се интерпретира и реакцията е през призмата на плътното емоционално его. Значимостта на събитието или ситуацията напълно се изопачава. Вие гледате на настоящето през очите на емоционалното минало вътре във вас. С други думи, това, което виждате и преживявате, се съдържа не в самото събитие или ситуация, а вътре във вас. Или, в някои случаи, наистина се съдържа в събитието или ситуацията, но е многократно умножено от вашата реакция. И тази реакция иска болковото тяло, нуждае се от нея, защото тя го захранва.

Ако някой притежава плътно болково тяло, често е невъзможно да излезе извън създаваната от това болково тяло изопачена интерпретация, извън създаваната от него натоварена е емоции „история". Колкото повече негативна емоция има в една история, толкова по-плътно и непропускливо става болковото тяло. И съответно, историята не се осъзнава като история, а се приема за самата действителност. Когато сте изцяло в плен на движенията на мисълта и на съпровождащите ги емоции, излизането извън тях не е възможно, понеже вие дори не знаете, че има „навън". Пленени сте от собствения си филм или сън, пленени сте от своя собствен ад. За вас това е действителността и друга действителност няма. И смятате реакцията си за единствено възможната.

ПРЕКЪСВАНЕ НА ОТЪЖДЕСТВЯВАНЕТО С БОЛКОВОТО ТЯЛО

Човек със силно активно болково тяло има особено енергийно излъчване, което другите възприемат като крайно неприятно. Когато срещнат такъв човек, някои хора незабавно си тръгват или пък свеждат общуването до възможния минимум. Те се чувстват отблъснати от енергийното му поле. Други пък се изпълват с вълна от агресия срещу този човек, отнасят се грубо с него, атакуват го словесно, а понякога и физически. Това означава, че нещо в тях се намира в резонанс с болковото тяло на този човек. Това, спрямо което реагират толкова силно, го има и у тях. То е собственото им болково тяло.

Не е изненадващо, че хора с плътни и често активизирани болкови тела нерядко се оказват в конфликтни ситуации. Понякога, разбира се, те активно предизвикват такива ситуации. В някои случаи може нищо да не правят, а просто негативността, която излъчват, да е достатъчна, за да се привлече враждебността на другите и това довежда до конфликт. Нужно е високо ниво на Присъствие, за да избегнете реагирането, когато се изправите пред някого с активно болково тяло. Ако успеете да останете присъстващи, понякога вашето Присъствие дава възможност на другия да прекъсне отъждествяването си с болковото тяло и така да изживее чудото на внезапното пробуждане. И въпреки че пробуждането може да е краткотрайно, то все пак полага началото на процеса на по-нататъшно пробуждане.

Едно от първите такива пробуждания, на които станах свидетел, се случи преди много години. Беше почти 11 часа вечерта, когато на вратата се позвъни. Изпълненият с тревога глас на съседката ми Етел се чу през домофона: „Трябва да поговорим. .Моля те, отвори". Етел беше на средна възраст, интелигентна и високообразована. Тя също така имаше и силно его и плътно болково тяло. Като тийнейджърка беше избягала от нацистка Германия и много членове на рода й бяха загинали в концентрационните лагери.

Етел седна на канапето, неспокойна, с треперещи ръце. Извади писма и документи от папката, която носеше със себе си, и ги подреди върху канапето, както и върху пода. Внезапно изпитах странното чувство, че сякаш някакъв превключвател вътре в мен увеличи енергията в тялото ми до максимум. Не ми оставаше нищо друго, освен да остана отворен, осъзнат, интензивно присъстващ - присъстващ с всяка клетка на тялото си. Гледах Етел, без у мен да има каквато и да е мисъл, нито преценка и слушах в покой, без никакъв умствен коментар. От устата й се изля потоп от думи: „Днес получих още едно обезпокоително писмо. Организирали са вендета срещу мен. Трябва да ми помогнеш. С общи усилия ще се справим с тях. Продажните им адвокати няма да се спрат пред нищо. Ще изгубя дома си. Заплашват ме, че ще ме лишат от собственост."

Оказа се, че е отказала да плати таксата за услугата, защото търговците на недвижимо имущество не извършили някакви необходими поправки. Те на свой ред я заплашили със съд.

Етел ми говори около десет минути. Аз седях, наблюдавах и слушах. Изведнъж тя спря да говори и изгледа подредените около нея документи, все едно се събуждаше от сън. Успокои се, изпълни се с мекота. Цялото й енергийно поле се беше променило. Погледна ме и каза: „Ама това няма никакво значение, нали?" „Не, няма" - отвърнах й. Тя постоя, мълчейки, още няколко минути, после прибра документите и си отиде. На следващия ден ме спря на улицата и впери в мен поглед, изпълнен с подозрение. „Какво ми направи? Миналата нощ за първи път от години спах добре. Като бебе".

Тя си мислеше, че съм й „направил нещо", но не бях. Вместо да пита какво съм й направил, може би трябваше да попита какво не съм й направил. Аз не реагирах, не потвърдих действителността на нейната история, не подхраних ума й с още мисли, а болковото й тяло - с още емоции. Позволих й да изживее това, което изживяваше в момента, а силата на позволяването е в ненамесата, в недействането. Да си присъстващ в настоящия момент е безкрайно по-мощно от всичко, което човек може да каже и да направи, въпреки че понякога и да си присъстваш, поражда думи или действия.

Това, което се бе случило с нея, все още не бе трайна промяна, а просто съзиране на това, което е възможно, съзираме на това, което вече бе у нея. В дзен това се нарича сатори. Сатори представлява момент на Присъствие, кратко излизане извън гласа в главата, извън мисловните процеси и тяхното отразяване в тялото като емоция. То е възникването на вътрешна пространственост там, където преди това е имало куп мисли и хаос от емоции.

Мислещият ум не може да разбере Присъствието и затова често го тълкува неправилно. Той ще ви каже, че не проявявате грижовност, състрадание, че оставате на разстояние, не се обвързвате. Ала истината е, че вие се обвързвате, но на ниво, по-дълбоко от мисленето и емоциите. Именно на това ниво се намира истинската среща, истинското съединяване, което е нещо много повече от обвързването. В покоя на Присъствието вие можете да усетите непритежаващата форма същина във вас и в другите хора като едно. Знанието, че сте едно с другите, е истинската любов, истинската загриженост, истинското състрадание.

„СТИМУЛАТОРИ"

Някои болкови тела реагират само на един конкретен вид стимулатор или ситуация, която обикновено е в резонанс с определен вид емоционална болка, изстрадана в миналото. Например, ако детето израства с родители, за които финансовите въпроси са източник на чести драматични сблъсъци и конфликти, то може да попие страха на родителите по отношение на парите и да развие болково тяло, което се стимулира винаги, когато се намесят финансови въпроси. Детето, вече като възрастен, се разстройва дори ако става дума за незначителни парични суми. Зад разстройването, или гнева, стои загриженост за оцеляването, както и силен страх. Виждал съм духовни, т.е. сравнително осъзнати хора, които крещят, упрекват и сипят обвинения в момента, в който започнат разговор по телефона със своя борсов или търговски посредник. Също както на всеки пакет цигари има предупреждение за вредата от пушенето, така и върху всяка банкнота или банково извлечение би трябвало да има предупреждение: „Парите могат да активират болковото тяло и да доведат до пълна несъзнателност."

Някой, който през детството си е бил пренебрегван или често оставян сам от единия от родителите си, най-вероятно ще развие болково тяло, което ще се стимулира от всяка ситуация дори в далечен резонанс с изначалния страх от изоставяне. Приятел, който закъснее с няколко минути, за да го вземе от летището, или съпругата, която се връща по-късно вкъщи, може да доведе до силен пристъп на болковото тяло. Ако партньорката или съпругата го напусне или почине, емоционалната болка, която ще преживее, далеч ще надхвърли болката, естествена при такива ситуации. Тя може да е интензивно терзание, продължителна депресия или обсесивен гняв.

Жена, която е била физически малтретирана от баща си като малка, може да открие, че болковото й тяло лесно се активира, когато установи близка връзка с някой мъж. Образно казано, емоцията, която изгражда болковото й тяло, ще я привлече към мъж с болково тяло, сходно с това на баща й. Нейното болково тяло може да се почувства привлечено като с магнит към някой, който ще му даде още от същата болка. Тази болка понякога погрешно се тълкува като влюбване.

Мъж, който е бил нежелано дете и не е получил никаква любов и минимални грижа и внимание от майка си, развива у себе си плътно амбивалентно болково тяло, състоящо се от неосъществен силен копнеж да получи любовта на майка си и едновременно с това интензивна омраза към нея, защото не му е дала това, от което отчаяно се е нуждаел. Когато той стане възрастен, почти всяка жена ще стимулира у него страданията на болковото му тяло - емоционална болка, - и това ще се проявява като пристрастеност да „завладее и съблазни" почти всяка жена, с която се запознае, за да получи женската любов и внимание, за които болковото тяло копнее. Той ще стане експерт по съблазняването, но веднага щом връзката му с някоя жена стане интимна или бъде отхвърлен, гневът на болковото му тяло към майка му ще се върне и ще саботира връзката.

Когато осъзнавате болковото си тяло още щом се прояви, бързо ще научите кои са най-честите стимулатори, които го активират - било те ситуации или определени неща, които други хора казват или вършат. Когато се появят такива стимулатори, веднага ще ги видите като това, което са, и у вас ще настъпи състояние на повишена осъзнатост. В рамките на секунда-две ще забележите емоционалната си реакция, която всъщност е проявяващото се болково тяло, но щом сте в състояние на осъзнато Присъствие, няма да се отъждествите с нея, което означава, че болковото тяло няма да ви завладее и да стане гласа в главата ви. Ако по това време сте с партньора си, можете да кажете: „Това, което току-що каза (или направи), активира моето болково тяло". Споразумейте се с партньора си винаги, когато някой от вас каже или направи нещо, което стимулира болковото тяло на другия, незабавно да го споделя. Така болковото тяло няма да може да се възобновява чрез драмите във вашите взаимоотношения и вместо да ви хвърля в състояние на несъзнателност, ще ви помогне да станете напълно присъстващи.

Всеки път, когато сте присъстващи, но болковото ви тяло се активира, част от неговата негативна емоционална енергия ще изгори, ще се преобразува в Присъствие. Останалата част бързо ще се оттегли и ще изчака по-добра възможност да се прояви отново, т.е. ще изчака момент, когато сте по-малко съзнаващи. Една по-добра възможност за проява на болковото тяло е, когато изгубвате Присъствието си, може би след като сте пили алкохол или докато гледате филм, изпълнен с насилие. Дори най-малката негативна емоция, например раздразнение или разтревоженост, може да послужи като врата, през която болковото тяло да се върне. То се нуждае от вашата несъзнателност. И не може да понася светлината на Присъствието.

БОЛКОВОТО ТЯЛО И ПРОБУЖДАНЕТО

На пръв поглед може да изглежда, че болковото тяло е най-голямото препятствие по пътя към възникването на ново съзнание у човечеството. То превзема ума ви, контролира и изопачава мислите ви, нарушава отношенията ви с другите хора, усещате го като тъмен облак, завзел цялото ви енергийно поле. Склонно е - казано с духовни термини - да предизвиква у вас несъзнателност, т.е. да ви подтиква изцяло да се отъждествявате с ума и емоциите. Превръща ви в реагиращи, кара ви да казвате и правите неща, насочени към увеличаване на нещастието в самите вас и в света около вас.

Когато нещастието се увеличава, това довежда и до увеличаване на нарушенията в собствения ви живот. Може би тялото не може да поеме повече стрес и затова развива някаква болест или някаква форма на нарушено функциониране. Може би ставате участник в инцидент, в някоя конфликтна ситуация или драма, причинена от желанието на болковото тяло нещо лошо да се случи, или извършвате физическо насилие. Или пък се оказва, че всичко ви идва твърде много и повече не сте в състояние да живеете с нещастния си аз. Болковото тяло е, разбира се, част от този фалшив аз.

Когато бъдете завладени от болковото тяло, когато не го осъзнавате като това, което е, то се превръща в част от вашето его. И всичко, с което се отъждествявате, се превръща в его. Болковото тяло е едно от най-могъщите неща, с които егото може да се отъждестви, също както болковото тяло на свой ред се нуждае от егото, за да възобновява себе си чрез него. Този съюз обаче в крайна сметка се разпада всеки път, когато болковото тяло е толкова плътно, че его-структурите на ума, вместо да се подсилват от него, отслабват от неспирната, мощна атака на енергийния му заряд. По същия начин едно електрическо устройство може да се зареди от тока, но и да се развали, когато волтажът е твърде висок.

Хората с плътни болкови тела често стигат до момент, в който усещат, че животът им вече е станал нетърпим, че не могат да понасят повече болка, повече драма. Една жена изрази това състояние с категоричните и простички думи: „Писна ми да съм нещастна". Някои хора могат да почувстват, както аз навремето, че не могат да живеят повече със себе си. В такъв случай основен приоритет става вътрешното спокойствие. Силната емоционална болка ги принуждава да прекратят отъждествяваното с ума и умствено-емоционалните структури, които са родили и увековечили нещастния им аз. Тогава те научават, че нито нещастната им история, нито изпитваните от тях емоции са това, което те самите са. Осъзнават и че са познаващото, а не познаването. Вместо да ги тласка в несъзнателното, болковото им тяло ги пробужда, оказва се решаващият фактор, който ги изстрелва в състоянието на Присъствие.

Ала поради безпрецедентния прилив на осъзнатост, който се случва на нашата планета сега, много хора вече се нуждаят да стигнат до дъното на изпитваното от тях силно страдание, за да прекъснат отъждествяването с болковото тяло. Всеки път, когато осъзнават, че се връщат обратно към състоянието на нарушено функциониране, те се оказват способни да излязат от отъждествяването с мисленето и емоциите и да навлязат в състоянието на Присъствие. Не упражняват съпротива, стават спокойни и осъзнати, едно с това, което е вътре в тях и извън тях.

Следващата стъпка в човешката еволюция не е неизбежна, но за първи път в историята на планетата може да бъде съзнателен избор. Кой прави този избор? Вие. А кои сте вие? Съзнанието, което е осъзнало себе си.

ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ БОЛКОВОТО ТЯЛО

Хората често задават следния въпрос: „Колко време е нужно, за да се освободя от болковото тяло?" Отговорът е, разбира се, че зависи от плътността на болковото тяло на конкретния човек и от степента или интензивността на неговото Присъствие. Не болковото тяло, а отъждествяването с него причинява страданието, което вие причинявате на себе си и на другите. И не болковото тяло, а отъждествяването с него ви кара да изживявате отново и отново миналото и ви държи в състояние на неосъзнатост. Така че по-важният въпрос, който трябва да си зададете, е: „Колко време е нужно, за да се освободя от отъждествяването с болковото тяло?"

Отговорът на този въпрос е: никакво време. Когато болковото тяло се активира, знайте, че това, което усещате, е болковото тяло във вас. Да знаете това е всичко, от което се нуждаете, за да се освободите от отъждествяването с него. Щом отъждествяването престане, започва преобразуването. Знаенето пречи на старите емоции да се появят отново в главата ви и да завладеят не само вътрешния ви диалог, но и действията ви, и взаимоотношенията с другите. Когато знаете, болковото тяло вече не може да ви използва и чрез вас да възобновява себе си. Възможно е старите емоции да се задържат у вас известно време и понякога да излизат на преден план. Възможно е дори да ви подлъжат да се отъждествите с тях и така да засенчите знаенето, но такива „тъмни" периоди не траят дълго. Да не проектирате старите емоции върху настоящите ситуации означава да ги погледнете „очи в очи". Може да ви е неприятно, но не е болка за умиране. Вашето Присъствие вече е по-способно да ги удържи. Емоциите ви не са този, който сте.

Когато усещате болковото тяло, не изпадайте в грешката да си мислите, че нещо с вас не е наред, Егото обожава да правите проблем от самите себе си. Знаенето трябва да бъде следвано от приемане. Всичко друго отново би го затъмнило. Приемането означава да си позволите да чувствате това, което чувствате в момента. То е част от битието на настоящето. Не може да се борите с това, което е. Е, всъщност можете, но би ви причинило доста страдания. А като приемете, като позволите, ще станете тези, които сте: обширни, пространни. Ще станете цялостни. Вече няма да бъдете фрагмент, като какъвто егото се възприема. На светло ще излезе истинската ви природа, която е едно с природата на Бог.

Иисус има предвид именно това, когато казва: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец"*. Новозаветното „съвършени" е погрешен превод на гръцката дума в оригинала, означаваща „цялостни". Така че не е нужно да ставате цялостни, защото вече сте такива - просто бъдете това, което сте, със или без болково тяло.

Прочетете повече за  Книгите на Екхарт Толе

Вижте няколко  Статии за Екхарт Толе

 . 

Играенето на роли: многобройните лица на егото

По "Нова земя" на Екхарт Толе

Егото, което иска нещо от друг човек - а кое его не иска нещо от другите! - обикновено изпълнява някаква роля. Играейки я, то се надява да получи задоволяване на „потребностите си", били те материални придобивки, усещане за власт, превъзходство, усещане, че си по-специален от другите, или един или друг вид удовлетворение от физическо или психическо естество. Обикновено хората изобщо не съзнават ролите, които играят. Те са тези роли. Някои роли са доста недоловими и почти не се забелязват, докато други са откровено очевидни, освен за човека, който ги играе. Има роли, чиято единствена цел е да се спечели вниманието на другите. Егото се подхранва от вниманието на другите, което е така или иначе форма на психическа енергия. Ала егото не знае, че източникът на всяка енергия е в самия човек - и затова търси енергията навън. Но това, което търси, е не безформената енергия, другото име на която е Присъствие, а вниманието на хората под някаква форма, като например признание, възхвала, възхищение или просто да бъде забелязано, да се почувства признато.

Срамежливият човек, който се страхува от вниманието на хората, не е освободен от егото си, а по-скоро има двойствено его, което както желае, така и се страхува от вниманието Страхът е предизвикан от възможността вниманието да приеме формата на неодобрение или критика, т.е. Нещо, което намалява аза, вместо да го увеличава. Така че страхът на срамежливия човек от вниманието на другите е по-голям от неговата потребност от внимание. Срамежливостта често се съпровожда от едно по-скоро негативно понятие за себе си, убеждението, че си неадекватен. Всяко понятийно усещане за себе си - да се виждаш като такъв или онакъв - е всъщност егото, било то преобладаващо положително (аз съм най-великият) или преобладаващо негативно (аз не струвам кой знае колко). Зад всяко положително понятие за себе си се крие страхът, че не струваш кой знае колко. Зад всяко негативно понятие за себе се крие желанието да си най-великият или по-добър от останалите. Зад усещането на самоувереното его и непрекъснатата му потребност от превъзходство се скрие несъзнателният страх да си по-нисш от другите. Обратно, срамежливото, неадекватно его, което се чувства по-низше, крие тайно силно желание да е по-висше. Много хора се чувстват ту по-висши, ту по-нисши от другите в зависимост от ситуациите или хората, с които се сблъскват. Всичко, което е нужно да знаете и да наблюдавате в ума си, е следното: винаги, когато се чувствате по-висши или по-нисши от някой друг, това е егото във вас.

ЗЛОДЕЙ, ЖЕРТВА, ЛЮБИМ

В някои случаи егото, ако не успее да се сдобие с похвала или възхищение, ще се насочи към други форми на внимание и ще играе съответни роли, за да се сдобие с тях. Ако не може да получи положително внимание, ще потърси негативно внимание, например, като провокира негативна реакция у някого. Случва се дори да постъпват така. Те се държат лошо само, за да получат внимание. Стремежът да се играят негативни роли се засилва, когато егото нараства, подхранвано от едно активно болково тяло, т.е. става дума за емоционална болка от миналото, която иска отново да бъде изпитана в настоящето. Понякога егото извършва престъпления в стремежа си към известност. Търси внимание, като си спечелвалото име и останалите го осъждат. „Моля ви, кажете ми, че съществувам, че не съм незначителен" - сякаш казва то. Такива патологични форми на егото са чисто и просто по-крайни форми на нормалното его.

Една много честа роля е тази на жертвата и формата на внимание, която тя се стреми да получи, е симпатия, съжаление или интерес от страна на другите към моя проблем, към „мен и моята история". Да гледаш на себе си като на жертва е важна съставка на много его модели, като например, оплакването, чувството на обида, гняв и т. н. Разбира се, след като се отъждествя с моята история, в която приписвам на себе си ролята на жертва, аз не искам тя да приключи и ето оказва се, че егото не иска да сложи край - както всеки терапевт знае - на „проблемите" си, защото те са част от неговата идентичност. Ако никой не иска да слуша тъжната ми история, аз мога да я повтарям на себе си наум отново и отново, да се самосъжалявам и с това да имам идентичност на някой, към когото животът или други хора, или съдбата, или Бог са се отнесли несправедливо. Тази ми идентичност определя моя образ на себе си, превръща ме в някой, а това са все неща от сферата на егото.

На ранните етапи на много от така наречените романтични връзки играенето на роля е доста често срещано явление, като целта му е да привлече човека, смятан от егото за този, който „ще ме направи щастлив, ще ме накара да се почувствам специален, ще задоволи всичките ми потребности", и да задържи вниманието му „Аз ще се правя на този, който ти искаш да бъда, а ти ще се правиш на този, който аз искам да бъдеш". Това е неизреченото и несъзнателно съглашение на двете страни. Ала да се играят роли е трудна работа и не може да продължава до безкрай, особено ако заживееш с партньора си. Когато ролите изчезнат, какво ще остане? За съжаление, в повечето случаи неистинското естество на другия, а онова, което скрива истинското му естество: егото в суров, необработен от ролите му вид, с неговото болково тяло и с осуетеното му желание, което сега преминава в гняв, обикновено насочен срещу съпруга/съпругата или партньора/партньорката заради това, че не е успял/а да премахне усещането за страх и липса, което всъщност е неотделимо от самото усещане на егото за себе си.

Обикновено това, което се нарича „влюбване", е засилване на его-желанието. Пристрастяваш се към друг човек, или по-скоро към образа, който си си изградил за другия. Което няма нищо общо с истинската любов, в която няма никакво желаене. Най-честният език в това отношение е испанският, в който „te quiero" означава както „обичам те", така и „искам те". Другият израз с първия смисъл - „te amo", непритежаващ тази двойственост, почти не се употребява. Може би защото истинската любов се среща толкова рядко.

ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ СЕБЕИДЕНТИФИКАЦИЯТА

Когато от племенните култури възникват първите древни цивилизации, определени хора поемат определени функции: функцията на владетел, жрец или жрица, воин, земеделец, търговец, занаятчия, работник и т, н. Развива се класова система. Вашата функция, с която в повечето случаи се раждате, определя вашата идентичност, определя кой сте в очите на другите, както и в собствените ви очи. Функцията се превръща във ваша роля, макар и да не се осъзнава като роля: тя е това, което сте, или мислите, че сте. Само изключително редки по онова време хора, например Буда и Иисус, съзират колко неуместно е да се говори за каста или социална класа, вникват в естеството й на идентификация с формата - една обусловена и времева идентификация, скриваща светлината на необусловеното и вечното, която грее във всяко човешко същество.

В съвременния свят социалните структури са по-слабо фиксирани, по-малко предопределени в сравнение с миналото. Въпреки че повечето хора, разбира се, все още са обусловени от заобикалящата ги среда, те вече не придобиват автоматично функцията и идентичността си. Всъщност в съвременния свят все повече хора не могат да открият къде точно се вписват, каква е целта в живота им и дори кои са те.

Обикновено поздравявам хората, когато ми кажат: „Вече не знам кой съм". Те ме поглеждат недоверчиво и ме питат: „Ама да не би да смятате, че е добре да не знам?" Тогава им казвам да се поразровят малко в проблема. Какво означава да си объркан? „Не знам" не е объркване. Объркване е, когато смяташ: „Не знам, но трябва да знам" или „Не знам, но ми е нужно да знам". Възможно ли е да се освободиш от убеждението, че трябва или е нужно да знаеш кой си? С други думи, можеш ли да престанеш да си търсиш концептуални дефиниции, които да ти дадат усещане за аза ти? Можеш ли да престанеш да търсиш идентичността си в сферата на мисленето! Когато се освободиш от убеждението, че трябва да знаеш или че ти е нужно да знаеш кой си, какво става с объркването? Внезапно се оказва, че то си е отишло. Когато напълно приемеш, че не знаеш, навлизаш в състояние на покой и яснота, което е много по-близко до това кой в действителност си, отколкото може да бъде каквато и да е мисъл. Да дефинираш себе си чрез мисленето означава да ограничиш себе си.

ПРЕДВАРИТЕЛНО УСТАНОВЕНИТЕ РОЛИ

Разбира се, различните хора изпълняват различни функции в света, в който живеем. И не може де бъде другояче. Що се отнася до умствените или физическите способности - знанието, уменията, таланта и енергийните нива - човешките същества доста се различават едно от друго. Но това, което действително има значение, не е каква функция изпълнявате в този свят, а дали се отъждествявате с функцията си до такава степен, че тя да спечели надмощие над вас и да се превърне в роля, която играете. Когато играете роли, вие сте несъзнателни. А когато се хванете, че играете роля, тогава осъзнаването какво правите не създава разстояние между вас и ролята. Това е началото на освобождаването ви от ролята. Когато сте напълно отъждествени с ролята, приемате, че даден модел на поведение е това, което всъщност сте, и вземате себе си прекалено насериозно. И автоматично приписвате роли, отговарящи на вашите, и на останалите хора. Например, когато посещавате лекари, които са напълно отъждествени с ролята си, за тях не сте човешко същество, а пациент или болничен случай.

Въпреки че социалните структури в съвременния свят са по-малко строго фиксирани отколкото в древните култури, все още съществуват много предварително установени функции или роли, с които хората с лекота се отъждествяват, и които по този начин се превръщат в част от егото. Но така човешките взаимодействия стават неавтентични, дехуманиризани, отчуждени. Тези роли могат да ви дадат леко успокояващо усещане за идентичност, но в крайна сметка вие се изгубвате в тях. Функциите, носени от хората в йерархични организации, като например войската, църквата, правителствените институции или големите корпорации, лесно могат да станат ролеви идентичности. Автентични човешки взаимоотношения не са възможни в ситуации, в които сте изгубили себе си в една роля.

Някои предустановени роли могат да бъдат наречени социални архетипове. Нека изброим няколко: домакинята от средната класа (макар че не е преобладаващо явление, както някога, тя все още доста често се среща); суровият мачо; жената-съблазнителка; „неконформисткият" творец или изпълнител на изкуството; „културният" човек (доста често срещана роля в Европа), който демонстрира познанията си в сферата на литературата, изящните изкуства и музиката по същия начин, по който други хора демонстрират скъпата си рокля или скъпата си кола. А и една много по-важна роля - ролята на възрастен, т.е. пълнолетен човек. Когато играете тази роля, приемате себе си и живота твърде насериозно. Още повече, че спонтанността, освободеното от грижи сърце и радостта съвсем не са присъщи на тази роля.

Движението на хипитата, възникнало по Западното крайбрежие на Съединените щати през 60-те години на XX в. и след това разпространило се в Западния свят, се ражда, когато безброй млади хора отхвърлят социалните архетипове, ролите, установените модели на поведение, както и създадените въз основа на егото социални и икономически структури. Младежите отказват да играят ролите, които обществото и родителите им искат да им наложат. Показателно е, че движението съвпада с ужасите на войната във Виетнам, при която над 57 000 млади американци, както и 3 милиона виетнамци, намират смъртта си - лудостта на системата и лежащата в основата й умствена установка стават очевидни за всички. Докато през 50-те години американците са все още крайно конформистки в мисленето и поведението си, през 60-те години милиони хора започват да се отказват от отъждествяването си с колективната понятийна идентичност, защото нейната лудост вече става явна. Движението на хипитата представлява отслабване на строгите до този момент его-структури в психиката на човечеството. И макар да дегенерира и замира, то оставя след себе си едно отваряне, и то не само у онези, които са участвали в него. Така става възможно древната източна мъдрост и духовност да навлязат в Западния свят и да започнат да играят важна роля в пробуждането на глобалното съзнание.

ВРЕМЕННИ РОЛИ

Ако сте достатъчно пробудени, достатъчно осъзнати, че да сте в състояние да наблюдавате взаимодействията си с другите хора, ще откриете, че има фини промени в начина ви на говорене, в нагласата ви и в поведението ви според човека, с когато общувате. Отначало може би ще ви бъде по-лесно да наблюдавате тези промени у другите, а след това ще ги откриете и у себе си. Начинът, по който говорите на президента на една компания, може да се различава в нюансите от начина, по който говорите на портиера на компанията. Начинът, по който говорите на едно дете, може да е различен от начина, по който говорите на възрастен човек. Защо е така? Защото играете роли. Защото не сте самият себе си, нито когато общувате с президента на компанията, нито когато общувате с портиера, нито когато общувате с детето. Когато влизате в магазина да си купите нещо, когато отивате на ресторант или в банката, или пощата, може да откриете, че обличате премяната на предварително установени роли. Ставате клиент и говорите и действате като такъв. И вероятно продавачът или келнерът - които също играят роля, - ще се отнасят към вас като към клиент. Цял спектър от обусловени модели на поведение влиза в ход в момента, в който двама души си взаимодействат, и напълно определя характера на взаимодействието. И се оказва, че си взаимодействат, не човешки същества, а понятийни умствени образи. Колкото повече се отъждествяват хората със съответните им роли, толкова по-неавтентични стават техните взаимоотношения.

Имате умствен образ не само на това кой е другият, но и на това кои сте самите вие, особено по отношение на човека, с когото общувате. Следователно не вие самите си взаимодействате с човека, а онова, което си мислите, че сте, с това, което си мислите, че е другият човек. Както и обратното - от страна на другия. Понятийният образ, който умът ви е създал за вас, се отнася към собственото си творение, т.е. понятийният образ, който умът ви е създал за другия. Вероятно точно същото е направил и умът на другия, така всяко его-взаимоотношение между двама души се оказва в действителност взаимоотношение между четири понятийни, създадени от ума идентичности, които в крайна сметка са фикция. Затова не е изненадващо, че взаимоотношенията са заредени с толкова много конфликти. Просто няма истински взаимоотношения.

МОНАХЪТ С ПОТНИТЕ ДЛАНИ

Касан, дзен учител и монах, щял да ръководи погребението на прочут благородник. Чакайки, да пристигнат управителят на префектурата, както и други знатни господа и дами, той забелязал, че дланите му са потни.

На следващия ден събрал учениците си и им признал, че все още не е истински учител. Обяснил им, че още не може да се държи еднакво с всички човешки същества, било те принцове или просяци. Че все още не е в състояние да погледне отвъд социалните роли и понятийните идентичности и да види еднаквостта на Битието във всички човешки същества. Напуснал ги, оставяйки ги на друг учител. Върнал се при учениците си едва осем години по-късно, вече просветлен.

ЩАСТИЕТО КАТО РОЛЯ И ИСТИНСКОТО ЩАСТИЕ

„Как си?" „Страхотно. От добре по-добре." Вярно ли е това или не?

В повечето случаи щастието е роля, която хората играят, и зад фасадата на усмихнатото лице се крие немалко болка. Депресиите, сривовете и свръхреакциите са често явление, когато изпитваното нещастие се скрива зад усмивка и зад бляскави бели зъби - налице е отричане, понякога непризнаване дори пред самия себе си, че изпитваш голямо, голямо нещастие.

„Страхотно" е една роля, която егото играе в Съединените щати много по-често, отколкото в други страни, където да изпитваш нещастие и да изглеждаш като човек, който е нещастен, е почти норма и затова по-приемливо в социален план. Вероятно става дума за преувеличение, но ми казаха, че в столицата на една северноевропейска страна може да ви арестуват за пиянство, ако се усмихвате на непознати по улиците.

Ако изпитвате нещастие, ще трябва най-напред да признаете, че е така. Не казвайте обаче: „Аз съм нещастен". Защото нещастието ви няма нищо общо с това, което сте. Казвате: „Има нещастие у мен". И след това изследвате. Възможно е то да се дължи на конкретната ситуация, в която се намирате. Възможно е да е нужно да действате, за да промените ситуацията или да излезете от нея. Но ако не може да направите нищо, погледнете ситуацията лице в лице и кажете: „Е, добре, точно сега нещата стоят по този начин. Мога или да ги приема, или да изпълня себе си с нещастие". Изначалната причина на нещастието никога не е една или друга ситуация, а вашите мисли за съответната ситуация. Осъзнайте какви мисли мислите. Отделете ги от ситуацията - винаги е неутрална, винаги е такава, каквато е. Ето ви ситуацията или факта, ето ви и мислите ви за нея. Вместо да си създавате истории, останете при фактите. Така например, „фалирах" е история. Тя ви ограничава и пречи да предприемете ефективни действия. „В банковата ми сметка са останали само 50 цента" е факт. Изправянето лице в лице с фактите винаги дава сила. Осъзнайте, че това, което мислите, до голяма степен създава емоциите, които изпитвате. Съзрете връзката между мисленето и емоциите. Вместо да бъдете мислите и емоциите си, бъдете осъзнатостта зад тях.

Не се стремете към щастие. Ако го търсите, няма да го намерите - стремежът е антитеза на щастието. Щастието винаги е нещо изплъзващо се, докато свободата от нещастието винаги е постижима и то постижима сега, в този момент - в момента, в който престанете да си създавате истории за вашето нещастие. Нещастието срива естественото състояние на благополучие и вътрешен покой, източник на истинското щастие.

РОДИТЕЛСТВОТО: РОЛЯ ИЛИ ФУНКЦИЯ?

Много възрастни хора играят роли, когато говорят на децата си. Използват глупави думички и звуци. Говорят отвисоко на детето. Не се отнасят с него като към равно, фактът, че вие временно знаете повече от детето или че сте по-големи не означава, че детето не ви е равно. Преобладаващата част от възрастните в определен момент от живота си стават родители, една от най-универсалните човешки роли. Най-важният въпрос в случая е: способни ли сте да изпълнявате функцията на родител, и то да я изпълнявате добре, без да се отъждествявате с нея, т.е. без тя да се превръща във ваша роля? Част от необходимата функция „родител" е да се грижите за нуждите на детето, да го пазите от опасности и понякога да му казвате какво да прави и какво - не. Когато да си родител става идентичност, когато извличате от нея вашето себеусещане, функцията лесно се надценява, преувеличава, дори ви завладява. Да се дава на децата това, от което се нуждаят, преминава в това да им се дава повече и така те се разглезват. Да се пазят от опасности се превръща в прекалено пазене и възпрепятстване на потребността им да изследват света и да опитват нещата сами. Да им се казва какво да правят и какво да не правят става контролиране, потискане.

Нещо повече, идентифицирането с играната роля се запазва дълго след като потребността от функцията на родител вече е преминала. Родителите не могат да се откажат от това да бъдат родители, дори когато детето вече е станало възрастен човек. Те не могат да се освободят от собствената им нужда да са нужни на детето. Дори когато детето им е на четиридесетгодишна възраст, те не могат да се освободят от представата си, че „именно те знаят какво е най-добро за него". Продължават да играят ролята на родител, което пречи да се установи автентична връзка между тях и някогашното дете. Родителите се самоопределят чрез тази роля и несъзнателно се страхуват, че ще изгубят идентичността си, ако престанат да я играят. Ако желанието им да контролират или да влияят на вече порасналото дете се осуети - а обикновено така и става - те започват да го критикуват, да демонстрират неодобрение, или го карат да се чувства виновно, като всичко това са несъзнателни опити да съхранят ролята си, идентичността си на родители. На повърхността изглежда, че са загрижени за детето, и те самите вярват, че е точно така, но всъщност това, за което са загрижени, е запазването на ролевата им идентичност Всички его-мотивации имат за цел нарастването на аза и на себелюбието, макар понякога да са дотолкова прикрити, че не се съзират дори от човека, чието его засягат. 

Една майка или един баща, които се отъждествяват с ролята на родител, могат също така да се опитат да постигнат по-голяма завършеност чрез децата си. Нуждата на егото да манипулира другите, за да запълни вътрешното си усещане за липса, насочва към децата. Ако най-несъзнателните предпоставки и мотивации зад родителската потребност да манипулират децата се изразят с думи, те ще включат и следното: „Искам да постигнеш това, което аз не успях да постигна; искам да бъдеш някой в света, за да мога и аз да бъда някой чрез теб. Не ме разочаровай. Пожертвах твърде много за теб. Това, че не те одобрявам, има за цел да те накара да се чувстваш виновен и да изпитваш неудобство, което да те подтикне да изпълниш желанията ми. Разбира се, че именно аз знам кое е най-добре за теб. Обичам те и ще продължа да те обичам, ако направиш това, което знам, че е най-доброто за теб.''

Когато такива несъзнателни мотивации се осъзнаят, тяхната абсурдност става очевидна. Егото, криещо се зад тях, става видимо, както и нарушеното функциониране, на което те се дължат. Случвало се е родители, с които съм разговарял, внезапно да осъзнаят проблема и да възкликнат: „Боже мой, ама това ли съм правил!" След като осъзнаете какво правите или какво сте правили, след като съзрете колко безплодни са действията ви, несъзнателният модел изчезва от само себе си. Осъзнатостта е най-силният фактор на промяната.

Ако родителите ви постъпват така с вас, не им казвайте, че са несъзнаващи и в хватката на егото. Егото им ще заеме отбранителна позиция и това ще ги направи дори още по-несъзнаващи. Достатъчно е вие самите да осъзнаете егото в тях, да осъзнаете, че то не съвпада с родителството. Его-моделите, дори дълготрайните, се разпадат почти като по чудо, когато не им се съпротивлявате вътрешно. Съпротивата само им дава допълнително сила. Но дори те да не се разпаднат, можете да приемете поведението на родителите ви със съчувствие, без да реагирате, с други думи, без да го персонализирате.

Осъзнавайте също вашите собствени несъзнателни предпоставки или очаквания, които се крият зад старите, превърнали се в навик реакции спрямо родителите ви. „Моите родители трябва да одобрят това, което съм. Трябва да ме разберат и да ме приемат такъв, какъвто съм". Нима? Защо да трябва? И те не го правят - просто защото не могат. Тяхното развиващо се съзнание не е направило квантовия скок до нивото на осъзнатостта. Все още не са способни да се откъснат от ролята си. „Да, ама не мога да се почувствам щастлив и доволен от това, което съм, когато те не го одобряват и разбират" Така ли е наистина? Дали разликата между това да имаш и да нямаш родителското одобрение ви прави това, което сте? Всякакви такива неизследвани предположения довеждат до куп негативни емоции, до ненужно нещастие.

Бъдете осъзнати! Може би това са някои от мислите, които минават през главата ви, чувате гласа на майка си или на баща си, говорещ нещо от типа на: „Не си достатъчно добър в еди-какво си. Никога няма да постигнеш нищо." Или сходни неща. Ако у вас има осъзнатост, ще можете да осъзнаете гласа в главата си именно като това, което той е: стара мисъл, обусловена от миналото. Осъзнатостта означава Присъствие, а само Присъствието може да разруши несъзнателното минало във вас.

„Ако мислиш, че си просветлен - казва Рам Дас, - иди при родителите си и прекарай една седмица с тях." Това е добър съвет. Взаимоотношението с родителите е не само изначалното  взаимоотношение, даващо тон на всички ваши взаимоотношения, но е и добра проверка на степента на вашето Присъствие. Колкото повече споделяно минало има в едно взаимоотношение, толкова по-присъстващи в настоящето трябва да бъдете: в противен случай ще бъдете принудени да изживявате отново и отново миналото.

СЪЗНАТЕЛНОТО СТРАДАНИЕ

Ако имате малки деца, оказвайте им помощ, давайте им напътствия, осигурявайте им защита - колкото може повече, но наред с това, и по-важно, гарантирайте им пространство - пространство, в което да са. Те са дошли в този свят чрез вас, но не са „ваши". Убеждението „аз знам кое е най-добре за теб" евентуално е било вярно, когато те са били съвсем малки, но колкото по-големи стават, толкова по-малко вярно е то. Колкото повече очаквания имате за това какъв трябва да бъде животът на децата ви, толкова повече живеете в собствения си ум, вместо да сте присъстващи за тях. Всъщност те ще правят грешки и ще преживяват страдания, както се случва с всички човешки същества. Това, което във вашите очи е тяхна грешка, може да бъде точно нещото, което те имат нужда да направят и да изпитат. Дайте им колкото е възможно повече помощ и наставления, но осъзнайте, че се налага понякога да им позволявате да правят грешки, особено когато се приближават до пълнолетието. Понякога можете дори да им позволявате да страдат. Страданието може да дойде като гръм от ясно небе или да е последица от собствените им действия.

Нямаше ли да е чудесно, ако можеше да им спестите страданието под каквато и да било форма? Не, нямаше. Защото така те нямаше да еволюират като човешки същества, щяха да останат повърхностни, отъждествени с външната форма на нещата. Страданието кара хората да навлязат в дълбокото. Парадоксът е, че страданието е причинено от отъждествяването с формата и същевременно подкопава отъждествяването с формата. Голяма част от него е причинена от егото, макар че в крайна сметка именно то разрушава егото - но това ще стане, едва когато започнете да страдате съзнателно.

На човечеството е отредено да превъзмогне страданието, но не по пътя, по който върви мисълта на егото. Едно от многото погрешни предположения на егото, една от многото негови заблудени мисли е, че „не трябва да страдаш". Понякога тази мисъл се преобразува като отнасяща се към някой ваш близък. „Детето ми не трябва да страда". Точно тази мисъл е коренът на страданието. Страданието има благородно предназначение: еволюцията на съзнанието и изгарянето на егото .

Човекът, разпнат на кръста, е архетипен образ. Той е всеки мъж и всяка жена. Докато се съпротивлявате на страданието, процесът е бавен, понеже съпротивата създава повече его, което след това трябва да изгори. А когато приемете страданието, процесът се ускорява, защото страдате съзнателно. Можете да приемете страданието за себе си, или можете да го приемете за някой друг, например, вашето дете или родител. Насред съзнателното страдание вече е налице преобразуване. Огънят на страданието се превръща в светлината на съзнанието.

Егото казва: „Не трябва да страдам" и тази мисъл ви кара да страдате още повече. Защото тя представлява изопачаване на истината, която винаги е парадоксална. А истината е, че трябва да кажете „да" на страданието, за да можете да се издигнете над него.

СЪЗНАТЕЛНОТО РОДИТЕЛСТВО

Много деца изпитват скрит гняв и негодувание срещу родителите си, като често причината за това е неавтентичността в отношенията им. Детето изпитва дълбок копнеж родителят да присъства в живота му като човешко същество, а не като роля, независимо от това колко съвестно се играе тази роля, Възможно е да правите нужните неща, както и най-добрите неща за детето си, но дори това не е достатъчно. Всъщност да правите никога не е достатъчно, ако пренебрегвате Битието Егото не знае нищо за Битието, но смята, че правенето на неща ще ви спаси. Ако сте в хватката на егото, ще вярвате, че като правите все повече и повече, в крайна сметка ще успеете да натрупате толкова „правене", че в един определен бъдещ момент ще придобиете завършеност. Това никога няма да стане. Само ще се изгубите в правенето. Цялата цивилизация се изгубва в правенето, което не е вкоренено в Битието и затова е безплодно.

Как да внесете Битието в живота на вашето семейство, във взаимоотношенията с детето ви? Ключът е да обръщате внимание на детето. Съществуват два вида внимание. Единият можем да наречем внимание, основано на формата. Другият е не-форменото внимание. Основаното на формата внимание винаги е свързано по един или друг начин с правенето или оценяването „Написа ли си домашното? Изяж си яденето. Изчисти си стаята. Измий си зъбите. Направи това Престани с това. Бързо, приготви се".

Кое е следващото, което трябва да направим? Въпросът доста добре резюмира естеството на семейния живот в много домове. Основаното на формата внимание е, разбира се, необходимо и има своето място, но ако то е единственото внимание във взаимоотношенията с детето ви, тогава на тези взаимоотношения им липсва именно животворното измерение и Битието напълно се засенчва от правенето, от „грижите за тукашното", както казва Иисус. Вниманието без форма е неотделимо от измерението на Битието. Как работи то?

Докато се грижите, слушате, докосвате или помагате на детето си, вие сте осъзнати, напълно присъстващи, и не желаете нищо друго освен това, което е в момента. Така осигурявате място на Битието. И ако в този момент сте присъстващи, значи вече не сте баща или майка. Вие сте осъзнатостта, покоят, Присъствието, което е слушане, грижене, докосване, дори говорене. Вие сте Битието зад правенето.

ОСЪЗНАЙТЕ ВАШЕТО ДЕТЕ

Вие сте човешко същество. Какво означава това? Овладяването на живота не е въпрос на контрол, а на откриване иа равновесие между човешкото и Битието. Майка, баща, съпруг, съпруга, млад, стар, ролите, които играете, функциите, които изпълнявате, каквото и да правите - всичко това принадлежи на човешкото измерение. То има своето място и потребности, които следва да бъдат задоволявани, но само по себе си не е достатъчно, за да се създадат пълноценни, истински значими взаимоотношения или живот. Човешкото само по себе си не е достатъчно, независимо от това колко усилно се опитвате и какво постигате. Има и Битие. То се намира в тихото, осъзнато присъствие на самата Осъзнатост, която вие сте. Човешкото е форма. Битието е неподвластно на формата. Човешкото и Битието не са отделени, а вплетени едно в друго.

В човешкото измерение вие несъмнено превъзхождате детето си. Вие сте по-големи, по-силни, знаете повече, можете да направите повече. Ако това измерение е единственото измерение, което ви е познато, ще се чувствате по-висши от детето си, макар и само несъзнателно. И ще накарате детето да се чувства по-низше, макар и само несъзнателно. Няма равенство между вас и детето, защото във вашите взаимоотношения съществува само форма, а във формата вие, разбира се, не сте равни. Може да обичате детето си, но любовта ви ще бъде само човешка, т.е. обусловена, с чувство за притежание, намесваща се. Едва отвъд формата, в Битието, вие и детето ставате равни, и едва когато откриете измерението без форма във вас, ще е възможно да има истинска любов във взаимоотношенията ви. Присъствието, което сте вие, извънвремевият аз, осъзнава себе си в другия, а другият - детето в този случай, - се чувства обичан, т.е. осъзнат.

Да обичаш означава да осъзнаваш себе си в другия. „Другостта" на другия по този начин се разкрива като илюзорна, принадлежаща единствено на чисто човешкото царство на формата. Копнежът да бъде обичано, съществуващ у всяко дете, е копнеж, който трябва да бъде осъзнат не само на нивото на формата, но и на нивото на Битието. Ако родителите зачитат само човешкото измерение на детето и пренебрегват Битието, детето ще почувства, че връзката му с тях е непълна, че нещо ключово, жизненоважно липсва, така у детето ще се натрупа болка, понякога дори несъзнателно негодувание срещу родителите. „Защо не ме осъзнавате?" Това казват болката или негодуванието.

Когато другият ви осъзнае, това осъзнаване притегля, много по-цялостно измерението на Битието в тукашния свят. По този начин любовта лекува света. Макар да описах процеса, вземайки като пример отношението с детето ви, той е същият и при всички останали взаимоотношения.

Казвало се е, че „Бог е любов", но това не е съвсем така. Бог е Единственият живот във и отвъд безбройните форми на живот. Любовта предполага дуалност: обичащ и обичан, субект и обект. Докато всъщност любовта трябва да е осъзнаване на единността в света на дуалното. Това е раждането на Бога в света на формата. Любовта прави света по-малко светски, по-малко плътен, по-прозрачен за божественото измерение, за светлината на съзнанието.

ОТКАЗ ОТ РОЛИТЕ

Да правите във всяка ситуация каквото се изисква от вас, без това да се превръща в роля, с която се отъждествявате, е съществен елемент от изкуството да се живее, елемент, който всеки трябва да усвои. Ставате могъщи в това, което правите, ако действията ви имат за цел самите себе си, а не са средство за защита, увеличаване или утвърждаване на ролевата ви идентичност. Всяка роля представлява фиктивно усещане за аза ви и чрез нея всичко става персонализирано, т.е. замърсено и изопачено от създаденото от ума „малко аз" и ролята, която то играе в момента. Повечето хора, които заемат властови позиции в този свят, например политиците, телевизионните водещи, бизнесмените, религиозните водачи, са напълно идентифицирани с ролята си. Е, има няколко забележителни изключения. Макар да ги смятат за знаменитости, те не са нищо повече от несъзнателни играчи в его-играта, привидно важна, но всъщност лишена от истинска цел. Игра, която, по думите на Шекспир, е “История, разказана от луд, със много шум и бяс, в която няма ни капка смисъл." 

Забележително е, че Шекспир стига до този извод без помощта на телевизора. Ако его-драмата изобщо има някаква цел, тази цел е непряка: тя създава все повече и повече страдание на планетата, което макар в преобладаващата си част сътворено от егото, в крайна сметка е и его-разрушително. То е огънят, в който егото изгаря самото себе си.

В един свят на играещи роли хора онези малобройни личности, които не проектират създаден от ума образ - има такива дори в телевизията, в медиите, в сферата на бизнеса, - а действат, изхождайки от сърцевината на своето Битие, онези личности, които не се стремят да изглеждат повече от това, което са, а са просто себе си, се открояват като забележителни и са единствените, които създават различие в този свят. Те са носителите на новото съзнание. Каквото и да правят, то е силно, защото е в хармония с целта на цялото. Влиянието им обаче се простира далеч отвъд това, което правят, далеч отвъд тяхната функция. Самото им присъствие - просто, естествено, невзискателно - има преобразуващ ефект върху всички, които влизат в контакт с тях.

Когато не играете роли, това означава, че няма аз (его) в това, което правите. У вас не съществува вторичен, допълнителен дневен ред: а именно, защита или усилване на аза ви. В резултат действията ви имат много повече мощ. Напълно се фокусирате върху ситуацията. Ставате едно с нея. Не се опитвате да бъдете някой или нещо конкретно. Най-мощни, най-силни, най-ефективни сте тогава, когато сте самите себе си. Но не се опитвайте да бъдете себе си, защото това ще бъде още една роля. Наречена „естествен, спонтанен аз". В момента, в който се опитате да бъдете това или онова, започвате да играете роля. „Просто бъдете себе си" е добър съвет, но той също може да се окаже подвеждащ. Умът ще се намеси и ще каже: „Да видим. Как да бъда себе си?" И ще си създаде някаква стратегия, т. е. друга роля. „Как да бъда себе си?" всъщност е погрешен въпрос. Защото предполага, че трябва да направите нещо, за да бъдете себе си. Ала „как" тук е неприложимо, защото вие вече сте себе си. Просто престанете да добавяте несъзнателен багаж към това, което сте. „Ама аз не знам кой съм. Не знам какво означава да съм себе си". Ако се чувствате напълно удобно с това да не знаете кои сте, това, което остава, е кой сте - а именно Битието отвъд човешкото, едно поле от потенциал, а не нещо, вече дефинирано.

Откажете се да дефинирате себе си - както за себе си, така и за другите. Този отказ не означава смърт. Той означава събуждане за живот. И не се интересувайте от това как ви дефинират другите. Когато ви дефинират, те ограничават самите себе си, така че проблемът си е техен. Винаги, когато влизате във взаимодействия с хора, не бъдете функция или роля. а бъдете поле на съзнаващо Присъствие.

Защо егото играе роли? Заради едно неизследвано допускане, една фундаментална грешка, една несъзнателна мисъл. Тази мисъл е: аз не съм достатъчен. От нея следва друга несъзнателна мисъл: трябва да играя роля, за да получа това, от което се нуждая, за да бъда по-пълно себе си; трябва да получа повече, за да бъда повече. Но не можете да сте повече, отколкото сте - защото под материалната и психическата ви форма сте едно със самия Живот, с Битието. По отношение на формата сте и винаги ще бъдете по-нисши от едни, по-висши от други. Но в естеството си не сте нито по-нисши, нито по-висши от другите. Истинското самоуважение и истинското смирение са резултат именно от това осъзнаване. В очите на егото самоуважението и смирението си противоречат. А всъщност са едно и също.

ПАТОЛОГИЧНОТО ЕГО

В по-широкия смисъл на думата самото его е патологично, независимо от формата, която приема. Разглеждайки древногръцкия корен на думата патологично, откриваме колко подходяща е тя по отношение на егото. Макар обикновено да се използва в смисъл на болестно състояние, думата произхожда от patbos, което означава „страдание". И страданието като характерна черта на човешкото съществуване е откритието, което Буда прави преди 2 600 години.

Ала човекът, сграбчен в хватката на егото, не осъзнава страданието като страдание, а като единственият подходящ отговор на всяка ситуация. Заслепеното его е неспособно да види страданието, което нанася на себе си и на другите. Нещастието е създадена от егото умствено-емоционална болест, достигнала до епидемични мащаби. То е вътрешният еквивалент на замърсяването на околната среда на планетата. Негативните състояния като гнева, тревогата, омразата, негодуванието, недоволството, завистта, ревността и т. н. не се осъзнават като негативни, а като напълно оправдани и погрешно се тълкуват като причинени не от аза, а от някой друг или от някакъв външен фактор. „Ти си отговорен за моята болка". Това се подразбира в позицията не егото.

Егото не е в състояние да направи разграничение между дадена ситуация и своето тълкуване и реакция на тази ситуация. Може да възкликнете: „Какъв ужасен ден!", без да съзнавате, че студът, вятърът, дъждът или на каквото там реагирате, всъщност не е ужасно. То си е каквото е. Ужасното е вашата реакция, вашата вътрешна съпротива срещу обстоятелствата, емоцията, създавана от тази съпротива. По думите на Шекспир: „Няма нищо, добро или лошо, което да не е направено такова от нашите мисли."  Нещо повече, страданието или негативността често неправилно се възприема от егото като удоволствие - до мига, до който егото вече не успява чрез него да усилва себе си.

Например, гневът, или негодуванието, усилва изключително много егото, тъй като усилва усещането за отделеност от другите, подчертава другостта на другите и създава привидно непобедима, силна като крепост умствена позиция на „правота". Ако можехте да видите колко лошо влияят физиологичните промени, настъпващи в тялото ви при такива негативни състояния - върху сърцето, храносмилателната и имунната система, както и върху множество други органи и системи, - щяхте незабавно да разберете, че те са чисто патологични, форма на страдание, а не на удоволствие.

Винаги, когато сте в негативно състояние, у вас има нещо, което желае тази негативност, възприема я като удоволствие и вярва, че именно тя ще ви даде това, което искате. В противен случай кой би желал да се вкопчва в негативността, да прави себе си и другите нещастни и да причинява болести на тялото си? И така, ако винаги, когато у вас има негативност, у вас незабавно възниква и осъзнаване, че нещо вътре във вас изпитва удоволствие от тази негативност или вярва, че тя е полезна, значи сте постигнали пряко осъзнаване на егото си. В момента, в който това се случи, вашата идентичност се измества - от центрирана в егото към центрирана в осъзнатостта. Това означава, че егото намалява, а осъзнатостта нараства.

Ако посред негативността сте способни да осъзнаете, че „в този момент аз създавам сам за себе си страдание", това ще е достатъчно, за да ви издигне над ограниченията на обусловените его състояния и реакции. Ще се открият безкрайни възможности, които могат да станат действителност за вас в момента, в който се появи осъзнатостта - ще ви се открият други, безкрайно по-разумни начини за справяне с всевъзможните ситуации. В момента, в който осъзнаете нещастието си като неразумно, ще се освободите от него. Негативността не е разумна. Тя винаги е егото. Възможно е егото да е умно, но това не означава, че е разумно. Умът преследва своите малки лични цели. Разумът вижда по-голямото цяло, в което всички неща са взаимосвързани. Умността се мотивира от себелюбието и е изключително късогледа. Повечето политици и бизнесмени са умни. Но малко от тях са разумни. А всичко, което умността постига е краткотрайно и в крайна сметка само унищожава себе си. Умността разделя, разумността обединява.

НЕЩАСТИЕТО КАТО ФОН

Егото създава отделност, а отделността създава страдание. Така че егото е очевидно патологично. Освен ясните форми на негативност като гняв, омраза и т. н., съществуват и други, много по-трудно доловими форми на негативност, които така често се срещат, че обикновено не се разпознават като такива, например нетърпението, раздразнението, нервността, усещането, че „ти е писнало". Те съставляват фоновото нещастие, което при много хора е преобладаващо вътрешно състояние. Трябва да бъдете изключително осъзнати и абсолютно присъстващи, за да можете да откриете тези форми. Когато ги откриете, това е момент на пробуждане, прекъсване на отъждествяването с ума.

Това е едно от най-често срещаните негативни състояния, което често не се забелязва именно защото е обичайно, нормално. Възможно е да ви е познато. Често ли изпитвате чувство на недоволство, което всъщност може най-добре да се опише като вид фоново негодувание? То може да е конкретно или пък да не е конкретно. Много хора прекарват голяма част от живота си именно в това състояние. Те са толкова отъждествени с него, че не могат да отстъпят и да го видят такова, каквото е. В основата на това чувство са някои несъзнателно отстоявани убеждения, иначе казано, мисли. Вие мислите тези мисли по същия начин, по който сънувате сънищата си, когато спите. С други думи, не знаете, че мислите тези мисли, точно както сънуващият не знае, че сънува.

Ето някои от най-често срещаните несъзнателни мисли, които подхранват чувството на недоволство или фоновото негодувание. Премахнал съм съдържанието от тях, така че да остане само структурата им. Това ги прави по-ясно видими. Винаги, когато във фона на живота ви съществува нещастие (и дори не като фон, а на преден план), вие можете да видите кои от тези мисли са налице и да ги допълните със съдържание според личната си ситуация:

„В живота ми трябва да се случи нещо, за да постигна покой и да стана щастлив, удовлетворен и т. н. Негодувам, че то все още не се е случило. Може би негодуванието ми най-сетне ще го предизвика да се случи."

„В миналото се е случило нещо, което не би трябвало да се случва, и аз негодувам срещу това. Ако не се беше случило, сега щях да съм спокоен."

„В момента се случва нещо, което не трябва да се случва, и то ми пречи да постигна покой."

Често несъзнателните убеждения са насочени към друг човек и с това „случването" се превръща в „правене":

„Трябва да правиш това или онова, за да мога да съм спокоен. Негодувам, че все още не си го направил. Надявам се негодуванието ми да те накара да го направиш."

„Това нещо, което ти (или аз) направи, каза или не успя да направиш в миналото, ми пречи да се успокоя сега"

„Това, което правиш или не успяваш да направиш, ми пречи са се успокоя."

ТАЙНАТА НА ЩАСТИЕТО

Всички изброени по-горе изказвания са допускания, неизследвани числи, смесвани от изричащия ги с действителността. Те са истории, които егото създава, за да ви убеди, че не можете да постигнете покой в момента или че не можете напълно да бъдете себе си в момента. Да постигнете покой и да бъдете този, който сте, т.е. да бъдете самите себе си, е едно и също. Егото казва: „Може би в някакъв бъдещ момент ще мога да постигна покой - стига да се случи това и това, или да получа това и това". Или пък: „Никога не мога да постигна покой заради нещо, случило се в миналото". Послушайте историите, които хората разказват за себе си, и ще видите, че всички те могат да бъдат обединени под едно общо заглавие: „Защо не мога да съм в покой в момента". Егото не знае, че единствената възможност да си в покой е да си в покой сега. А може и да го знае, но се страхува да не би вие да го научите. Защото покоят всъщност е краят на егото.

А как да бъдете в покой сега! Като се помирите с настоящия момент. Настоящият момент е полето, на което се разиграва играта на живота. Сега и тук - и никъде другаде. След като сте се помирили с настоящия момент, вижте какво се случва, какво можете да направите или да изберете да направите, или по-скоро какво животът прави чрез вас. Има три думи, които съдържат тайната на изкуството да се живее, тайната на всеки успех и на всяко щастие: Единство с живота. Да сте в Единство с живота е да сте в Единство с настоящето. Така осъзнавате, че не вие живеете вашия живот, а че животът живее вас. Животът е танцьорът, а вие сте танцът.

Егото много обича негодуванието си срещу действителността. А какво всъщност е действителността? Това, което е. Буда я нарича татхата - таковостта  на живота, която не е нищо друго освен таковостта на настоящия момент. Противопоставянето на таковостта е една от главните дейности на егото. Противопоставянето създава негативността, която подхранва егото, нещастността, която то обожава. Но така то кара вас и другите да страдате, като вие дори не знаете, че правите това, не знаете, че създавате ад за себе си и около себе си. Да създавате страдание, без да съзнавате, че го създавате, е същността на несъзнателното живеене; около вас се затваря хватката на егото. Мащабът на неспособността на егото да осъзнае себе си и да види какво прави е поразителен и невероятен. Егото прави точно това, в което обвинява другите, и дори си няма представа, че постъпва така. А когато му се покаже, то ще използва ядно отричане, умни аргументи и самооправдания, за да изопачи фактите. Хората постъпват така, корпорациите постъпват така, правителствата постъпват така. Ако отричането, аргументирането и самооправданията не постигнат резултат, егото ще прибегне към други средства - към викове или дори физическо насилие. Ще използва тежката артилерия. Така става ясна голямата дълбочина на думите, изречени от Иисус на кръста. „Прости им, понеже те не знаят какво правят."

За да сложите край на нещастието, съпровождало човешкото съществуване хиляди години, ще трябва най-напред да се обърнете към себе си и да поемете отговорност за вътрешното си състояние във всеки един момент. И да го направите сега, веднага. Запитайте се: „Има ли у мен в момента негативност?" После следете с внимание, осъзнато, мислите и емоциите си. Проверете дали у вас се крие нещастие в една или друга от формите, които споменах по-горе - недоволство, нервност, изпитване на „писна ми" и т. н. Проверете витаят ли у вас мисли, които оправдават или обясняват това нещастие - всъщност те са причината за неговата поява. И когато осъзнаете негативно състояние в себе си, това няма да означава, че сте се провалили, а че сте успели. Докато не настъпи тази осъзнатост, ще продължавате да се отъждествявате с вътрешните си състояния, а точно това отъждествяване е егото. Заедно с осъзнатостта престава отъждествяването с мислите, емоциите и реакциите. Това обаче не бива да се смесва с отричането. Мислите, емоциите и реакциите се осъзнават и в момента на осъзнаването им автоматично настъпва освобождаване от отъждествяването. Вашето усещане за аза, за това кой сте, претърпява промяна; сега вече вие ставате съзнаващото Присъствие, което наблюдава тези състояния.

„Един ден аз ще се освободя от егото". Кой казва това? Егото. Да се освободите от егото не е голяма работа. Всичко, което трябва да направите, е да съзнавате мислите и емоциите си - така, както настъпват. Всъщност това не е „правене", а осъзнато „виждане". В този смисъл, няма нищо, което трябва да направите, за да се освободите от егото. Когато промяната настъпи - промяна от мислене към осъзнатост, - в живота ви започва да действа един разум, много по-голям от умността на егото. Емоциите, и дори мислите стават деперсонализирани. Осъзнава се безличностната им природа. В тях вече няма аз. Те са просто човешки емоции, човешки мисли. Цялата ви лична история, която все пак си е само история, куп мисли и емоции, придобива второстепенна важност и вече не заема предни позиции в съзнанието ви. Вече не съставлява същината на чувството ви за идентичност. Вие сте светлината на Присъствието, осъзнатостта, първична и по-дълбока от всякакви мисли и емоции.

ПАТОЛОГИЧНИ ФОРМИ НА ЕГОТО

Както вече видяхме, егото е в същността си патологично в широкия смисъл на думата, означаващ нарушено функциониране и страдание. Много психически разстройства притежават его-черти, които са присъщи и на психиката на нормалния човек, но така силно изразени, че патологичността им е очевидна за всички освен за страдащия от тях.

Така например, много нормални хора разказват от време на време разни лъжи, за да изглеждат по-значими в очите на другите и да нарасне имиджът им в очите на другите: лъжи за това кои са те, какво са постигнали, какви способности и какво имущество притежават, както и всички останали неща, с които егото се отъждествява. Има и хора, които, подтиквани от изпитваното от егото им неудовлетворение и от потребността му да притежава „повече" или да бъде „повече", лъжат по навик. По-голямата част от това, което ви казват за себе си, за историята си, е пълна измислица, фиктивна постройка, която егото е издигнало за себе си, за да се усеща по-голямо, по-специално. Грандиозният им и раздут образ на себе си може понякога да подлъже другите хора, но това обикновено не продължава дълго, фиктивната постройка бързо се разпознава от почти всички като фикция.

Психическото разстройство, наречено параноична шизофрения или накратко, параноя, е в същността си раздута форма на егото. Обикновено се състои от една фиктивна история, която умът е изобретил, за да придаде смисъл на постоянното си чувство на страх. Главният елемент в историята е убеждението, че определени хора (понякога много на брой или дори почти всички) заговорничат срещу болния, замислят да го контролират или дори убият. Историята често се откроява с вътрешна съгласуваност и логика, така че се случва да подлъже някой и друг човек да повярва. Понякога цели народи или организации споделят параноидни системи от убеждения. Страхът и недоверието, които егото изпитва към другите, склонността му да извежда на преден план „другостта" на другите, като за целта се съсредоточава върху техните (според него) грешки и превръща тези грешки в тяхна идентичност, при болния човек стига малко по-далеч и превръща другите в безчовечни чудовища. Егото се нуждае от другите, но дилемата му е в това, че едновременно с нуждата от тях, то ги мрази и се страхува от тях. В максимата на Жан-Пол Сартр: „Адът - това са другите" говори гласът на егото. Човекът, страдащ от параноя, преживява този ад в особено остра форма, но всеки, в който его-моделите все още продължават да действат, го изпитва в известна степен. Колкото по-силно е егото във вас, толкова по-вероятно е вашето възприемане на другите да е главният източник на проблеми в живота. Също така е по-вероятно да направите живота на другите труден. Ала, разбира се, няма да можете да разберете това. Ще ви се струва че именно другите правят това с живота ви.

Умственото разстройство, което наричаме параноя, се характеризира и с друг един симптом, елемент на всяко его, макар при параноята той да приема по-крайна форма. Колкото повече болният възприема себе си като преследван, шпиониран или заплашван от другите, толкова по-силно става усещането му, че е в центъра на вселената и около него се върти всичко, толкова по-специален и по-важен се чувства - като въобразената фокусна точка на вниманието на много, много хора. Усещането му, че е жертва, че много хора са се отнесли несправедливо към него, го кара да се чувства изключително специален. В историята, съставляваща основата на изградената от него фиктивна постройка, той често си приписва както ролята на жертва, така и ролята на потенциален герой, който ще спаси света или ще победи силите на злото.

Колективното его на племена, нации и религиозни организации често съдържа доста силен параноичен елемент: ние срещу лошите други. Това е причинило много страдания на хората. Испанската инквизиция, преследването и изгарянето на клада на еретиците и „вещиците", отношенията между държавите, довели до Първата и Втората световна война, комунизмът в цялата му история, „Студената война", маккартизмът в Съединените щати през 50-те години на XX в., продължителният конфликт в Близкия изток са все болезнени епизоди в човешката история, доминирани от крайна колективна параноя.

Колкото по-несъзнателни са индивидите, групите или нациите, толкова по-вероятно е тази его-параноя да приеме формата на физическо насилие. Насилието е примитивна, но все още широко разпространена форма на опита на егото да се утвърди, да докаже правотата си и грешките на другите. При несъзнателните хора споровете могат лесно да доведат до физическо насилие. Какво представяла спорът сам по себе си? - Двамина или повече човека изразяват мненията си, а те се оказват различни. Всеки се отъждествява с мислите, съставляващи мнението му, така мислите му се вкостеняват в умствени позиции, пропити с усещане за аза. С други думи: идентичността и мислите се сливат в едно. А щом това стане, когато отстоявам мненията си (мислите си), чувствам и действам, сякаш защитавам самия си аз. Несъзнателно чувствам и действам, сякаш се боря за оцеляване, и емоциите ми ще бъдат отражение на това несъзнателно мое убеждение. Емоциите ми се пропиват с безпокойство. Аз съм разстроен, ядосан, настроен отбранително или пък агресивно. Трябва на всяка цена да победя - за да не бъда унизен. Това е илюзия. Егото не знае, че умът и умствените позиции нямат нищо общо с това, което човекът е, защото егото е самият ненаблюдаван ум.

В дзен се казва: „Не търси истината. Просто престани да лелееш мнения". Какво означава това? Освободи се от отъждествяването с ума си. И в този момент това кой си отвъд ума, възниква от само себе си.

РАБОТАТА - СЪС ИЛИ БЕЗ ЕГО

Повечето хора преживяват моменти, в които са свободни от егото. Онези, които са особено добри в работата си, могат да се освободят - до голяма степен или напълно - от егото си, докато работят. Може изобщо да не го съзнават, но за тях работата им се е превърнала в духовна практика. Повечето от тях са присъстващи, когато работят, и изпадат в относителна несъзнателност в личния си живот. А това означава, че състоянието им на Присъствие е ограничено само до една сфера от живота им. Срещал съм учители, хора на изкуството, медицински сестри, лекари, научни работници, социални работници, келнери, фризьори, собственици на различни видове бизнес, продавачи, които са възхитително добри в работата си, без при това да търсят в нея своя аз. Единственото, което правят, е да отговарят на това, което моментът изисква от тях. Те са в единство с работата си, в единство с настоящето, в единство с хората, които обслужват, или със задачата, която имат. Влиянието, което тези хора оказват върху другите, далеч надхвърля изпълняваната от тях дейност. Те намаляват егото у всеки, с когото влизат в контакт. Дори хора с прекалено наситено его понякога се отпускат, свалят маската си и престават да играят роля, когато общуват с тях. И не е изненадващо, че хората, които работят без его, са изключително добри в това, което правят - всеки, който е в единство с това, което прави, изгражда новата земя.

Срещал съм и много хора, които са добри в техническо отношение в това, което правят, но егото им постоянно саботира тяхната работа. Само част от вниманието им е съсредоточена върху работата, която вършат, другата част е съсредоточена върху самите тях. Егото им изисква да бъдат признати и губи много енергия в негодувание, ако не получат достатъчно признание - а то никога не е достатъчно. „Да не би някой все пак да получава повече признание от мен?" Или пък главният фокус на вниманието им е печалбата или властта, която им дава работата, и тогава работата представлява само средство за постигане на тази цел. А когато е само средство за постигане на целта, тя не е особено качествена. И щом в хода на работата се появят препятствия или трудности, щом нещата не вървят според очакванията им, щом други хора или обстоятелствата не им помагат, вместо веднага да се слеят в едно с новосъздалата се ситуация и да отговорят на появилите се в момента изисквания, те реагират срещу ситуацията и по този начин се отделят от нея. Налице е един аз, който се чувства лично засегнат или се изпълва с негодувание, изгаря в безплодни протести или гняв огромно количество енергия, която би могла да се използва за справяне със ситуацията - ако не беше използвана за погрешни цели от егото. И, нещо повече, тази „анти“ енергия създава нови препятствия, нови противопоставяния. Много хора наистина са своите най-големи врагове.

Хората несъзнателно саботират собствената си работа, когато не оказват помощ или не споделят информация с другите или пък се опитват да им попречат по един или друг начин - да не би те да постигнат по-голям успех или по-голямо уважение от тях. Сътрудничеството с другите е чуждо на егото, освен когато е само второстепенен мотив. Егото не знае, че колкото повече човек включва другите в себе си, толкова по-лесно се осъществяват нещата, по-лесно се постигат. Когато оказвате малко или никаква помощ на другите, или когато издигате препятствия по техния път, Вселената - под формата на хора и обстоятелства - ви оказва малко или никаква помощ, защото сте се откъснали от нея. Несъзнателното чувство в сърцевината на егото - „не е достатъчно" - го подтиква да реагира на успеха на другия така, сякаш този успех му е отнел нещо. Егото не знае, че негодуванието му срещу успех, постигнат от друг, намалява собствените му шансове за успех. Ако искате да ви споходи успех, винаги когато го видите, го приветствайте с радост.

ЕГОТО В БОЛЕСТТА

Една болест може или да усили или да отслаби егото. Ако се оплаквате, изпълнени сте със самосъжаление или негодувате срещу това, че сте болни, егото ви става по-силно. То се усилва и когато превръщате болестта в част от вашата понятийна идентичност: „Аз страдам от такава и такава болест". Е, сега вече научихме кои сте. От друга страна, някои, които в обикновения си живот имат голямо его, когато се разболеят, внезапно стават нежни и добри и се отнасят много по-добре към хората. Възможно е в болестно състояние да стигат до прозрение, до каквото никога не биха стигнали, когато са здрави. Възможно е в болестно състояние, да получат достъп до вътрешното си знание и вътрешната си удовлетвореност и да заговорят с гласа на мъдростта. Но когато започнат да се възстановяват, енергията им се възвръща, а заедно с нея се връща и егото им.

Когато сте болни, енергийното ви ниво е доста ниско, разумът на организма може да поеме нещата в свои ръце и да използва останалата в тялото енергия, за да го излекува, така че не остава достатъчно място за ума да се развихри, т.е. не остава място за его-мислене и емоции. Егото изгаря значителни количества енергия. При някои болни егото взема за себе си малкото останала в организма енергия и я използва за собствените си цели. Надали е нужно да споменаваме, че хората, чието его става по-силно от болестта, се нуждаят от много повече време, за да се възстановят. Някои дори никога не се възстановят и така болестта става хронична и постоянен компонент от фалшивото им себеусещане.

КОЛЕКТИВНОТО ЕГО

Колко трудно е да живееш със себе си! Един от начините, чрез които егото се опитва да избегне неудовлетворителността на личностната аз-ност, е като увеличи и укрепи себеусещането си, отъждествявайки се с някаква група - нация, политическа партия, корпорация, институция, секта, клуб, банда, футболен отбор.

В някои случаи личното его сякаш напълно се разпада, щом човек посвети живота си на изцяло неегоистичен труд за по-висшето благо на колектива - без да желае награди, признание или себевъзвеличаване. Какво облекчение е да се освободиш от ужасния товар на личното си его! Членовете на колектива се чувстват щастливи и осъществени, независимо от това колко усилно работят, независимо от жертвите, които правят. Като че ли са се издигнали над егото. Въпросът тук е: наистина ли са се освободили от егото, или то просто се е преобразувало - от лично е станало колективно его?

Колективното его споделя същите характеристики като личното его, например, потребността от конфликт и врагове, потребността от повече, потребността да си прав срещу другите, които грешат, и т, н. Рано или късно колективът ще влезе в конфликт с други колективи, тъй като несъзнателно го търси и се нуждае от противопоставяне, за да дефинира границите си и чрез това - идентичността си. И в този момент членовете му ще изпитат страданието, което неизбежно се носи па гребена на вълната на всяко мотивирано от егото действие. Възможно е в резултат да се пробудят и да осъзнаят, че на техния колектив е присъща значителна доза лудост.

Може да бъде болезнено - да се пробудиш и да осъзнаеш, че колективът, с който си се отъждествявал и за който си работил, всъщност е луд. Понякога се случва в този момент хора да се променят в негативна посока - да се изпълнят с цинизъм или горчивина и да започнат да отричат всички ценности. Това означава, че те набързо са усвоили друга система от убеждения - веднага, щом са осъзнали, че предишната е илюзорна и затова е рухнала. Те не се изправят лице в лице със смъртта на своето его, а бягат от него - и се въплъщават в ново, по-подходящо за новата им нагласа. Колективното его обикновено е по-несъзнателно от индивидите, които го съставляват. Така например, тълпите (които са временно колективни его-цялости) са способни да извършват жестокости, които нито един от техните членове не би извършил, ако е извън тълпата. Нерядко народите възприемат поведение, което, ако е поведение на индивида, незабавно би го освидетелствало като психопат.

С възникването на новото съзнание някои хора се чувстват призвани да създадат групи, които да са израз на родилата се просветленост, но тези групи няма да бъдат колективно его. Индивидите, които ги съставляват, няма да изпитват нужда да дефинират своята идентичност посредством членството си в тях. Нито пък ще изпитват нужда от някаква форма, която да дефинира кои са те. Дори да не са все още напълно освободени от егото, те ще бъдат достатъчно осъзнати, за да съзрат егото у себе си и у другите в момента, в който то се прояви. Ала постоянната осъзнатост все пак е наложителна, тъй като егото ще се опита да се наложи и да се преутвърди - и за тази цел ще използва всички начини, които са му достъпни. Разпадането на човешкото его, като се внесе в него светлината на осъзнатостта, е една от главните задачи, които са си поставили тези групи независимо от тяхното естество - те могат да са просветлен бизнес, благотворителни организации, училища или общности от хора, живеещи заедно. Просветлените колективи ще внесат безценен принос за изгряването на новото съзнание. Точно както его-колективите ви притеглят в несъзнателното и в страданието, просветлените колективи могат да създадат вихър от осъзнатост, който ще ускори планетарната промяна.

НЕОСПОРИМО ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА БЕЗСМЪРТИЕ

Егото се ражда чрез разделяне в човешката душа - идентичността на човека се разделя на две части, които наричаме „аз" и „мен" или „мен" и „себе си". Всяко его е шизофренично в общоприетия смисъл на думата на раздвоена личност. Вие живеете с един умствен образ за себе си, с един понятиен аз, с който влизате в отношения. Самият ви живот става концептуализиран и отделен от това, кой сте, когато говорите за него като за „моя живот". В момента, в който произнесете или помислите думите „моя живот" и повярвате в тях (вместо да ги възприемете само като конвенционален езиков израз), навлизате в сферата на заблудата. Ако имаше такова нещо като „моя живот", от това щеше да следва, че аз и животът ми са две отделни неща, значи бих могъл да изгубя живота си, въображаемото безценно притежание. Смъртта се превръща в действителност и в заплаха. Думи и понятия разделят живота на отделни сегменти, сами по себе си непритежаващи действителност. Бихме могли дори да заявим, че представата „моят живот" е изначалната заблуда, родила отделеността, тя е източникът на егото. Ако аз и животът сме две отделни неща, ако аз съм отделен от живота, следователно съм отделен от всички неща, от всички живи същества, от всички хора. Ала как бих могъл да съм отделен от живота? Какво би бил този „аз", който е отделен от живота, от Битието? Няма такъв „аз". Така че няма и такова нещо като „моя живот" - аз нямам живот. Аз съм живот. Аз и животът сме едно. И не може да бъде другояче. Така че как бих могъл да изгубя живота си? Как бих могъл да изгубя нещо, което всъщност не притежавам? Как мога да изгубя нещо, което „Аз съм"? Е, няма как.

 

Прочетете повече за  Книгите на Екхарт Толе

Вижте няколко  Статии за Екхарт Толе

 .