по книгата "Духовните закони на живота"
на Курт Тепервайн
Любовта е основният закон на силата, която наричаме Бог.
Когато се научим да обичаме и обвържем това с мъдростта, тогава сме съвършени. Докато сме на земята нашата задача - смисълът на живота ни - се състои в това да се научим да обичаме. Не става въпрос само за любовта към един партньор, а за всеобхватната любов, която не изключва никого и нищо, за да се превърнем по този начин в пратеник на любовта Му.
Да си влюбен и истинската любов са толкова различни, като цвета и плода. Ако вече съществува плод, то цветът е изчезнал. Любовта означава да приемем с разбиране и осъзнато недостатъците. Любовта не е вътрешна проява, а основна промяна на нашето битие. В любовта винаги срещаме точно партньора, който съответства на самите нас. Според Закона за резонанса можем да привлечем само такъв партньор. Често търсим любовта в едно партньорство само поради това, че не сме способни да обичаме сами себе си. Съзнателно или несъзнателно всеки от нас е изградил идеална представа за самия себе си и по тази причина не приема различно от това свое съществувание. Тъй като светът извън нас е само отражение на света вътре в нас, по този начин човек отхвърля и света около себе си. Идеалният образ е цел, а една цел можем да постигнем само като поемем на път. Отхвърлянето на собствената битност съответства на нашето усещане, че божественият замисъл за нас е друг, но ще станем други само като се променим. Имаме този шанс във всеки момент, но можем да го използваме само ако първо се приемем и обичаме такива, каквито сме.
Да обичаш друг човек означава да отдадеш себе си, да искаш и пожелаваш за другия най-доброто, без за това да очакваш нещо в замяна. Любовта иска да дава и се осъществява чрез даването.
Любовта е радостта, която изпитваме, мислейки за любимия човек или радостта от неговото присъствие. Радостта да бъдем близо до него, да му се радваме и да намерим осъществяване в нещата, които вършим заедно.
Да обичаш означава да се разкриеш, да допуснеш другия вътре в себе си, да взима участие в това, което те вълнува, да споделяш самия себе си, да искаш да делиш с любимия всичко. Да обичаш означава да допринасяш с радост за доброто на другия и той изцяло да може да разчита на теб, което допринася и за твоето собствено развитие.
Често казваме: "Обичам те" и при това всъщност искаме да кажем: "Имам нужда от теб" или "Не ме напускай". Това само показва, че все още не сме почувствали истинска любов. Предпоставката за това е да започнем да обичаме сами себе си, да се приемем безрезервно такива, каквито сме, да кажем "да" на нашата битност. Това води до това, че и когато сме сами също сме щастливи и доволни. Тогава критиката от страна на другите повече не ни засяга болезнено и сме освободени от зависимостта от другия, тъй като докато имаме нужда от другия, не сме наистина свободни. Ако сами се освободим от страха да не ни изоставят, сме способни да дадем повече свобода и на нашия партньор. Едва тогава е възможна истинска любов, тъй като любовта не може да обсебва и да задържа някого насила. Опитаме ли да го сторим, тя умира. Това, което остава след нея е навикът.
Ние се усещаме привлечени от някого, ако си приличаме по нещо, защото така намираме потвърждение на нашата битност. Но и противоположности се привличат, когато се допълват взаимно. Имаме нужда и привличаме това, което ни прави цялостни. Може следователно да се каже, че основоположните прилики в една връзка изграждат основата, допълващите се взаимно различия й придават обаяние.
На влюбеността са присъщи ревност и крайни колебания в настроението, които изискват отклик на чувствата и поради това изглежда за страничните наблюдатели твърде егоистична. Влюбеността може да бъде за обичания много притесняваща, изискваща и дори задушаваща, претендираща за непрекъснати доказателства за любов. Влюбеният иска да притежава обичания, да го има единствено за себе си, влюбеният е зависим. Докато обаче в любовта съществува зависимост в каквато и да било форма, връзката е натоварваща.
В любовта изпитвам сърдечното желание другият да е щастлив и съм готов да направя всичко за това. Да му дам време, ако има нужда от време. Да му дам внимание, ако има нужда от внимание. И свобода, ако има нужда от свобода. В любовта не очаквам непременно отклик на чувствата, а постъпвам така от нежна симпатия, от уважение и респект, дори от възхищение. Мога да обичам освен него и други хора и му признавам същото право. Емоционално не съм зависим от реакциите на другия, тъй като го обичам независимо от това, дали той отвръща на чувствата ми.
Изкуство ли е любовта?
Повечето хора вярват, че любовта е въпрос на случайност. Нещо, което се случва, ако просто имаш късмет.
Ако обаче любовта е изкуство, то тя изисква познаване на зависимостите и готовност да се направи необходимото.
На първо място е проблемът, че повечето хора се интересуват само от тази част на любовта, която сами получават. Те искат преди всичко те самите да бъдат обичани и по-малко ги е грижа за собствената им способност да обичат.
Много хора са също така на мнение, че няма какво толкова да се учи, тъй като любовта зависи от обекта, а не от собствената способност да обичаш. "Ако само срещна подходящия партньор, то тогава любовта ще дойде от само себе си" - мислят те. Те забравят, че любовта е както даване, така и вземане и че тя винаги започва с даването. В това се състои най-голямата тайна на любовта.
Идеалното партньорство
Всеки човек търси идеалния партньор и само малко хора вярват, че са го намерили. Идеалният партньор, партньора на душата е този, чрез който и двамата могат да се развиват по най-добрия начин. Това не е само свързването между двама души, а свързването на две души, с всички произтичащи от това следствия за съвместния живот и за любовта.
С моя партньор на душата се срещам на нивото на душата, отвъд всякакви роли и очаквания. Той се превръща за мен в "двери към вътрешния рай", в път към моята собствена цялостност. Обичам го такъв, какъвто е, а не какъвто трябва да бъде според мнението ми. Целта на партньорството на душите е да стана себе си и да дам свободата на другия да стори същото, помагайки му да се освободи от робството на погрешните модели на мислене и чувствата, породени от очакванията и ролите в представите ни. С него живея в атмосфера на свобода и доверие, които всъщност правят възможна истинската любов.
С партньора по душа изживяваме любов, която дава свобода и създава простор за развитието и на двете страни. Тя е път към намирането и следването на собствената истина. Свободата е възможна също и без любовта на партньор. Без свобода обаче любовта не е възможна. Това означава не само да дадеш на другия пълна свобода, а и сам да останеш свободен, без да имаш нужда от другия. Едва тогава съм истински с него, защото искам, а не защото трябва!
Един мъж цял живот търсил идеалната партньорка. Станал богат и известен, но останал сам. Когато вече бил остарял, един репортер го попитал, дали неговото търсене е приключило с неуспех и той казал: "Напротив, намерих я. Когато бях на 30 я срещнах. Но за съжаление и тя също търсеше идеалния партньор!"
Много от нас се чувстват така, както се е чувствал този мъж. Търсим идеалния партньор и не забелязваме, че според Закона за резонанса можем да привлечем идеалния партньор едва тогава, когато сами сме се превърнали в идеален партньор. По този начин партньорът, с когото сме в момента, е точно идеалният, тъй като той ни изправя тъкмо пред тези уроци, които още трябва да усвоим, за да сме наистина идеален партньор.
Правим също и една друга грешка. Търсим любовта извън нас - искаме да бъдем обичани. Несъзнателно копнеем по ситуацията от нашето детство, когато са ни обичали такива, каквито сме били. Били сме обгрижвани и сме се чувствали защитени. Разбираемо е, че искаме да продължаваме да изживяваме това усещане на обич и защитеност. Но мога да получа само толкова любов, колкото сам давам. Любовта на майката е била само нещо като "аванс", предплата от страна на живота, който като възрастен трябва да изплатя обратно, тъй като мога да пожъна само това, което съм посял. Любовта е като самотна планинска хижа; човек намира там само това, което сам е донесъл. Следователно нека приключим с грешката да се интересуваме само от тази част от любовта, която получаваме и започнем самите ние да даваме любов, да се осъществяваме като обичаме, да се превърнем сами в истински обичащи.
Изкуството да бъдеш сам
Някои хора обаче се страхуват от самотата. Без партньор те се чувстват нежизнеспособни, не са в състояние да са щастливи сами и се надяват, че самотата им ще изчезне, ако живеят с някого другиго. Двама нещастни души не стават щастливи само от това, че са заедно. Още повече, че към това после се прибавя страхът да не изгубиш отново другия. Страхът не е основа за истинска любов.
Да бъдеш сам е задача, която все някога бива поставена на всеки човек, и от която той не може да избяга, която трябва да бъде решена. Това не означава да си отшелник или саможивец. Такова самотничество не е и мъчителна самота или изолация. Ако владея изкуството да бъда сам, това означава да бъда в будно само-съзнание, сливане на всичко в едно, съдържащо се в Едното. В това си съзнание съм обвързан с другите и по този начин с цялото, по много интензивен и дълбок начин, който не се корени в мисленето, а обхваща всички области на битието. Едва тогава съм свободен. Едва тогава е възможна истинска любов.
Мога да срещна обаче идеалния партньор едва когато сам съм се превърнал в идеален партньор. Мога да срещна голямата си любов една тогава, когато съм я намерил вътре в себе си. Тогава всъщност нямам повече нужда от нея в света извън мен, но едва по този начин я правя възможна, привличам я според Закона за резонанса. Смисълът на едно партньорство е в това, другият да ме изправи лице в лице с моите недостатъци. Да ми покаже къде още не съм съвсем цялостен. Пренията с другия, при когото оставам, защото го обичам, трябва в края на краищата да ме отведат при самия мен. Така партньорът, когото имам, е идеалният партньор за мен. И аз за него. Заедно извървяваме пътя към нас самите.
Не откривам голямото щастие в това да получавам колкото се може повече любов от моя партньор, а в това да развия по-добре способността си да усещам и дарявам любов. Докато аз самият не обичам, душата ми остава празна. Целта на едно партньорство следователно не е любящо гугукащата си двойка, в която единият не може да живее без другия, а в идеалния случай това са двама души, които са станали цялостни съвместно и редом с другия. Които поради това не се нуждаят повече един от друг, тъй като всеки е поел в себе си аспектите на другия.
Стъпки по пътя към истинската любов
Първата крачка по пътя към истинската любов се състои в това, да се обърна безусловно към другия и от това отдаване да изживея толкова удовлетворение и щастие, че да не се питам повече какво ще получа. Ако получа нещо, то това е само допълнителен дар.
Ако искам да бъда щастлив в любовта, трябва да сложа край на две неща: на страха, че няма да съм обичан достатъчно; на желанието да притежавам другия. Тъй като който се страхува и иска да притежава, в крайна сметка ще загуби всичко.
За да бъде моята любов трайна, тя има нужда от три предпоставки:
- възхищение
- обща задача, която да въодушевява и двамата
- разбирателство.
Ако искам обаче да срещна истинската любов, трябва първо да позная Бога в човека и при това във всички хора.
Тъй като истинската любов е безгранична. Не мога да обичам едного, а другиго да лишавам от любовта си.
Истинската любов следователно не е моето отношение с един човек насреща. Любовта съществува и без ответна страна. Любовта е просто нещо, което прониква в мен и ме изпълва. Едва от това дълбоко вътрешно проникване и съзирането на божественото във всичко възниква "всеобхватната любов", която вече не изключва нищо и никого. Тази истинска любов е проникването в божественото единоначалие, при което Едното се съдържа във всичко. Не трябва да се уча да обичам, а трябва само да допусна любовта, която е моя същност да тече свободно. Трябва само да отстраня блокадите и препятствията, за да може любовта да се случи в мен и да се прояви като живот.
Ако наистина живея, любовта се случва чрез мен.
Любовта е нашето същинско битие. Затова въобще не трябва и не можем да се научим на любов, трябва само да я допуснем. Стигам до любовта, като съм повече самия себе си, като отново се "връщам при себе си" като изпаднал в безсъзнание човек, който отново идва в съзнание. Това става като престана непрекъснато да искам да бъда различен от това, което съм. Като престана да искам да осъществя въображаем идеал, а осъзная, че божественият замисъл за мен е да бъда какъвто съм и че само така мога да запълня мястото си, мога по най-добрия начин да реша задачата си. Не трябва да се променям, а задачата ми е само да бъда самия себе си. Част от това е да осъзная, че вътрешните картини, които определят моя живот, не са мое дело. Едва след като съм се разделил с представите на другите, мога да започна да живея в действителност моя живот. Едва тогава мога да приема и потвърдя моята битност. Едва тогава мога да се обичам действително и по този начин съм способен да обичам и някого другиго.
Тогава не трябва да изключвам никого повече. Тогава съм се превърнал в обичащ човек.
.
