По книгата на Хорхе Букай
"Пътят на духовността"
Трескавото темпо обикновено царува в големите градове, въпреки че единственото пространство, в което истински господства, е вътре в хората. Ние сме тези, които препускат; улиците и булевардите винаги са на мястото си; сградите и площадите не се движат; асансьорите и ескалаторите се изкачват и слизат с една и съща скорост, независимо колко бързаме. И макар това да е очевидно, все така ни е трудно да прие-мем, че животът не свършва, ако престанем да бързаме; още по-трудно можем да допуснем, че е възможно да живеем по-добре, като правим по-малко неща.
За да бъдем последователни, нека направим план, в който нещата градират от по-малкото към по-голямото, като постепенно стигнем до тази ситуация.
За начало можем просто да махнем от работната програма две или три по-маловажни неща и да устоим на изкушението да запълним това току-що освободено пространство с други три-четири (от тези, които ти предстои да свършиш и не си знаел къде да ги денеш).
Можем да продължим, като изберем телевизионните предавания, които наистина ни интересуват, и да включим телевизора само за да видим тези предавания, а не по навик.
В оставащото време, което ще се освободи, защото ще гледаш само това, което те интересува, би могъл да се опиташ да направиш много трудното упражнение (и го казвам без ирония) да се научиш Да Не Правиш Нищо.
Да видим дали ще се решиш:
Намери будилник, хронометър или кухненски таймер и го програмирай да звънне след десет минути. Затвори очи и през това време не прави нищо. И не позволявай никой да те прекъсва (още по-малко с едно: "Хей, зает ли си?").
Важна част от това "нищоправене" е да сме в състояние да се чувстваме удобно. Виждал ли си как котка се намества и ляга в кресло? Котките умеят да се разполагат, за да не правят нищо. Те са добър пример, който да следваме.
Не заспивай, не пей, не планирай...
В продължение на десет минути не прави нищо.
Ако си се справил/а добре с първото упражнение (а ако ли не, също), мини на
Второто упражнение (по очевидни причини не е подходящо да го правиш в офиса).
Става дума да си вземеш една вана.
Ще ти трябва обилно количество чиста топла вода.
Една вана (най-добре вкъщи и в усамотение).
И най-вече - желание да й се наслаждаваш.
Мехурчета, есенции и ароматни соли могат да помогнат.
Подготовката на ваната е част от упражнението. Ако ти е възможно, не я възлагай на други (наслаждавай се с усмивка на необичайната задача да посветиш време на "нищоправене").
Влез бавно във ваната и се концентрирай върху топлината, която прониква в тялото ти.
Този път не носи книга и не включвай радиото.
Само се наслаждавай и се поти.
Да продължаваме ли?
Трето упражнение. Не е задължително да се прави след предходните, макар че защо не?
Нарича се: Пиене и ядене - малко и много бавно.
Плод, десерт, парче хляб, чаша сок или прясна вода са добър извор.
Поднеси ги към устата много бавно.
Опитай.
Съсредоточи се върху температурата, вкуса и текстурата на това, което поглъщаш, и особено върху времето, което посвещаваш на нещо, което несъмнено би могъл да направиш за няколко секунди.
Наслаждавай се.
Ако можеш да овладееш тези три упражнения, сигурно вече си забелязал/а, че постепенно се освобождаваш от някои неща.
Ако искаш да продължиш, време е да излезеш да експериментираш НИЩОПРАВЕНЕТО навън.
За тази цел ти препоръчвам следното упражнение:
Избери някое място - парк, гора, плаж, бар, река, - което ти е приятно и с което смяташ, че можеш да споделиш твоето НИЩОПРАВЕНЕ.
Моето място е терасата на "Анаи", едно барче, където закусвам всяка сутрин. От масата ми, почти винаги една и съща, виждам малкия залив отстрани на Балкона на Европа (панорамна площадка в испанския град Нерха, откъдето се разкрива поразителен с красотата си изглед към морето) в любимата ми Нерха. Едно уединено пространство, въпреки че е заобиколено от хора, където започвам деня си всеки път, когато идвам в моя град.
Гледам в мълчание - като някаква телесна мантра - дошлите отрано рибари, които оправят мрежите си на брега и ги струпват до лодките си.
Какво правя там през тези два-три часа?
Макар да е трудно за вярване, нищо. Абсолютно нищо.
Към обяд отивам да се поразходя или оставам да съзерцавам прекрасния пейзаж, може да пиша, да чета или да мисля, но това е винаги после, когато времето ми за нищоправене е отминало.
Последното предизвикателство, пред което трябва да се изправиш, е по-просто, но изисква по-голямо отдаване. Състои се в това да се възползваш от някои възможности, които ти предлага ежедневието, за да не правиш нищо.
Например реши съзнателно и доброволно да не правиш нищо, докато чакаш пред лекарския кабинет, на летището, в автобуса.
Когато трябва да чакаш, чакай и не прави нищо друго. Не чети вестник, не купувай списание, не говори по мобилния си телефон и най-вече - не преглеждай списъка си с предстоящи задачи.
Може да изглежда твърде маловажно, но не е.
По пътя на духовността се учим да оценяваме тези моменти и разбираме, че може да откриваме тези пространства, дори да програмираме срещите си с тях.
Благодарение на подобни упражнения се научаваме например да отменяме всичките си срещи за определено време (няколко часа, един следобед, един ден, края на седмицата).
Научаваме се да съобщаваме любезно на другите, че не сме свободни, и ги убеждаваме да не ни търсят, ако не става дума за нещо неотложно.
Намираме или създаваме идеалното място, където да се оттеглим всеки път, когато имаме нужда да го направим или преди да изпитаме такава необходимост.
Събираме смелост, за да изключим телефоните, компютъра и понякога дори звънеца... Звънеца?... Да, звънеца. Непонятно е защо толкова хора не могат да разберат, че светът би могъл да оцелее, ако те не са на разположение два часа или два дни...
Възможно е в началото да изпитваш вина, чувство за тревожност или безпокойство.
Може би ще изгубиш няколко ценни минути от времето си за НИЩОПРАВЕНЕ, за да се упрекваш, че си губиш времето.
Не забравяй, че да не правиш нищо, не означава да си безотговорен.
Тази задача - да се научиш на НИЩОПРАВЕНЕ - е крайно необходима, за да можеш да продължиш пътя си. Да правиш - ако решиш да правиш; или да не правиш - ако не искаш.
Ако си такъв, какъвто бях аз и каквито продължават да са много от пациентите ми, и вярваш, че не можеш да си разрешиш това, предлагам ти да се научиш да ловиш риба. Освен ако риболовът не те интересува...
Направих това предложение по време на групов сеанс на един мениджър, чийто лекар му бе препоръчал да забави темпото. Пациентът се оплака пред останалите, че не би могъл да изпълни този съвет, дори да си го постави за цел. Това, което бе научил през целия си живот, не му позволяваше да лови риба и да си губи времето, без да прави нищо.
Друг от пациентите ми се опита да му помогне.
- Струва ми се, че не разбираш задачата - каза му той. - Когато си там и тишината започне да те потиска или бездействието да те дразни, обърни се към себе си, ако трябва - на висок глас и дори с викове. Повтори си това, което е самата истина: "Не е вярно, че не правя нищо, аз ловя риба...".
Тази иронична препоръка по-късно се превърна в най-добрия възможен съвет за този мениджър, а за групата - във фраза, която, откъсната от контекста, по една или друга причина винаги се появяваше по време на сеансите: "Не ми казвайте нищо, ловя риба".
Така че седни на брега на реката, на кея, в надуваема лодка, хвърли въдицата в някое спокойно място и лови риба.
Може би ще отнеме време, но накрая човек се научава да приема неподвижната оголеност на тишината отвън и да се наслаждава на дълбоката тишина вътре в себе си.
.
