Взаимоотношенията

по "Гласът на покоя" 

на Екхарт Толе

Колко бързо си създаваме мнение за хората и си правим заключения за тях! На себичния ум му носи удовлетворение да лепва етикети на другите, да им придава понятийна идентичност, да произнася „справедливи" присъди над тях.

Всяко човешко същество е научено да мисли и да се държи по определен начин - това е както генетично обусловено, така и придобито от опита в детството и културната среда.

Хората не са това, само изглеждат такива. Когато съдите някого, обърквате истинската му същност с шаблоните на предубедения ум. Това само по себе си е дълбоко вкоренен и несъзнаван шаблон. Придавате на другите понятийна идентичност и тя става затвор не само за тях, но и за вас.

Да се откажете от оценките не означава да не виждате какво правят другите. Означава да разбирате, че поведението им е форма на условност и да го приемате като такова. Не създавайте от него идентичност на хората.

Това освобождава и вас и другите от отъждествяването с наложените шаблони, с формата, с ума. Егото повече не управлява взаимоотношенията ви.

Докато егото ръководи живота ви, повечето ваши мисли, емоции и действия произтичат от желания и страхове. Затова във взаимоотношенията си или искате нещо от другия, или се страхувате от нещо в другия.

Онова, което искате, е може би удоволствие или материално благополучие, признание, похвала или внимание, или укрепване на представата ви за себе си посредством сравнение, уверявайки се, че имате, знаете или сте повече от другите. Страхувате се да не се окаже обратното и това по някакъв начин да накърни самочувствието ви.

Когато поставите настоящето в центъра на вниманието си - вместо да го използвате като средство за постигането на някаква цел, вие надмогвате егото и несъзнателния непреодолим стремеж да използвате хората като средство (а целта е да се самоутвърдите за сметка на другите). Щом отдадете цялото си внимание на човека, с когото общувате, вие изключвате от връзката миналото и бъдещето, освен за практически нужди. Когато присъствате изцяло с всеки, с когото се срещате, вие се отказвате от понятийната идентичност, която сте изградили за него - вашето тълкуване за това кой е другият човек и какво е правил в миналото - и сте в състояние да общувате без себичните желания и страхове. Ключът е вниманието, което представлява състояние на буден покой.

Колко прекрасно е да превъзмогнеш желанията и страховете във взаимоотношенията си! Любовта нищо не иска и от нищо не се страхува.

Ако миналото на другия беше ваше минало, ако неговата болка беше ваша болка, ако неговото ниво на съзнание беше ваше, щяхте да мислите и действате точно като него. Когато осъзнаете това, идват прошката, състраданието, покоят.

Егото не обича да чува това, защото ако му бъде отнета възможността да противостои, да играе ролята на праведния, ще загуби силата си.

* * *
Когато приемате всеки, който навлиза в пространството на Настоящето, като скъп гост, когато позволявате на всеки да бъде такъв, какъвто е, другите ще започнат да се променят.

За да познаваш друго човешко същество в дълбоката му същност, не е нужно да знаеш всичко за него - миналото му, историята му, какво е преживял. Ние смесваме осведомеността за някого с дълбокото му познаване, което не се вмества в понятия. Осведомеността за някого и познаването са съвършено различни неща. Едното засяга формата, а другото - необвързаното с форма. Едното действа посредством мисълта, а другото - посредством покоя.

Осведомеността за даден обект е полезна за практически цели. На това ниво не можем без нея. Но когато тя е преобладаващ фактор в една връзка, става ограничаваща, дори разрушителна. Мислите и понятията създават изкуствени бариери, разделение между хората. Тогава взаимоотношенията не се коренят в Битието, а се основават на мисълта. Щом липсват бариерите на понятията, любовта присъства естествено във всички човешки контакти.

По-голямата част от общуването между хората се свежда до размяната на думи - територия на мисълта. Много е важно да внесете малко покой, особено в отношенията с най-близките ви хора.

Никоя връзка не може да се развива успешно без усещането за пространство, което покоят носи. Медитирайте заедно или прекарвайте заедно известно време в мълчание сред природата. Когато се разхождате или когато седите в колата или у дома, свикнете да се чувствате удобно заедно в покой. Покоят не може и не е нужно да се създава. Просто бъдете възприемчиви за онзи покой, който вече съществува, но обикновено е заглушен от менталния шум.

Ако няма пространство на покой, умът ръководи връзката и тя лесно може да бъде изпълнена с проблеми и конфликти. Ако има покой, връзката може да включва всичко.

Истинското слушане е друг начин да внесете покой във връзката. Когато наистина слушате някого, възниква измерението на покой и то става важна част от отношенията ви. Но умението да се слуша истински се среща рядко. Обикновено по-голямата част от вниманието на хората е заето от мислите им. В най-добрия случай те претеглят думите ви или се подготвят какво да кажат. А може и изобщо да не слушат, увлечени от собствените си мисли.

Истинското слушане надхвърля слуховото възприятие. То е възникването на будно внимание, пространство на присъствие, в което се приемат думите. Тогава думите вече нямат първостепенно значение. Те може да са смислени или безсмислени. Важното е не какво слушате, а самият акт на слушане, пространството на осъзнато присъствие, което възниква в процеса на слушането. Това пространство е обединяващо поле на съзнание, където се срещате с другия, без да ви разделят бариерите на понятийното мислене. И другият вече не е „друг". В това пространство вие се сливате в едно Съзнание.

Често ли се случва да се повтарят едни и същи драми във връзките ви? Често ли става така, че сравнително дребни различия провокират ожесточени спорове и емоционална болка? Корените на подобни изживявания са в основните шаблони на егото - потребността да бъде право и, разбира се, някой друг да греши. Иначе казано, отъждествяването с позицията на ума. Да не забравяме и нуждата на егото постоянно да се намира в конфликт с някого или нещо, за да поддържа усещането си за отделност между „аз" и „другите", без което то не може да оцелее.

Освен това, има и насъбрана емоционална болка от миналото, която вие като всеки човек носите в себе си - личната болка на вашия житейски път и колективната болка на човечеството, идваща от много, много далечни времена. Това „болково тяло" е енергийно поле вътре във вас, което от време на време ви превзема, защото има нужда от още емоционална болка, от която да се храни и зарежда. То се опитва да контролира мислите ви и да ги прави дълбоко негативни. То обича негативните мисли, защото те резонират с неговата честота и може да се храни с тях. То също така предизвиква в близките ви хора, особено в партньора ви, негативни емоционални реакции, за да черпи енергия от драмата и емоционалната болка.

Как можете да се освободите от тази дълбоко вкоренена, несъзнателна идентификация с болката, която прави живота ви толкова нещастен? Осъзнайте я. Осъзнайте, че вие не сте тази болка, разпознайте я такава, каквато е: минала болка. Наблюдавайте я как се проявява в партньора ви или във вас. Когато разчупите несъзнателното си отъждествяване с нея, става възможно да я наблюдавате в себе си и вече не я подхранвате. Тогава тя постепенно ще загуби енергийния си заряд.

Взаимоотношенията между хората могат да бъдат ад. А могат да бъдат и изключително духовно преживяване.

Когато погледнете друго човешко същество и усетите силна любов към него или когато съзерцавате красотата на природата и нещо във вас й откликне силно, затворете очи за миг и почувствайте същината на тази любов или красота в себе си, като неделима от вас, от истинската ви природа. Външната форма е мимолетно отражение на онова, което вие сте в дълбоката си същност. Затова любовта и красотата не могат никога да ви напуснат, за разлика от всички външни форми.

Как се отнасяте към света на вещите, на безбройните неща, които ви заобикалят и с които боравите всеки ден? Към стола, на който седите, към писалката, колата, чашата? Дали те за вас са просто средство за постигането на някаква цел, или понякога осъзнавате съществуването, битието им, макар и за кратко, като ги забележите и им посветите вниманието си?

Когато се привързвате към предмети, когато ги използвате, за да утвърждавате своята ценност в собствените си очи и в очите на другите, грижата за предметите може лесно да обсеби целия ви живот. Когато се отъждествявате с вещи, вие не ги цените заради онова, което са, защото търсите себе си в тях.

Когато цените един предмет заради това, което е, когато признавате битието му без мисловни проекции, не може да не почувствате благодарност за съществуването му. Може също да усетите, че предметът не е бездушен, а само така го възприемате. Физиците потвърждават, че на молекулно ниво предметите всъщност са пулсиращо енергийно поле.

Ако цените безкористно света на нещата, светът около вас ще оживее по начин, който изобщо не можете да възприемете чрез ума.

Когато се срещнете с някого дори и за кратко, признавате ли неговото битие, като му отдавате цялото си внимание? Или свеждате другия до средство за постигането на цел, проста функция или роля? Какво е отношението ви към касиерката в супермаркета, към пазача на паркинга, към техника, към клиента?

Един миг внимание е достатъчен. Ако гледате или слушате другия в състояние на буден покой - може би само за секунда-две, или пък за по-дълго, това е достатъчно, за да възникне нещо по-реално от ролите, които обикновено играем и с които се отъждествяваме.

Всички роли принадлежат на предубеденото съзнание - човешкия ум. Онова, което възниква в акта на внимание, е непредубедено - онова, което сте в своята същност отвъд названието и формата. Вече не действате по сценарий, ставате истински. Когато това измерение се появи във вас, това предизвиква появата му и в другия човек.

В крайна сметка, разбира се, „друг" човек няма, вие винаги срещате себе си.

Прочетете повече за  Книгите на Екхарт Толе

Вижте няколко  Статии за Екхарт Толе

.

Смърт и Вечност

по "Гласът на покоя" 

на Екхарт Толе

Когато вървите през девствена гора, недокосната от човешка ръка, ще видите не само кипящия навсякъде около вас живот, но и паднали дървета, гниещи дънери, разлагащи се листа на всяка крачка. Където и да погледнете, ще видите живот, но и смърт.

Ако обаче се вгледате по-внимателно, ще откриете, че гниещият дънер и разлагащите се листа не само раждат нов живот, но и те самите са пълни с живот. В тях действат микроорганизми. Молекулите се преподреждат. Така че смърт няма никъде, само преобразуване на формите на живот. Какво можем да научим от това?

Смъртта не е противоположна на живота. Няма нищо противоположно на живота. Обратното на смъртта е раждането. Животът е вечен.

Векове наред мъдреци и поети са изтъквали, че човешкото съществуване е като сън - привидно ясно и реално и все пак така мимолетно, готово да се разпадне във всеки момент.

Наистина, в смъртния ви час историята на вашия живот може да ви се стори като сън, който наближава края си. Но дори и в съня трябва да има истинска същност. Трябва съзнание, в което да се случва сънят, иначе не би го имало.

Тялото ли създава това съзнание, или съзнанието създава съня за тялото, съня за някаква самоличност?

Защо повечето хора, които са се намирали на косъм от смъртта, са престанали да се страхуват от нея? Помислете върху това.

Разбира се, вие знаете, че ще умрете, но това си остава само понятие на ума, докато не се срещнете „лично" със смъртта за първи път - при тежко заболяване или катастрофа, която се случва с вас или с ваш близък, или когато почине любим човек. Тогава смъртта влиза в живота ви като осъзнаване на собствената ви бъдеща смърт.

Повечето хора се отвръщат от нея със страх, но ако не се уплашите и посрещнете лице в лице факта, че тялото ви е тленно и може във всеки момент да изчезне, настъпва някакво макар и леко отграничаване от физическата и психическата форма, от „аз". Когато проумеете и приемете преходността на всички форми на живота, настъпва странно усещане за мир.

Приемайки смъртта като факт, съзнанието ви в известна степен се освобождава от отъждествяването с формата. Затова в някои будистки традиции монасите редовно посещават моргата и там медитират сред телата на мъртвите.

В западната култура смъртта е табу. Дори възрастните хора се опитват да не говорят и да не мислят за нея, телата на мъртвите се прибират на скрито място. Култура, която отрича смъртта, неизбежно придобива плитък и повърхностен характер, тя се интересува само от външната форма на нещата. Когато се отрича смъртта, животът губи дълбочината си. Възможността да узнаем кои сме отвъд името и формата, трансцендентното измерение, изчезва от живота ни, защото вратата към него е смъртта.

Хората не обичат нещо да свършва, защото всеки край е малка смърт. Затова на много езици думата за сбогуване означава „ще се видим отново".

Когато нещо свърши - приятелско събиране или ваканция, или когато децата напуснат дома, вие преживявате една малка смърт. Изчезва „формата", в която това преживяване е битувало в съзнанието ви. Често след него остава чувство за празнота и повечето хора се стараят с всички сили да не го усещат, да не го поглеждат в лицето.

Ако можете да се научите да приемате и дори да посрещате с радост свършека на нещата в живота ви, ще установите, че чувството за празнота, което отначало ви измъчва, се превръща в усещане за вътрешно пространство на дълбок покой. Ако се научите да умирате по този начин всеки ден, ще се отворите за Живота.

Повечето хора смятат, че тяхната самоличност, тяхното самоусещане са нещо изключително ценно, което не искат да загубят. Затова толкова се страхуват от смъртта.

Изглежда ви невероятно и страшно, че Аз-ът може да престане да съществува. Но вие обърквате безценния Аз с вашето име и форма и свързаната с тях история. Този Аз вече не е нищо повече от временно образувание в полето на съзнанието.

Докато тази обвързана с формата идентичност е единствената, която познавате, няма да съзнавате ценността на своята същност, най-съкровеното усещане „Аз съм", което само по себе си е чисто съзнание. То е вечното във вас - и единственото, което не можете да загубите.

Когато в живота си се сблъскате с някаква тежка загуба - ако загубите имуществото си, дома си, ако се провали важна връзка, ако загубите репутацията си, работата си или физическата си дееспособност, тогава нещо във вас умира. Чувствате се по-непълноценни от преди. Може донякъде да загубите ориентация: „Без това... кой съм аз?"

Когато формата, с която несъзнателно сте се отъждествявали и сте възприемали като част от вас, ви напусне или изчезне, това може да бъде много болезнено. Така да се каже, остава дупка в тъканта на съществуването ви.

Когато това се случи, не отричайте и не игнорирайте болката и тъгата, които изпитвате. Приемете, че ги има. Внимавайте за склонността на ума да плете истории около загубата, в която ви е отредена ролята на жертва. Страхът, гневът, негодуванието, самосъжалението са емоциите, които придружават тази роля. След това осъзнайте какво се крие зад тези емоции, както и зад изградената от ума история - дупката, празното пространство. Можете ли да погледнете в лицето това странно усещане за празнота и да го приемете? Тогава то може би вече няма да ви се струва страшно. Може с изненада да откриете, че от него се излъчва мир.

Когато настъпи смърт, когато изчезне някаква форма на живот, тогава Бог - непознаващият формата, безплътният - просветва през отвора, останал след изчезналата форма. Затова смъртта е най-свещеното нещо в живота. Затова божественият мир може да стигне до вас чрез съзерцаването и приемането на смъртта.

Колко мимолетно е всяко човешко преживяване, колко краткотраен е животът ни! Има ли нещо, което да не е подчинено на раждането и смъртта, нещо вечно?

Замислете се: ако имаше само един единствен цвят, например синьо, и целият свят и всичко в него беше синьо, тогава нямаше да има синьо. Трябва нещо, което да не е синьо, за да отличите синьото, иначе то няма да „се открои", няма да съществува.

По същия начин, не е ли необходимо нещо, което не е мимолетно и преходно, за да разпознаем мимолетността на всички неща? Иначе казано, ако всичко, включително и вие, е тленно, щяхте ли да го знаете? Дали фактът, че го съзнавате и виждате краткотрайния живот на всички форми, включително вашия собствен, не показва, че нещо във вас е неподвластно на разрухата?

Когато сте на двадесет години знаете, че тялото ви е силно и енергично. Шестдесет години по-късно съзнавате, че тялото ви е отслабнало и старо. Мисленето ви може също да се е променило в сравнение с времето, когато сте били на двадесет години, но съзнанието, което знае дали тялото е младо или старо и дали мисленето се е променило, е останало същото. Това съзнание е вечно във вас - то е самото чисто съзнание, неподвластният на формата Единствен Живот. Можете ли да загубите него? Не, защото вие сте този Живот.

Някои хора намират дълбок мир и сякаш излъчват светлина непосредствено преди смъртта, сякаш някаква светлина прозира през разпадащата се форма.

Понякога много болни или възрастни хора стават, така да се каже, почти прозрачни през последните няколко седмици, месеци, дори години от живота си. Когато ви погледнат, виждате светлина, която струи от очите им. Вече няма психическо страдание. Те са капитулирали и личността, умотворния себичен Аз вече е изчезнал. Те са „умрели още преди смъртта" и са намерили дълбокия вътрешен мир, който е осъзнаването на безсмъртното вътре в тях.

Всяка катастрофа или бедствие съдържа потенциално измерение на спасение, което обикновено не осъзнаваме.

Огромният шок от напълно неочакваната връхлитаща смърт може да принуди съзнанието да прекъсне изцяло отъждествяването си с формата. В последните мигове преди физическата смърт и докато умирате, усещате себе си като свободно от форма съзнание. Изведнъж изчезва страхът, остава само спокойствие и знанието, че „всичко е наред", че смъртта е само разрушаване на формата. Тогава разбирате, че смъртта в крайна сметка е илюзорна - също като формата, с която сте се отъждествявали.

Смъртта не е аномалия или най-ужасното от всички събития, както ви внушава съвременната култура, а най-естественото нещо на света, неотделимо от своята противоположност - раждането - което е също толкова естествено. Припомнете си това, когато седите до нечие смъртно легло.

Голяма привилегия и свещенодействие е да присъствате при нечия смърт като свидетел.

Когато сте край умиращ човек, не отричайте който и да било от аспектите на изживяването. Не отричайте случващото се, нито собствените си чувства. Осъзнаването на факта, че нищо не сте в състояние да направите, може да ви накара да се почувствате безпомощни, тъжни или гневни. Приемете чувствата си. Поне направете още една стъпка: приемете, че нищо не можете да направите. Приемете го напълно. Вие нямате никаква власт. Капитулирайте дълбоко в себе си пред всички страни на изживяването, пред чувствата си, пред болката и страданието на умиращия. Състоянието на капитулация на съзнанието и покоят, който то носи, ще помогне много на умиращия и ще облекчи прехода. Ако са нужни думи, те ще дойдат от покоя вътре във вас. Но те няма да имат първостепенно значение.

С покоя идва и благодатта - настъпва мир.

Прочетете повече за  Книгите на Екхарт Толе

Вижте няколко  Статии за Екхарт Толе

 . 

-