Помните ли Приказка за рибаря и златната рибка на Пушкин?
Накратко: дядо и баба живели бедно в схлупена къщурка край морето. Веднъж дядото хванал златна рибка. Рибката го помолила да я пусне, като обещала да му даде, каквото пожелае. Дядото нямал нужда от нищо, пуснал рибката, върнал се и разказал случката на бабата. Старицата го нахокала и го изпратила обратно с поръчка за ново корито. След като получила коритото, ненаситната баба поискала последователно нова къща, да стане "истинска дворянка", да стане царица (в "царски истински палати") и накрая - да владее морето, а златната рибка да й бъде "винаги слугиня". Предал дядото и последното желание на златната рибка, тя "не казала ни дума, само плеснала веднъж с опашка и в дълбокото море се скрила". Приказката завършва така: "Старецът напразно дълго чакал, пак при бабичката се завърнал. Що да види? - Старата къщурка, бабата седи сама на прага, а пред нея - вехтото корито".
В статията Желание или стремеж вече писах за егото и неговия безкраен списък с желания.
Това, което харесвам в Приказката за златната рибка, е образът на дядото. Бих искал да бъда като него. И понеже признавам, че от време на време (макар и все по-рядко) изпитвам желания, за да се подсигуря, ако хвана златната рибка, първото ми желание ще бъде да нямам повече желания.
Дори цар не може да се сравни (по щастие) с човек без желания.
.