Всяка година на 1 ноември, Ден на народните будители, отдаваме почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България (
Уикипедия).
Мисля, че във всяко българско семейство има поне една личност, която с живота и примера си е помогнала за духовното израстване на поколенията след нея.
В моето семейство такава духовна личност беше дядо ми, Атанас Ангелов Дюлгеров Първи*.
Дядо Наси (както го наричахме всички), е роден през 1888 год. в гр. Свищов в семейството на богат търговец на зърнени храни (търговията по Дунава е била много активна). На 14-год. възраст постъпва във Военно на Негово Царско Височество Училище в София. 16-годишен се включва в Движението за освобождаването на Македония, където се запознава с Дамян Груев. Завършва Първа Софийска гимназия, след което семейството го изпраща да учи право в Женева - Швейцария. Да завърши му попречва обявяването на Балканската война - 1912-1913 год. Верен на патриотичния си дълг, той се чувствува задължен да прекъсне учението си и да се завърне в България, за да вземе участие във войната. През 1914 год. продължава образованието си в Париж, но на следващата година заедно с много родолюбиви младежи се завръща, за да вземе участие в Първата световна война.
След войната, през 1920 год. създава дърводелска фабрика, където работниците участват в управлението, като се опитва да приложи идеите на британския социален реформатор и утопист
Робърт Оуен. По време на Голямата депресия в края на 30-те фирмите на семейство Дюлгерови фалират. След няколко тежки и гладни години, Атанас Дюлгеров става настоятел на дружеството за разпространение на вестници "Стрела" в Свищов. Твърде скоро представител-ството се развива и като добре уредена книжарница. По това време е открито и
Висшето училище за стопански и социални науки "Димитър Ценов" в Свищов. Негов пръв ректор става свищовският адвокат Димитър Бъров, добър приятел на Атанас Дюлгеров. Постепенно книжарницата на дядо ми се превръща в интелектуален център, в който се събират, както професори, преподаватели в Академията, така и други свищовски интелектуалци - карикатуристът
Александър Божинов, художниците
Константин Щъркелов,
Никола Танев,
Петър Морозов и др. За културните интереси на Атанас Дюлгеров свидетелствува и оставената от него тетрадка с биографични данни и цитати от много известни писатели, поети, философи, художници и композитори.
Край на този щастлив за семейството период слага "светлата дата" 9 септември 1944 год. В началото на 1945 год. Атанас Дюлгеров е арестуван и отведен в участъка в Свищов. Тук е жестоко малтретиран, за да признае "престъпленията", в които са го обвинявали. С цел да избегне мъченията и направи абсурдни обвиненията, той възприема особена тактика. Признава всички престъпления и убийства в които го обвиняват. С този обвинителен документ от Свищов го изпращат в Плевенския затвор, сигурни, че там ще го изправят пред Народен съд с неизбежна смъртна присъда.
В Плевен бързо разбират абсурдността на тези обвинения и вместо пред Народен съд, го изпращат в концлагера в с. Видима - Троянско. След три месеца го освобождават и се завръща в Свищов. Конфискуват книжарницата и оставят семейството без никакви доходи. Все пак остава жив, за разлика от десетки свищовлии, в това число негови приятели и далечни роднини, издавени без съд и присъда в Дунава. На едни от първите "свободни" избори, организирани от "народната власт", на оградата на къщата ни изписват надпис: "Бай Танасе, ОФ влас(т) може и без твоя глас".
През 1951 год. се ражда неговият внук, Атанас Ангелов Дюлгеров Втори, който прекарва първите си пет години, обграден с много любов и грижи от дядо и две баби, докато родителите му се борят за оцеляване в Пловдив.
През 1965 год. с постановление на Министерския съвет се отпуска пенсия от 38 лева на участниците в Македоно-одринското опълчение. След многократно подаване на документи, в началото на 1967 год. такава пенсия получава и Атанас Дюлгеров. Три месеца по-късно, на 79-год. възраст, той напусна този свят.
За огромно мое съжаление, на тази незряла, 16-год. възраст, не успях да го оценя. Чак сега, вече пенсионер, връщайки се към семейните архиви, откривайки личния му дневник, разбирам каква личност сме имали в семейството.
Вечна му памет...
Едно от приятелските семейства на Атанас Дюлгеров, изселено от София в Свищов, заради "буржоазния" си произход, беше това на известния български писател
Георги Данаилов. Той беше голям приятел на дядо ми и му посвети един разказ, който бих искал да споделя с вас.
= = =
Старият книжар
Автор: Георги Данаилов
Това сега зими ли са! Едно време да видиш зима, ама зима! - от сняг нищо се не види. После в големите градове, в столицата зимата винаги е сива, мръсна, кишава, а в малкото старо градче тя е бяла, гальовна, на къщите им е уютно в снега, дървесата са обкичени в бели венци. И беше тихо от снега, хората пристъпваха безшумно, да се зададе отнякъде случайно някой сбъркан автомобил и той ще мине тихо, гузно по улицата и ще остави подире си бели, рохкави дири.
Снегът вали на едри снежинки, те се навират между клепките, докосват очите, потичат на сълзи, и мустаците на мъжете бухват побелели.
А аз съм тръгнал на гости. Вървя с ръце в джобовете, с вдигната яка, бързам с някакво радостно предусещане. Обичах този възрастен човек. Обичах дома му, макар че от него бе запазил една-единствена стая, в която живееше с добрата си кротка жена. Останалата част от къщата беше принуден да дава под наем, нямаше пенсия, не му се полагало. Отдавна му бяха взели книжарницата, отдавна бе разпродал останалите книги, но най-ценните, безценните беше запазил за себе си. Защото той не е търгувал с книгите, той ги обичаше и мъчеше да сподели тази своя обич с жадните за просветление. Познаваше литературата, беше влюбен в поезията и я помнеше:
Не говорите, что он умер, он живет,
пусть роза сорвана, цветок еще ухает,
Пусть жертвеник разбить, огонь еще пылает,
пусть арфа сломана, акорд еще рыдает...
Тези стихове, които той рецитираше, са се запазили в паметта ми, може и да ги бъркам, аз и до днес не знам, кой им е авторът...
Книжарят беше едно от тези чудеса, които само малкият град умее да приласкае и запази, големият ги уврежда и погубва.
И той с жена си, като нашето семейство, всяка неделя преди обяд точно в единадесет часа сядаха от двете страни на радиото, колко ли пъти поправяно, колко ли лампи сменяни, радиоветеран, инвалид отпреди войната. Той въртеше копчетата и сред пукот и пращене търсеше Букурещ, откъдето предаваха концерта на румънската филхармония. Обръснат, стегнат, удобно настанил се на стола, приготвил си цигарите, чаша кафе, слушаше, без да коментира.
Жена му, и тя спретната, с очила на носа, все пак, за да оползотвори времето, везеше покривчица. Понякога звуците от радиото затихваха, губеха се отвъд Дунава, после пак нахлуваха в стаята. Но той се радваше от музиката и нехаеше за техниката, която я възпроизвежда.
Беше дребен на ръст, с хубаво, умно лице, гъсти вежди и доброта в очите. Беше пъргав за седемдесетте си години и най-гостолюбивият човек, когото съм срещал до ден-днешен.
"Моят дом е отворен за вас през двадесет и четирите часа на денонощието."
Това не беше поетично преувеличение. Лично аз имах нахалството редовно да проверявам изявлението.
Промъквахме се двамата с Йони, понякога и с други приятели през смълчания двор. Вратата на къщата винаги беше отключена. Изкачвахме опипом дървени стълби. Вляво имаше коридорче. Тънка ивичка светлина проникваше от процепа на вратата.
Чукахме и влизахме.
Двамата седяха край масата. Тя плетеше, той беше разтворил книга. Сваляше очилата си, взираше се в нас, по лицето му засияваше щастлива усмивка, той се изправяше с отворени обятия, готови да прегърнат целия свят.
Върху масата имаше чаши за чай, чайник, останки от скромна вечеря, трохи и хлебни корички.
- Катя - обръщаше се той към жена си и посочваше масата, - моля ти се махни тази меланхолия.
- Сега, сега - сговорчиво отвръщаше тя.
А той вече вадеше винските чаши, така ги наричаше, вински, а не винени, и възкликваше:
- Ей че хубаво направихте, дето дойдохте!... Вечеряли ли сте?
- Вечеряли сме.
- Не вярвам да сте вечеряли. Катя, искаш ли да донесеш един шаран и да свариш две яйца, за да нахраним тези млади хора?
- Сега, сега - казваше Катя и излизаше, за да се върне с една рибена консерва. Това беше шаранът.
- А имаме ли от луканката?
- Отдавна вече нямаме - казваше тъжно тя.
- Но сирене имаме.
- Сирене имаме, имаме.
- Тогава дай сирене, аз пък ще отида да наточа вино.
Това не можеше да се избегне. Това беше светото тайнство. Той взимаше една тумбеста стъклена кана, поглеждаше ме и питаше:
- Как мислиш, една кана ще ли ни стигне?
- Разбира се - отвръщах учтиво аз.
- Няма да ни стигне - казваше уверено той, - ала нищо от това, аз съм един юнак и ще ида да наточа пак!
И дребничък и радостен той тръгваше към избата.
Виното не беше напитка, не беше алкохол, виното бе съдба. Той го правеше сам от собственото грозде, от собственото лозе, което гледаше от дълги години, спохождаше и обхождаше и в старостта си. И когато казваше: - "лозето", когато произнасяше тази дума, изговаряше я с нежност, сякаш споменава обично живо същество. Лозето, гроздето, виното!
Домакинът ни се връщаше, взимаше чиста бяла кърпа и избърсваше запотената кана, после вдигаше стъклото към лампата и присвиваше очи като художник:
- Слушайте какво ви казвам, от това вино колкото повече пиеш - сутрин толкова по-бодър се събуждаш.
От стените на стаята ни гледаха и завиждаха знаменити пияници, техните образи, оригинални скици и картини. И Константин Щъркелов, и Александър Божинов, и Никола Танев, някогашни приятели, гости и почитатели на това вино. Толкова много картини висяха по стените, че човек не знаеше къде по-напред да гледа. Картини за цяла една къща, всички му бяха мили и сега трябваше да се сместят само в едната стая. А старият книжар, който рецитираше:
Съмна в сънните градини,
всяка капчица роса
отразява ведросини,
ведросини небеса.
Бил като Христо Оббов македонски четник и участник в Македоно-одринското опълчение. Какъв ли е бил калпакът му, какви малки трябва да са били ботушите му!
- Аз бях много страшен някога - казваше той. - Какво, не вярваш ли?
Не бях съвсем уверен, но не му го казвах.
Имаше две дъщери и един син. Синът и втората дъщеря били близнаци и предизвикали силно безпокойство, като се появили на бял свят, защото Катя нямала кърма. Та тогава взели една коза, която била на голяма почит в цялото семейство:
- Представяте ли си, моля ви се, тази коза знаеше, че храни бебетата. Знаеше и имаше чувство за отговорност. Живееше си на двора, но щом чуеше, че децата плачат, идва и чука...
- С какво чука?
- С рогата си. Тя стана член на това семейство. Живя тука, в този дом, докато си умря от старост. Предполагам, не допускате, че бях способен да я заколя след всичко това.
Не, такава постъпка не беше в стила на този страшен македонски четник.
Той чакаше и чакаше да получи пенсия, заради участието си в Македоно-одринското опълчение, но отговор от София не идеше и не идеше.
- Как мислите, бихме ли могли да изпеем "Колоколчика"?- питаше неочаквано той.
- Много е мъчна.
- Мъчна е, но е хубава.
- Височините, височините, няма кой да ги държи.
- На мене ми се чини, че ако донеса още една кана вино, може да опитаме!
Носеше, наливаше. Запявахме. Малко фалшиво, но много искрено. И когато песента заглъхваше някъде по безбрежните снежни степи, запявахме втора и трета. Сетне замълчавахме блажено.
- Ей че е хубаво! - откровено казваше той.
- Хубаво е - казах веднъж аз. - Ама ако тук беше моят приятел Гошо Десев с китарата, да видите какво става...
- Кой е този Гошо Десев? - попита старият книжар.
- Наш състудент, свири много хубаво на пиано и на китара.
- А къде живее?
- В София.
- Така - каза старият книжар, отпи една съвсем малка глътка от чашата си и бавно изрече: - Сега един от вас ще изтича до пощата... И там ще подаде до този Гошо Десев една бърза телеграма. Той ще я получи още тази вечер, утре сутринта в седем часа има влак, той ще го вземе и в два на обед ще бъде в Свищов. А ние с вас... ще го дочакаме тук на тази маса...
За жалост никой не отиде до пощата. Прекалено романтично и непосилно за нашите гуляйджийски представи ни се струваше това предложение. Старият книжар принадлежеше към друго поколение бохеми.
Рядко съм срещал човек, който умее да се наслаждава на мига така, както умееше той. Минават годините и наоколо все по-навъсени хора. Минават годините и вече не е възпитано, когато те попитат как си, да отвърнеш добре съм.
А старият книжар всъщност живееше в оскъдица. Години наред не си купи нова дреха, години наред не си позволи да напусне града за едно, макар и кратко пътешествие. И добре правеше, защото беше необходим на всички. Не минаваше празник у дома без неговото присъствие, неговата усмивка, нямаше тъжен делник, без неговата утеха. Не зная къде изчезнаха такива хора.
- Вижте, моля ви се, какви хубави очи има това младо момиче - казваше той. - Като две маслини!
И на момичето му ставаше драго на сърцето, и на всички.
Дойде време и аз напуснах малкия град. Никога повече не видях зима, подобна на онези, никога повече не видях стария книжар.
Една сутрин той не станал от леглото. Получил удар. В болницата дошъл в съзнание, но глътката му останала парализирана и не можел нито да се храни, нито да пие... Започнали да го поддържат изкуствено - ден, два, седмица, докато накрая той повикал лекаря и тихичко му казал:
- Докторе, искам да си отида у дома!
- Това не може да стане - отвърнал лекарят. - Там няма условия да поддържаме живота ви.
- Знам, докторе, ала нищо от това.
- Как така?
- Така. Разбирате ли, аз целия си живот бях свикнал да усещам вкуса... Вкуса на храната, която приемах, на виното, което пиех, а сега накрая вие ме карате да живея по този неудобен, грозен, невъзпитан начин... Моля ви!
И го изписали.
И точно тогава пристигнало писмо, с което се удостоверявало, че Атанас Ангелов Дюлгеров е взел участие в редиците на Македоно-одринското опълчение през годините 1912-1913 и следва да му бъде отпусната пенсия. Подпис. Печат.
Настанили го на леглото под акварелите на Щъркелов. Старата добра Катя безпомощно се въртяла около него, а той заръчал да изпратят телеграми на сина и дъщерите и да ги помолят да дойдат. Те пристигнали на часа. Тогава той наредил да поканят приятелите. И те се стекли в дома му, много спретнато облечени, дори с вратовръзки. Стаята се изпълнила с мълчаливи хора.
- Разтеглете тази маса! Всички да могат да се съберат. Катя, искаш ли да постелеш бялата покривка!
- Сега, сега!
Той говорел тихо, но съвсем ясно.
- Имаме ли от луканката?
- Нямаме, отдавна нямаме.
- Знам, дайте каквото имаме! - После се обърнал към сина си. - Ще отидеш ли да наточиш от виното?
- Ще отида, тате.
- Само внимателно - казал бащата и замлъкнал изтощено.
Когато синът се върнал с две пълни кани, баща му направил знак да приближи. Сетне го възпрял, повдигнал ръка към стъкленицата, но я отпуснал. Синът обаче разбрал какво иска и поднесъл каната към светлината.
Бащата вперил поглед в червеното вино и поклатил одобрително глава.
- Да наливам ли? - престорено весело попитал синът и след като баща му кимнал, започнал да пълни чашите.
Хората се чукнали и понеже не идело да кажат: "Наздраве!" се задоволили с едно: - Хайде!..
Но нали от това вино като пиеш, забравяш и скръб и всяка печал.
Синът често слизал до избата и по бялата покривка се появили червени петна, и възпитаната тишина, която отначало притеснявала гостите, постепенно била прогонена. Гласовете се освободили. Яките се разкопчали, промъкнали се и шеги, и някой дори високо се засмял...
И тогава в един смълчан миг чули старият книжар да казва:
- Искате ли да изпеем една песен...
Хората за миг се сепнали. Били го забравили там на леглото. Спогледали се гузно и някой започнал: "Спаси Господи, люди твои...".
И тези от приятелите, които знаели думите на това песнопение, продължили: "Спаси Господи и благослови... православния български народ".
А старият книжар слушал със затворени очи и леко се усмихвал. Ето защо никой не може да каже кога точно е издъхнал.
Тази история е истинска. Сигурно заради нея така дълбоко ме развълнува години по-късно филмът на Данелия "Не тъгувай" с потресаващата сцена на погребалния обяд, който Серго Закариадзе приживе си бе устроил...
___________
* Моя милост е Атанас Ангелов Дюлгеров Втори, а преди три години се роди Атанас Ангелов Дюлгеров Трети.
.
