24 август 2016

Евангелието на Махарши

Съдържание

Предисловие

Книга 1 - Глава 1 - Работа и отрeчение
Книга 1 - Глава 2 - Тишина и уединение
Книга 1 - Глава 3 - Контрол на ума
Книга 1 - Глава 4 - Бхакти и джнана
Книга 1 - Глава 5 - Себе и личност
Книга 1 - Глава 6 - Себереализация
Книга 1 - Глава 7 - Гуру и Неговата Милост
Книга 1 - Глава 8 - Покой и щастие

Книга 2 - Глава 1 - Себеизследването
Книга 2 - Глава 2 - Садхана и Милост
Книга 2 - Глава 3 - Джнани и света
Книга 2 - Глава 4 - Сърцето е Себето
Книга 2 - Глава 5 - Мястото на Сърцето
Книга 2 - Глава 6 - Ахам и ахам-вритти























Вижте също: Статии за Шри Рамана Махарши

© Sri Ramanashramam


 . 

Евангелието на Махарши - Книга 2 - Глава 6 - Ахам и ахам-вритти

Ученик: Какво възпрепятства безкрайната, неразграничена светлина на Съзнанието, възникваща от Сърцето, да се разкрие на аджнани?
Махарши: Точно както водата в съд отразява огромното слънце в ограничените рамки на съда, по същия начин васаните или скритите тенденции на човешкия ум, действащ като отразяващ посредник, улавят всепроникващата, безкрайна светлина на Съзнанието, възникваща от Сърцето и под формата на отражение изявяват явлението, наречено ум. Виждайки само това отражение, аджнани е заблуден с вярването, че той е крайно същество, джива.
Ако умът се обърне навътре чрез изследване в източника на ахам-вритти, васаните биват унищожени, а в тяхно отсъствие отразяващият посредник, умът, също изчезва, погълнат от светлината на единствената Реалност, Сърцето.
Това накратко е всичко, което е нужно да знае един аспирант. Неговото задължение се състои в искрено и еднонасочено изследване в източника на ахам-вритти.
У: Но колкото и да се стреми, той е ограничен до ума в будно състояние. Как е възможно такова изследване, проведено само в едно от трите състояния на ума, да унищожи целия ум?
М: Изследването на садхака в източника на ахам-вритти, без съмнение, започва в будното състояние на ума. Не може да се каже, че неговият ум е унищожен. Но самият процес на Себе-изследване ще покаже, че трите състояния на ума, както и тяхното редуване или трансмутация, принадлежат към света на явленията, който не може да засегне неговото интензивно вътрешно изследване.
Себе-изследването е действително осъществимо само чрез интензивна интровертност на ума. Това, което в крайна сметка бива осъзнато в резултат от изследването в източника на ахам-вритти, е самото сърце като неразграничената светлина на Чистото Съзнание, в което отразената светлина на ума бива изцяло погълната.
У: Тогава за джнани има ли разлика между трите състояния на ума?
М: Как е възможно да има такава разлика, когато самият ум е разтворен и изгубен в светлината на Съзнанието?
За джнани всичките три състояния са еднакво нереални. Но аджнани е неспособен да възприеме това, защото за него мерилото за реалност е будното състояние, докато за джнани мерилото за Реалност е самата Реалност. Тази Реалност на Чисто Съзнание е вечна по силата на своята природа и следователно е еднакво присъстваща по време на това, което ти наричаш будуване, сънуване и дълбок сън. За онзи, който е едно с тази Реалност, няма нито ум, нито неговите три състояния, и следователно нито интровертност, нито екстровертност.
Неговото състояние е състояние на вечна будност, защото той е буден за вечното Себе; неговото състояние е състояние на вечно съновидение, защото за него светът не е повече от постоянно повтарящо се съновидение; неговото състояние е състояние на вечен дълбок сън, защото той е завинаги лишен от телесно съзнание.

Евангелието на Махарши - Книга 2 - Глава 5 - Мястото на Сърцето

Ученик: Но аз съм чувал един Светец да говори за това, че неговото духовното възприятие е чувствано на мястото между веждите.
Махарши: Както казах, ние говорим за върховната и съвършена Реализация, която е отвъд отношението субект-обект. Когато това бъде осъществено, няма значение къде се усеща духовното възприятие.
У: Но въпросът е кой от следните два възгледа е правилен: (1) че центърът на духовното възприятие е мястото между веждите или (2) че той е сърцето.
М: Като практика можеш да се концентрираш между веждите. Тогава това би било бхавана или съзерцание с помощта на ума; докато върховното състояние на анубхава или Реализация. Това, с което ти ставаш напълно отъждествен и в което твоята личност е напълно разтворена, е отвъд ума. Тогава не може да има възприет център, преживян от теб като субект, който е различен и отделен от него. 
У: Бих искал да поставя въпроса си по малко по-различен начин. Може ли да се каже за мястото между веждите, че е седалище на Себето?
М: Ти приемаш, че Себето е абсолютният източник на съзнанието и че то съществува в еднаква степен по време на всичките три състояния на ума. Но виж какво се случва, когато при човек в медитация надделее дълбокия сън. Като първи симптом на съня главата му започва да клюма, което обаче не може да се случи ако Себето беше разположено между веждите или където и да е другаде из главата.
Ако по време на сън преживяването на Себето не се усеща между веждите, въпросното място не може да бъде наречено седалище на Себето без това да предполага, че последното често изоставя собственото си местоположение, което е абсурдно.
Факт е, че садхака може да има своето възприятие във всеки център или чакра, в който той концентрира своя ум. Но това не е причина въпросното място да стане ipso facto седалище на Себето.
У: След като Шри Бхагаван твърди, че Себето може да функционира във всеки един от центровете или чакрите, докато неговото седалище е в сърцето, не е ли възможно чрез практикуване на интензивна концентрация или дхяна в междувеждието това място да се превърне в обител на Себето?
М: Докато съсредоточаването чрез фиксиране на място с цел контролиране на твоето внимание е просто стадий от практиката, всяко размишляване за обителта на Себето би било единствено спекулация. Ти разглеждаш себе си като субект, като виждащия, а мястото, на което приковаваш вниманието става възприетия обект. Това е просто бхавана. Когато, обаче, видиш самия Виждащ, ти се потапяш в Себето, ти ставаш едно с него; това е Сърцето.
У: Тогава препоръчителна ли е практиката на съсредоточаване в междувеждието?
М: Окончателният резултат от практиката на какъвто и да е вид дхяна е, че обектът, върху който садхака приковава ума си, престава да съществува като отделен от субекта. Те (субектът и обектът) се превръщат в единственото Себе; и това е Сърцето.
Практикуването на съсредоточаване в центъра между веждите е един от начините да се упражнява садхана; по този начин мислите биват ефикасно управлявани през това време. Причината за това е следната: всяка мисъл представлява външно ориентираната дейност на ума; и мисълта, още от първия момент, следва „погледа”, бил той физически или умозрителен.
Трябва, обаче, да се отбележи, че садхана, при която практикуващият съсредоточава вниманието си в междувеждието, трябва да бъде придружена от джапа. След физическото око следващото по важност що се отнася до контрола или смущаването на ума е физическото ухо. След окото на ума (умствената представа за предмета) следващо по важност е ухото на ума (умственото произнасяне на слово), чрез което или се контролира и следователно се подсилва ума или се разконцентрира и така се разсейва. Следователно, докато съсредоточаваш вниманието си върху определен център, например междувеждието, ти трябва да практикуваш умственото произнасяне на нама (име) или мантра (свещена сричка или срички). В противен случай бързо ще изгубиш вниманието си към обекта на съсредоточаване.
Практиката на садхана, както е описана по-горе, води до отъждествяването на Името, Думата или Себето - наречи го както искаш - с центъра, избран за целите на дхяна. Чистото Съзнание, Себето или Сърцето, е крайното Осъществяване.
У: Защо Шри Бхагаван не ни наставлява да практикуваме съсредоточаване в някой определен чакра център?
М: В Йога шастрите се твърди, че обителта на Себето е сахасрара или мозъка. В Пурушасукта е заявено, че това седалище е Сърцето. За да дам възможност на садхака да се изплъзне от съмнението, аз му казвам да тръгне по „нишката” или по следата на „аза” или чувството „аз съм” и да го проследи до източника му. Първо, защото е невъзможно за който и да било да има някакво съмнение относно съществуването на неговата „аз-мисъл”; и второ, защото независимо от това каква садхана е възприета, крайната цел е осъзнаване на източника на чувството „аз съм”, който е първичната основа на твоето възприятие.
Следователно, ако практикуваш атма вичара, ти ще достигнеш Сърцето или Себето.

Евангелието на Махарши - Книга 2 - Глава 4 - Сърцето е Себето

Ученик: Шри Бхагаван говори за сърцето като за обител на Съзнанието и като тъждествено със Себето. Какво по-точно обозначава сърцето?
Махарши: Въпросът за сърцето възниква, тъй като се опитваш да откриеш източника на съзнанието. За всички проницателни умове изследването на „Аза” и неговата природа носи непреодолимо очарование.
Наречи го както пожелаеш – Бог, Себе, Сърце или Обител на Съзнанието – едно и също е. Това, което трябва да се види е, че Сърцето означава самото ядро на собственото съществуване; Центърът, без който няма нищо друго.
У: Но Шри Бхагаван е посочил определено място за сърцето в рамките на физическото тяло, което е в гръдния кош, два пръста вдясно от средната ос.
М: Да, според Мъдреците това е центърът на духовното възприятие. Това духовно Сърце-център е съвсем различно от изпомпващия кръв мускулест орган със същото име. Духовният център на сърцето не е телесен орган. Всичко, което може да се каже за него е, че той е самото ядро на твоето съществуване. Той е това, с което ти си действително тъждествен (а такова е и буквалното значение на санскритската дума хридаям), независимо дали си буден, спящ или сънуващ, независимо дали си зает с работа или потопен в самадхи.
У: В такъв случай, как може той да се намира в която и да е част от тялото? Установяването на място за сърцето би означавало да се поставят физиологични граници на Това, което е отвъд пространството и времето.
М: Точно така. Но човекът, който поставя въпроса за местоположението на сърцето, смята, че съществува чрез тяло или в тяло. Когато ти постави въпроса, можеше ли да заявиш, че само твоето тяло е тук, но говориш отнякъде другаде? Не, ти приемаш своето телесно съществуване. Именно поради този възглед се случва да се прави някаква препратка към физическото тяло.
Ако трябва да говорим за това как нещата стоят в действителност, Чистото Съзнание е неделимо, то няма части. То няма форма и очертания, няма „вътре” и „вън”. За него няма „ляво” и „дясно”. Чистото Съзнание, което е Сърцето, включва всичко; нищо не е извън или отделно от него. Това е върховната Истина.
От тази абсолютна гледна точка, Сърцето, Себето или Съзнанието не може да има определено място във физическото тяло. Каква е причината за това? Самото тяло не е нищо повече от отражение на ума, а умът е бледо отражение на сияйното Сърце. Как е възможно Това, в което се съдържа всичко, да бъде ограничено до малка част от физическото тяло, представляващо безкрайно малко, възприемаемо проявление на единствената Реалност?
Но хората не разбират това. Те не могат да се отърват от мисленето за физическото тяло и света. Например, ти заявяваш: „За да дойда в този ашрам, аз изминах целия път от моята страна, която се намира отвъд Хималаите”. Но това не е вярно. Къде е „идването” или „отиването” и въобще движението за единния всепроникващ Дух, който всъщност си? Ти си там, където винаги си бил. Твоето тяло е това, което се е преместило или е било превозено от там, докато то е достигнало тук в този ашрам.
Това е простата истина, но за човек, който схваща себе си като субект, живеещ в един обективен свят, тя изглежда като пълна измислица!
Сърцето бива приписано на физическото тяло поради слизането до нивото на общоприетото разбиране.
У: Как тогава да разбирам изказването на Шри Бхагаван, че преживяването на сърдечния център е в определено място в гръдния кош?
М: Щом веднъж приемеш, че от истинската и абсолютна гледна точка, Сърцето като Чисто Съзнание е отвъд пространството и времето, за теб ще бъде лесно да видиш останалото в неговата правилна перспектива.
У: Именно на това основание поставих въпроса за позицията на сърцето. Интересува ме опита на Шри Бхагаван.
М: Чистото Съзнание няма никаква връзка с физическото тяло, а трансцендирането на ума е въпрос на директно възприятие. Мъдреците познават своето безтелесно, вечно Съществуване точно както миряните разбират своето въплътено съществуване. Но преживяването на Съзнание може да бъде или да не бъде придружено от телесно осъзнаване. В безтелесното преживяване на Чисто Съзнание Мъдрецът е отвъд времето и пространството и тогава въпросът за местоположението на сърцето въобще не може да възникне.
Тъй като обаче физическото тяло не може да живее отделно от Съзнанието, телесното съзнание трябва да бъде поддържано от Чистото Съзнание. Първото е ограничено по своята природа и никога не може да е съизмеримо с второто, което е безкрайно и вечно. Телесното съзнание не е нищо повече от монадоподобно, миниатюрно отражение на Чистото Съзнание, с което мъдрецът е осъзнал своята идентичност. За него телесното съзнание наистина е само отразен лъч светлина от самосияйното Безкрайно Съзнание, което е той самият. Мъдрецът съзнава своето телесно съществуване единствено в този смисъл.
Тъй като при безтелесното преживяване на Сърцето като Чисто Съзнание Мъдрецът въобще не съзнава тялото, това абсолютно преживяване е локализирано от него в рамките на физическото тяло чрез някакъв спомен за усещане, което възниква докато той е с телесно съзнание.
У: За хора като мен, които нямат нито прекия опит на сърцето, нито последващото усещане, отговорът изглежда трудно разбираем. Що се отнася до позицията на самото сърце, вероятно трябва да разчитаме на някакви догадки.
М: Ако определянето на позицията на Сърцето трябва да се основава на догадки дори и при мирянина, този въпрос със сигурност не заслужава особено внимание. Не бива да разчиташ на гадания, а на безпогрешната интуиция.
У: На чия интуиция?
М: Една и съща е за всички.
У: Шри Бхагаван приема ли за достоверно моето интуитивно знание за сърцето? 
М: Не, не за сърцето, а за позицията на сърцето във връзка с твоята идентичност.
У: Нима Шри Бхагаван твърди, че аз интуитивно знам позицията на сърцето във физическото тяло? 
М: Защо не?
У: (Посочва себе си) За мен лично ли говори Шри Бхагаван?
М: Да. Това е интуицията! По какъв начин посочи себе си чрез жест точно в този момент? Не насочи ли пръста си към дясната страна на твоя гръден кош? Точно това е мястото на сърдечния център. 
У: В такъв случай, поради липсата на пряко познание на сърдечния център, аз трябва да разчитам на тази интуиция?
М: Какво лошо има в това? Когато един ученик казва „Аз пресметнах сбора правилно”, или когато те попита „Да отида ли да взема книгата за теб?”, той би ли посочил главата си, която е сметнала правилно или краката си, които ще го отведат до книгата? Не. И в двата случая пръстът му спонтанно сочи към дясната страна на гръдния кош, изразявайки така по съвсем невинен начин дълбоката истина, че източникът на „Аза” в него е там. Това, което го кара да посочи себе си в Сърцето, което е Себето, е безпогрешната интуиция. Въпросният жест е напълно неволен и универсален; с други думи, той е един и същ за всички хора.
Какво по-добро доказателство от това ти трябва за местоположението на сърдечния център във физическото тяло?

Евангелието на Махарши - Книга 2 - Глава 3 - Джнани и света

Ученик: Светът бива ли възприеман от джнани (мъдреца)?
Махарши: От кого идва този въпрос? От джнани или аджнани (невеж човек)?
У: Трябва да призная, че от аджнани.
М: Светът ли е това, което се опитва да реши въпроса за своята реалност? Съмнението възниква в теб. Преди всичко разбери кой е съмняващият се и тогава може да видиш дали светът е реален или не.
У: Един аджнани вижда света и разпознава обектите в него; те въздействат върху сетивата му за допир, вкус и т.н. По подобен начин ли се преживява светът от един джнани?
М: Ти говориш за виждане и познаване на света. Но без да знаеш себе си, познаващия субект (без когото няма знание за обект), как би могъл да разбереш истинската природа на света, познатия обект? Без съмнение, обектите оказват въздействие на тялото и сетивните органи, но този въпрос за тялото ли възниква? Тялото ли ти казва „аз усещам обекта, той е реален”? Или пък светът ли ти казва „аз, светът, съм реален”?
У: Само се опитвам да разбера гледната точка на джнани за света. Светът бива ли възприеман след Себереализацията?
М: Защо се притесняваш за света и за това какво се случва с него след Себереализацията? Първо осъзнай Себето. Какво значение има дали светът бива възприет или не? Получаваш ли разбиране, което да разреши питането ти, невъзприемайки света по време на дълбок сън? Обратно, какво би изгубил сега, възприемайки света? За джнани или аджнани, дали светът се възприема или не, няма значение. Той е виждан и от двамата, но техния възглед се различава.
У: Ако джнани и аджнани възприемат света по подобен начин, каква е разликата между тях?
М: Когато възприема света, джнани вижда Себето, което е субстратума на всичко, което е възприето. Аджнани, независимо дали възприема света, е невеж за неговото истинско Съществуване, Себето.
Вземи примера за движещите се образи на екрана по време на кинопрожекцията. Какво е там пред теб преди да започне прожекцията? Само екранът. На него ти виждаш цялата прожекция и по всичко личи, че образите са реални. Иди обаче да ги хванеш с ръце. Какво хващаш? Единствено екрана, на който образите изглеждаха толкова реални. След края на прожекцията, когато картините изчезнат, какво остава? Отново самият екран!
По същия начин стоят нещата със Себето. Само То съществува; картините идват и си отиват. Ако се държиш за Себето, ти не ще бъдеш измамен от привидността на образите. Нито пък има значение дали образите се появяват или изчезват. Като игнорира Себето, аджнани решава, че светът е реален, точно както не се забелязва екрана, а само образите, които все едно съществуват отделни от него. Човек не е заблуден, ако знае, че без виждащия няма нищо, което да бъде видяно, точно както няма образи без екран. Така джнани знае, че екранът, образите и зрението не са друго освен Себето. С образите Себето е в неговата проявена форма; без тях То остава в непроявена форма.
За джнани няма никакво значение дали Себето е в едната или другата форма. Той винаги е Себето. Но когато аджнани вижда джнани да действа, изпада в объркване.
У: Именно това ме накара да поставя моя първи въпрос, дали осъзналият Себето възприема света както нас, и ако да, бих искал да знам какво мисли Шри Бхагаван за тайнствено изчезване на снимката вчера...
М: (Усмихва се) Имаш предвид снимката на храма Мадурай. Само няколко минути преди това тя преминаваше през ръцете на посетителите, които я разглеждаха един след друг. Явно е била загубена между страниците на някоя от книгите, които те обсъждаха.
У: Да, това е случката. Какво мисли Бхагаван за нея? Беше проведено щателно търсене на снимката, но въпреки това тя не беше открита. Как гледа Бхагаван на мистериозното й изчезване точно в момента, в който тя беше поискана?
М: Представи си, че ти сънуваш как ме водиш в твоята далечна страна, Полша. Ти се събуждаш и ме питаш „Сънувах това и това. Ти имаше ли подобен сън, или знаеше ли по някакъв начин, че те водех в Полша?”. Какво значение според теб има такова изследване? 
У: Но що се отнася до липсващата снимка, всичко това се случи пред Шри Бхагаван.
М: Виждането на снимката, нейното изчезване, както и твоето настоящо запитване са единствено активности на ума.
Има една история от Пураните, която илюстрира това. Рама, когато видял, че Сита я няма в горското убежище, започнал да я търси, ридаейки „О, Сита, Сита!”. Там е казано, че Парвати и Парамешвара видели отгоре какво се случва в гората. Парвати изразила изненадата си пред Шива и рекла: „Ти възхваляваше Рама като Съвършеното Същество. Виж го сега как се държи и страда за загубата на Сита!”. Шива отвърнал: „Ако си толкова скептична относно съвършенството на Рама, изпитай го сама. Използвай своята йога мая, за да се въплътиш в Сита и му се яви”. Парвати така и направила. Тя се появила пред Рама в самия образ на Сита, но за нейно удивление, той не й обърнал никакво внимание и продължил пътя си, викайки „О, Сита, О, Сита!”, все едно е сляп.
У: Не можах да схвана поуката от тази история.
М: Ако Рама наистина търсеше телесното присъствие на Сита, той би разпознал човека пред себе си като тази Сита, която е изгубил. Но не такъв е бил случаят; липсващата Сита е била също толкова нереална колкото и онази, която се появява пред очите му. В действителност Рама всъщност не бил сляп, но за него, като джнани, предшестващото наличие на Сита, нейното изчезване, неговото търсене, както и действителното присъствие на Парвати в облика на Сита, били еднакво нереални. Сега разбираш ли как беше разглеждана липсата на снимката?
У: Не мога да кажа, че всичко ми се изясни. Наистина ли светът, който се вижда, докосва и усеща от нас по толкова много начини, е подобен на сън или на илюзия?
М: Ако търсиш Истината и само Истината, за теб няма друг вариант освен да приемеш, че светът е нереален.
У: Защо така?
М: Поради простата причина, че докато не изоставиш идеята, че светът е реален, твоят ум винаги ще търчи след него. Ако вземеш привидното за истинско, никога не ще познаеш онова, което е наистина Реално, макар че само Реалното съществува. Тази позиция може да се илюстрира чрез аналогията със „змията във въжето”. Докато виждаш змията, не можеш да забележиш въжето. Несъществуващата змия става реална за теб, докато реалното въже изглежда напълно несъществуващо.
У: Лесно е да приемем условно, че светът не е съвсем реален, но е трудно да имаш убеждението, че той е действително нереален.
М: Така стоят нещата и с твоя сънуван свят докато сънуваш. Докато сънят продължава, всичко, което виждаш, чувстваш и т.н. в него е реално.
У: Нима тогава светът не е нищо повече от сън?
М: Какво му е на усещането за реалност, докато сънуваш? Например, можеш да сънуваш нещо напълно невъзможно, като например да имаш приятен разговор с починал човек. За момент би могъл да се усъмниш в съня и да си кажеш „Той не беше ли умрял?”, но умът ти някак се примирява със съновидението и за целите на съня въпросният човек е съвсем като жив. С други думи, сънят като сън не ти позволява да се съмняваш в неговата реалност. По същия начин не си способен да се съмняваш в реалността на света в твоето будно състояние. Как би могъл умът, който самият той е създал света, да го приеме за нереален? Такъв е смисълът на сравнението между света на будуването и света на съновидението. Тези два свята са творения на ума и докато умът е потопен в който и да е от тях, намира себе си неспособен да отхвърли реалността на сънувания свят, докато сънува, и тази на света в будността, докато е буден. Ако, обаче, изцяло оттеглиш ума си от света и го насочиш навътре и се установиш така, т.е. ако си винаги буден за Себето, което е субстратума на всичко преживявано, ще откриеш, че светът, който сега съзнаваш, е също толкова нереален както света от съновидението ти, в който живя.
У: Както казах и по-рано, ние виждаме, докосваме и усещаме света по много начини. Тези възприятия са реакции спрямо видените, усетените и т.н. обекти и не са умствени творения като в сънищата, които варират не само от човек на човек, но и по отношение на един и същ човек. Не е ли това достатъчно, за да се докаже обективната реалност на света?
М: Цялото това говорене за непоследователност и нейното приписване на света на сънищата възниква единствено сега, докато си буден. Докато сънуваш, сънят ти е съвършено хармонизирана цялост. Това означава, че ако ожаднееш на сън, илюзорното пиене на илюзорна вода би утолило илюзорната ти жажда. Но докато не осъзнаваш, че самият сън е илюзия, за теб това е реално, а не е илюзорно. По същия начин стоят нещата със света на будуването; а възприятията, които имаш в момента биват съгласувани, за да създадат у теб впечатлението, че светът е реален.
Ако, обаче, светът е самодостатъчна реалност (което ти явно имаш предвид, когато говориш за обективността му), какво му пречи да ти се разкрие по време на дълбок сън? Ти не твърдиш, че не си съществувал по време на дълбокия ти сън.
У: Нито пък отричам съществуването на света докато спя. Той е съществувал през цялото това време. Ако аз не съм го виждал по време на дълбокия сън, други, които не са спели, са го възприемали.
М: За да кажеш, че си съществувал по време на дълбокия сън, необходимо ли ти бе да поискаш свидетелства от други, за да ти го докажат? Защо сега търсиш техните показания? Тези „други” могат да ти кажат, че са видели света (по време на твоя дълбок сън) само докато ти самият си буден. Що се отнася до твоето собствено съществуване, нещата стоят по друг начин. Когато се събуждаш, ти казваш, че си спал добре, тоест че съзнаваш себе си дори в най-дълбокия сън, където си нямал дори и най-бегла представа за съществуването на света. Дори сега, докато си буден, светът ли ти казва „аз съм реален” или ти го правиш?
У: Разбира се, че аз го казвам, но го казвам за света.
М: В такъв случай светът, за който ти твърдиш, че е реален, в действителност те осмива заради опитите ти да докажеш реалността му, докато в същото време си невеж за твоята собствена Реалност.
Ти искаш по един или друг начин да поддържаш идеята, че светът е реален. Какъв е критерият за Реалност? Реално е само онова, което съществува от само себе си, което разкрива себе си чрез себе си, и което е вечно и неизменно.
Съществува ли светът от само себе си? Видян ли е някога без помощта на ума? В дълбок сън няма нито ум, нито свят. Докато си буден умът и светът са там. Какво може да означава това неотменно съвместно съществуване? Ти си запознат с принципите на индуктивната логика, за които се смята, че са самата основа на научното изследване.
Защо не решиш въпроса за реалността на света чрез тези общоприети логически принципи?
За себе си можеш да кажеш „аз съществувам”. Това значи, че не става дума за обикновено съществуване, а за Съществуване, което съзнаваш. В действителност това Съществуване е идентично със Съзнанието.
У: Светът може да не съзнава себе си, но въпреки това съществува.
М: Съзнанието е винаги самосъзнание. Ако съзнаваш каквото и да било, ти по същество съзнаваш себе си. Не-самосъзнаващо съществуване само по себе си е противоречие. Това въобще не е съществуване. То е само добавено съществуване, докато истинското Съществуване, сат, не е добавка, то е самата Субстанция. То е васту (реалността или върховната субстанция). Оттук Реалността се обозначава като сат-чит, Битие-Съзнание, и никога само едното за сметка на другото. Светът нито съществува от само себе си, нито съзнава собственото си съществуване. Как би могъл да кажеш, че такъв свят е реален?
А каква е природата на света? Постоянна промяна, безспирен, нескончаем поток. Един зависим, не-самосъзнаващ, вечно изменящ се свят не може да бъде реален.
У: Не само западната емпирична наука разглежда света като реален; но във Ведите, както и на други места, са дадени подробни космологически описания на света и неговото сътворение. Защо въобще да го правят, ако светът е нереален?
М: Основното предназначение на Ведите и т.н. е да ти предадат природата на неунищожимия Атман и да декларират авторитетно: „Ти си Това”.
У: Съгласен съм. Но защо е нужно те да дават подробни космологически описания, ако те не смятаха света за реален?
М: Приложи на практика онова, което приемаш на теория, и остави настрана останалото. Шастрите трябва да наставляват всякакви типове търсачи на Истината, а те нямат една и съща ментална нагласа. Това, което не можеш да приемеш, го третирай като артха вада или спомагателен аргумент.

Забележка

Според последните анализи, светът на сетивното възприятие може да сведе до двете категории на времето и пространството. Ето какво пише Сър Джеймс Джийнс в своята книга „Новият фон на науката”, основавайки се на експерименти, вдъхновени от Айнщайновата теория на относителността:
„Откриваме, че 'пространството' не е нищо друго освен нашето възприятие на обекти, а 'времето' не е нищо друго освен нашето преживяване на събития. Пространството започва да се появява чисто и просто като измислица на нашите собствени умове (нашите физически тела не са друго освен неща в пространството – виж стих 16 от Реалността в четиридесет стиха), нелогично развитие на Природата в субективна идея, която ни помага да разберем и опишем аранжимента на обектите така, както го виждаме. Времето пък се явява като втора измислица (без минало и бъдеще, времето, както се разбира обикновено, не е нищо освен мит – виж стих 15 от Реалността в четиридесет стиха), която изпълнява аналогична роля за аранжимента на събитията, които ни се случват.”
Читателят трябва да забележи, че след като времето и пространството биват разглеждани от съвременната наука като едни измислици, създадени от собствените ни умове, обектите и събитията ipso facto се превръщат в творения на ума (виж стихове 17 & 18 от Реалността в четиридесет стиха), тъй като те не могат да съществуват без време и пространство.
Що се отнася до монолитността, която всекидневният човек приписва на материята, следните заключения от съвременната експериментална физика допълват отговора.
1. Науката не знае нищо за съставните части на атома. Тя познава само излъчването им, но не и самият източник.
2. Тъй като атомът постоянно излъчва енергия, електронът в един момент във времето никога не може да бъде идентичен с електрона в друг момент във времето.
3. „Електронът престава да има каквито и да било свойства на „вещ”, както тя се разглежда от здравия разум; той е просто регион, от който може да бъде излъчена енергия”. („Увод във философията” от Бъртрънд Ръсел)
А това е заключението, до което Ръсел достига: „Сега, най-вече благодарение на двама немски физици, Хайзенберг и Шрьодингер, последните останки от стария монолитен атом бяха премахнати и материята стана призрачна, подобно на нещо от спиритически сеанс”.
Нека сега читателят отсъди за себе си по какъв начин светът на сетивното възприятие в будността е фундаментално различен от света на съновиденията, като има предвид казаното в настоящата глава, както и следния пасаж от „Кой съм аз?”: „Единствената разлика между състоянието на будност и това на сънуването е, че първото е дълго, а второто кратко”. Тази истина, потвърдена и от съвременната наука, е изразена по следния начин от д-р. Едингтън: „Искреното приемане на факта, че физическата наука се занимава със свят от сенки, е едно от най-значимите постижения... В света на физиката ние наблюдаваме движението на образи-сенки, представящо драмата на обикновения живот (картинното представление на екрана, както го нарича Шри Бхагаван). Сянката на лакътя ми стои върху сянката-маса, докато сянката на мастилото тече върху сянката-хартия”. (“Природата на физическия свят”)

Евангелието на Махарши - Съдържание

Вижте също: Статии за Шри Рамана Махарши

© Sri Ramanashramam


 . 

Евангелието на Махарши - Книга 2 - Глава 2 - Садхана и Милост

Ученик: Според Адвайта последният стадий на Осъществяване е абсолютното Сливане с Божественото, Вишиштадвайта говорят за частично сливане, а поддръжниците на Двайта твърдят, че сливане въобще няма. Кой от всички тези възгледи следва да се схваща като правилен?
Махарши: Защо е нужно да се спекулира относно това, което ще се случи в бъдеще? Всички са съгласни, че „Аз”-ът съществува. Независимо към коя школа принадлежи, нека добросъвестният ученик първо открие какво е „Аз”-ът. След това ще остане достатъчно време да узнае повече за окончателното Състояние - дали „Аз”-ът ще се разтвори във Върховното Битие или ще остане отделен от Него. Нека не прибързваме със заключенията, а да поддържаме ума си отворен.
У: Но няма ли известно разбиране за окончателното състояние да бъде от полза поне за начинаещия?
М: Няма никаква полза да се опитваш да умуваш в настоящия момент какво ще бъде окончателното състояние на Реализация.
У: Защо така?
М: Защото това е неправилен подход. Твоето констатиране трябва да разчита на интелекта, който сияе единствено благодарение на получената от Себето светлина. Не е ли самонадеяно от страна на интелекта да съди за това, на което той самият е нищо повече от ограничено проявление, и от което извлича малкото светлина, която притежава?
Как е възможно интелектът, който никога не може да достигне Себето, да бъде достатъчно компетентен, за да установи характера на окончателното състояние на Реализация, та камо ли да умува за него? Това е все едно да се измери слънчевата светлина в нейния източник според качеството на лъчението на една свещ. Восъкът й ще бъде разтопен още преди тя дори да доближи слънцето.
Вместо да се отдаваш единствено на спекулации, посвети себе си тук и сега на търсенето на Истината, която е вечно в теб.

Евангелието на Махарши - Книга 2 - Глава 1 - Себеизследването

Ученик: Как човек може да осъзнае Себето? 
Махарши: Чие Себе? Открий това.
У: Моето, но кой съм аз? 
М: Разбери това сам.
У: Не знам как.
М: Премисли отново въпроса. Кой е този, който казва „не знам”? Кой е „Аз”-ът в твоето изказване? Какво не се знае?
У: Някой или нещо у мен. 
М: Кой е този някой? В кого?
У: Може би това е някаква сила. 
М: Изследвай.
У: Защо съм роден?
М: Кой е роден? Отговорът е един и същ за всичките ти въпроси. 
У: Кой съм аз, тогава?
М: (Усмихва се) Нима си дошъл тук, за да ме изпитваш? Ти трябва да кажеш кой си.
У: Изглежда, колкото и да се старая в своите опити, „Аз”-ът ми се изплъзва. Той дори не е ясно различим.
М: Кой е този, който казва, че „Аз”-ът не е различим? Нима у теб има два „Аз”-а, така че единият не е различим от другия?
У: Вместо да изследвам „Кой съм Аз?”, мога ли да задам на себе си въпроса „Кой си Ти?”, тъй като по този начин умът ми ще бъде съсредоточен върху Теб, който аз смятам за Бог във формата на Гуру? Може би по този начин аз ще се доближа повече до целта на моето търсене, отколкото ако се питам „Кой съм Аз?”.
М: Независимо от формата на изследването ти, накрая трябва да се стигне до единствения Аз, който е Себето.
Всички разграничения, направени между „аз” и „ти”, Учител и ученик и т.н., са просто знак за невежество. Само „Върховният Аз” съществува. Да мислиш по друг начин означава да се заблуждаваш.
Една история от Пураните за учителя Рибху и неговия ученик Нидагха е особено поучителна в този контекст.
Макар че Рибху преподавал на своя ученик върховната Истина на Брахман, Един без втори, Нидагха, въпреки своята ерудиция и проникновеност, не добивал достатъчно увереност, за да приеме и следва пътя на джнана. Вместо това се установил в родния си град и започнал да води живот, посветен на церемониалната религия.
Но мъдрецът обичал своя ученик толкова дълбоко, колкото последният уважавал своя Учител. Въпреки възрастта, Рибху ходел в града при ученика си, само за да разбере до каква степен последният е надрасъл своята привързаност към обредите. Понякога мъдрецът отивал там маскиран, така че да може да наблюдава действията на Нидагха без последният да знае, че е наблюдаван от своя Учител. В един такъв случай Рибху, загърнат в одеждата на прост селянин, заварил Нидагха да се взира съсредоточено в преминаващото царско шествие. Неразкрит от Нидагха, селянинът попитал на какво се дължи цялата тази суетня. Нидагха отвърнал, че царят е излязъл на шествие.
„О! Това е царят. Той е излязъл на шествие! Но къде е той?”, попитал селянинът. „Там, на слона”, казал Нидагха. „Ти казваш, че царят е на слона. Да, аз виждам и двамата”, казал селянинът, „Но кой е царят и кой е слонът?” „Какво!”, възкликнал Нидагха, „Ти виждаш и двамата, но не знаеш, че човекът отгоре е царят и че слонът е животното отдолу? Каква е ползата въобще да се говори с човек като теб?” „Умолявам ви да проявите търпение с невежа като мен”, рекъл селянинът, „но вие казахте „отгоре” и „отдолу”, какво значат тези думи?” Търпението на Нидагха се изчерпало. „Ти виждаш царя и слона, първият отгоре, вторият - отдолу. И въпреки това искаш за знаеш какво се има предвид под „отгоре” и „отдолу”?”, избухнал той. „Ако видените неща и изречените думи означават толкова малко за теб, само действието може да ти бъде учител. Наведи се напред и ще разбереш за какво говоря”.
Селянинът направил каквото му било наредено. Тогава Нидагха се метнал на раменете му и казал „Разбери го сега. Аз съм отгоре като царя, а ти си отдолу като слона. Това достатъчно ясно ли е?” „Не, все още не”, тихо отговорил селянинът. „Вие казвате, че сте отгоре като царя и
че аз съм отдолу като слона. „Царят”, „слонът”, „отгоре”, „отдолу” – дотук ясно. Но ви моля да ми обясните какво имате предвид под „аз” и „ти”? Нидагха получил просветление при сблъсъка с трудната задача да определи „ти”, отделно от „аз”. Той веднага скочил долу и паднал в краката на Учителя си, изричайки думите „Кой друг освен моя уважаем Учител Рибху би могъл по такъв начин да отвлече ума ми от повърхностните особености на физическото съществуване и да го отведе към истинското Битие на Себето? О, благородни Учителю, аз копнея за твоята благословия”.
Следователно, докато практикуваш атма вичара (себеизследване) и се опитваш да отидеш отвъд повърхностните особености на физическото съществуване, къде остава възможността да правиш разграничение между „ти” и „аз”, което се отнася единствено до тялото? Когато насочиш ума си навътре, търсейки източника на мисълта, къде е това „ти” и къде е „аз”?
Търси Себето и бъди Себето, което включва всичко.
У: Не е ли смешно, обаче, че „Аз”-ът трябва да търси „Аз”-а? Не се ли оказва, че питането „Кой съм Аз?” в края на краищата е празна формула? Или може би трябва да си задавам въпроса безкраен брой пъти, повтаряйки го подобно на мантра?
M: Себеизследването определено не е празна формула; и е много повече от повтарянето на която и да било мантра. Ако въпросът „Кой съм Аз?” беше просто ментално питане, той не би имал особена стойност. Целта на Себеизследването е да фокусира целия ум в собствения му източник. Следователно, не можем да говорим за един „Аз”, който търси друг „Аз”.
Още по-малко можем да говорим за Себеизследването като за празна формула, тъй като то изисква интензивната дейност на целия ум, така че да бъде неотклонно удържан в чисто Себесъзнание.
Себеизследването е единственото пряко и сигурно средство за осъзнаване на необусловеното, Абсолютно Битие, което всъщност си ти.
У: Защо само Себеизследването може да се смята за пряк път към джнана?
М: Всеки вид садхана (духовна практика) с изключение на атма вичара предполага запазване на ума като инструмент за продължаване на въпросната садхана; без ума тя не може да бъде практикувана. Егото може да приеме различни и по-фини форми по време на практикуването, но то самото никога не бива разрушено.
Когато Джанака възкликнал: „Открих крадеца, който ме е съсипвал през цялото време! Ще се разправя с него моментално”, кралят всъщност е имал предвид егото или ума.
У: Но крадецът може да бъде заловен също толкова ефективно и чрез другите садхани.
М: Опитът да унищожиш егото или ума чрез садхани, различни от атма вичара, е като крадец, който се преоблича като полицай, за да хване крадеца, който е самият той. Само атма вичара може да доведе до истината, че нито егото, нито умът съществуват в действителност и да позволи на човек да осъзнае чистото, неделимо Битие на Себето или Абсолюта.
Ако Себето е реализирано, не остава нищо за узнаване, защото то е съвършено Блаженство, то е Всичко.
У: В този живот, изпълнен с ограничения, мога ли въобще да осъществя блаженството на Себето?
М: Това блаженство на Себето ти е винаги присъщо и ти ще го откриеш сам за себе си, ако го търсиш искрено.
Причината за твоето нещастие не в живота навън; тя е в теб в качеството й на его. Ти налагаш ограничения върху себе си и после започваш безсмислена борба за преодоляването им. Цялото нещастие се дължи на егото; с него настъпват всички твои неприятности. От каква полза е да приписваш причината за нещастието си на събитията от живота, когато тя всъщност е в теб? Какво щастие можеш да получиш от неща, които са външни спрямо теб? Когато го получиш, колко дълго ще трае?
Ако отхвърлиш егото и го изкорениш като го игнорираш, ти би бил свободен. Ако го приемеш, то ще наложи ограничения върху теб и ще те хвърли в напразна борба за преодоляването им. Ето как крадецът се опитвал да „съсипе” крал Джанака.
Да бъдеш Себето, което действително си, е единственото средство да осъществиш блаженството, което е вечно твое.
У: Тъй като все още не съм постигнал истината, че единствено Себето съществува, не трябва ли да се захвана с бхакти или йога марга (пътя на предаността или на йога) като по-подходящи за целите на садхана в сравнение с вичара марга (пътя на себеизследването)? Реализацията на Абсолютното Битие, Брахма джнана, не е ли нещо изключително непостижимо за мирянин като мен?
М: Брахма джнана не е такова знание, подлежащо на постигане, така че човек, сдобивайки се с него, да може да получи щастие. Това, от което човек трябва да се откаже, е собствения светоглед, породен от невежество. Себето, което се опитваш да узнаеш, си Ти самият. Твоето привидно невежество ти причинява излишни мъки подобно на десетимата глупци, оплакващи „загубата” на десетия, който всъщност никога не е бил губен.
В притчата десет глупци преминали буен поток, и когато достигнали другия бряг решили да се уверят, че наистина всички от тях са прекосили успешно. Един от тях започнал да брои, но докато броял другите, пропуснал себе си. „Виждам само девет; със сигурност сме загубили един човек. Кой ли е той?”, попитал мъжът. „Правилно ли преброи?”, попитал друг и започнал на свой ред да брои. Обаче и той преброил само девет. Един след друг, всеки от десетимата успявал да преброи само девет, пропускайки себе си. „Ние сме само девет”, съгласили се всички, „но кой е липсващият?”. Всеки опит да открият „липсващия” се провалял. Тогава най-сантименталният измежду десетте глупци рекъл: „Който и да е бил, той се е удавил; ние го изгубихме“. Казвайки това, той избухнал в сълзи, а останалите девет го последвали.
Един състрадателен случаен минувач, виждайки ги да плачат на брега на реката, ги попитал за причината. Те му разказали какво е станало и се оплакали, че дори след неколкократни преброявания не са успели да намерят повече от девет души. След като чул историята и видял пред себе си десет души, пътникът разбрал какво се е случило. За да ги накара да разберат сами за себе си, че всъщност са били десет, и че всички от тях са прекосили успешно реката, той им казал: „Нека всеки преброи себе си, но един след друг последователно - едно, две, три и така нататък - докато удрям всички, така че да сте сигурни, че всеки един е бил включен в броенето и то само веднъж. Тогава десетият „изчезнал” ще бъде открит”. Като чули това, глупците се зарадвали на възможността да открият своя „загубен” другар и приели предложението на пътника.
Докато любезният пътник удрял всеки от десетимата един след друг, човекът, понасящ удара, преброявал себе си на глас. „Десет”, казал последният човек, когато бил ударен последен по реда си. Удивени, те се спогледали, казвайки в един глас „Ние сме десет”, и благодарили на пътника за това, че сложил край на мъката им.
Това е притчата. Откъде се е взел десетият човек? Бил ли е някога загубен? Разбирайки че той е бил там през цялото време, те научават ли нещо ново? Причината за страданието им не е била действителната загуба на някой от десетте, а тяхното собствено невежество или самото предположение, че един от тях е бил загубен (макар че не успяват да разберат кой точно), тъй като са преброявали само девет души.
Така стоят нещата и при теб. В действителност няма причина да си тъжен и нещастен. Ти самият налагаш ограничения върху своята истинска природа на Безкрайно Битие, а после скърбиш, че си крайно създание. След това се захващаш с една или друга садхана, за да преодолееш несъществуващите ограничения. Но ако самата ти садхана допуска съществуването на ограниченията, как тя би могла да ти помогне да ги преодолееш?
Ето защо аз казвам: знай, че в действителност си Безкрайно, Чисто Битие, Самият Абсолют, Себето. Ти си винаги това Себе и нищо друго освен Себето. Следователно, никога не можеш да бъдеш действително невеж за Себето; твоето невежество е само привидно, подобно на невежеството на десетте глупци относно „загубения” десети човек. Именно това невежество причинило страданието им. Тогава разбери, че истинското знание не създава ново Битие за теб, а само премахва твоето „невежо игнориране”. Блаженството не бива добавено към твоята природа, а само бива разкрито като твоето истинско и естествено състояние, вечно и неунищожимо. Единственият начин да се отървеш от страданието е да познаеш и да бъдеш Себето. Как е възможно това да е непостижимо?

Евангелието на Махарши - Съдържание

Вижте също: Статии за Шри Рамана Махарши

© Sri Ramanashramam


 . 

Евангелието на Махарши - Предисловие

В отговор на искреното желание на голям брой поклонници на Бхагаван Шри Рамана, отговорите на редовно задавани Нему въпроси бяха отпечатани под формата на книга със заглавието „Евангелието на Махарши” за благото на целия свят.

Тези въпроси хрумват постоянно на толкова много от нас и ние имаме вътрешен стремеж да открием отговорите им. Отговорите, дадени от Махарши, са същината на Божествената Мъдрост, тъй като са основани на Неговото пряко знание и пряк опит. Отговорите му са безценни за човек, който искрено търси истината.

Дълбоката истина на Адвайта, според която единствената реалност е абсолютното Себе или Брахман, никога не е била излагана толкова ясно, колкото на тези страници. Това е така, тъй като, от една страна, Бхагаван Шри Рамана говори на базата най-висшия опит, принадлежащ Нему, а от друга, тя изхожда от гледната точка на често срещаното разбиране на миряните, че ученикът търси да узнае Истината.

Истината е една и съща както за един, така и за всички, и Шри Бхагаван насочва задълбочения ученик към изследване и внимателно вникване в собственото му съкровено вътрешно преживяване, да потърси сам за себе си ядрото на собственото му съществуване - Сърцето, което е вечно тъждествено с Единната Върховна Реалност, на която всичко останало - видимо или познато - е просто проявление.

Всяка дума, произнесена от устните на Мъдреца, произхожда от есенцията на мъдростта в Упанишадите, на която самият Той представлява Върховно Въплъщение.

Преданият читател ще намери на тези страници практически съвети и ще придобие съзнанието, че неговата същностна природа е Божествена.

© Sri Ramanashramam


 . 

Евангелието на Махарши - Книга 1 - Глава 8 - Покой и щастие

Ученик: Как мога да постигна покой? Струва ми се, че не го постигам посредством вичара (себеизследване).
Махарши: Покоят е твоето естествено състояние. Умът е този, който покрива естественото състояние. Твоята вичара е само на равнището на ума. Изследвай какво е умът и той ще изчезне. Няма такова нещо като ум, отделен от мисълта. Въпреки това, заради възникването на мисълта ти допускаш нещо, от което тя произлиза и го наричаш ум. Когато вникнеш, за да проучиш какво е то, разбираш, че няма такова нещо. Когато умът е изчезнал, ти осъзнаваш вечния покой.
У: Понякога, чрез поезия, музика, джапа (повторение на мантра), бхаджана (пеене на песни във възхвала на Бог), съзерцанието на красиви пейзажи, четенето на духовни стихове и т.н., човек започва да изпитва истинско чувство за единение. Дали това чувство за дълбок блажен покой (където индивидуалният аз няма място) е същото като навлизането в сърцето, за което Бхагаван говори? Ще доведе ли тази практика до по-дълбоко самадхи (абсорбиране в Себето) и накрая до цялостно възприятие на Реалното?
М: Щастие има, когато на ума бъдат представени приятни неща. Това е щастието, присъщо за Себето; няма друго щастие. При това, то не е чуждо и далечно. Ти се потапяш в Себето в случаи, които смяташ за приятни; това потапяне води до непороденото блаженство. Съвкупността от идеите, обаче, е отговорна за приписването му на други неща или събития, докато всъщност това блаженство е вътре в теб. В тези случаи ти се гмуркаш в Себето, макар и несъзнателно. Ако го направиш съзнателно с убедеността, идваща от преживяването, че си тъждествен с щастието, което е самото Себе, единствената Реалност, наречи това Реализация. Искам да се потопиш съзнателно в Себето, тоест в сърцето.

Евангелието на Махарши - Съдържание

Вижте също: Статии за Шри Рамана Махарши

© Sri Ramanashramam


 . 

Евангелието на Махарши - Книга 1 - Глава 7 - Гуру и Неговата Милост

Ученик: Какво е гуру крипа (милостта на Гуру) и как тя води до Себереализация? 
Махарши: Гуру е Себето... В живота си понякога човек остава незадоволен, и, тъй като не е доволен от това което има, започва да търси утоляване на желанията си чрез молитви към Бог и т.н. Умът му постепенно бива пречистен, докато закопнее да познае Бог, като търси повече Неговата милост, отколкото удовлетворяване на своите светски желания. Тогава Божествената милост започва да се проявява. Бог придобива формата на Гуру и се явява пред поклонника, учи го на Истината и най-вече пречиства ума му с присъствието си. Така умът на поклонника добива сила, която му позволява да се обърне навътре. Той бива допълнително пречистен посредством медитация и остава в пълен покой без каквото и да било вълнение. Тази тиха необятност е Себето.
Гуру е едновременно „вън” и „вътре”. „Отвън” той кара ума да се обърне навътре; „отвътре” Той изтегля ума към Себето и съдейства за неговото утихване. Това е гуру крипа. Няма разлика между Бог, Гуру и Себето.
У: В Теософското Дружество медитират с цел да открият Учители, които да ги наставляват.
М: Учителят е вътре. Целта на медитацията е да изкорени погрешната идея, че Той е единствено отвън. Ако Той беше странник, когото ти очакваш, Той е обречен да изчезне рано или късно. Каква е ползата от такова преходно съществуване? Но докато мислиш, че си отделен или че си тялото, Учителят „отвън” ще ти е необходим и Той ще ти изглежда, че има тяло. Когато погрешното отъждествяване на Себето с тялото бъде премахнато, ще бъде разкрито, че Учителят не е нищо друго освен Себето.
У: Ще ни помогне ли Гуру да познаем Себето чрез посвещение и т.н.?
М: Нима очакваш Гуру да те държи за ръката и да шепне в ухото ти? Може би си представяш, че Той е това, което си ти самият. Понеже ти смяташ, че имаш тяло, допускаш, че Той също е въплътен, за да свърши нещо веществено за теб.
Неговата дейност е вътре, в сферата на духа. 
У: Как Гуру може да бъде открит?
М: Иманентният Бог от състрадание към предания поклонник чрез Неговата милост се проявява в зависимост от степента на развитието му. Поклонникът си мисли, че Той е човек и очаква взаимоотношения като между две физически тела. Но Гуру, който е въплътеният Бог или Себе, работи отвътре, помага на човек да прозре погрешните си възгледи и го води по правилния път, така че поклонникът да осъзнае Себето вътре.
У: Какво тогава се изисква от един поклонник?
М: Единственото, което той трябва да прави, е да действа в съгласие с думите на Учителя и да работи вътре. Учителят е едновременно „вътре” и „вън”, така че Той създава условия да те насочи навътре и в същото време подготвя „вътрешността”, за да те дръпне към Сърцевината. Така Той дава тласък „отвън” и тегли „отвътре”, за да бъдеш фиксиран в Сърцевината.
Ти си мислиш, че светът може да бъде покорен благодарение на твоите усилия. Когато се разочароваш от външното и бъдеш насочен навътре, ти чувстваш: „О! Има Сила по-Висша от човека!“ Егото е като много силен слон, който може да бъде овладян само от не по-малко мощния лъв, който в този случай е именно Гуру. Дори само видът му прави слоноподобното его да трепери и да чезне.
Скоро ти ще разбереш, че твоето великолепие се намира там, където ти не съществуваш. За да достигнеш това състояние, ти трябва да се отдадеш. Тогава Учителят разбира, че си в състояние да получаваш наставления и започва да те обучава.
У: Как е възможно тишината на Гуру, който не дава посвещение и не извършва друго веществено действие, да бъде по-могъщо от Неговата дума и т.н.? По какъв начин тази тишина е по-добра от изучаването на свещените текстове?
М: Тишината е най-ефективната дейност. Независимо колко дълбоки и изразителни са текстовете, те се провалят що се отнася до ефективността. Гуру е тих, а неговата Милост е всепроникваща. Тази тишина е по-дълбока и по-изразителна от всички свещени писания накуп.
У: Но възможно ли е поклонникът да придобие щастие?
М: Поклонникът се отдава на Учителя, а това означава, че той не запазва дори и следа от своята индивидуалност. Ако отдаването е тотално, чувството за „аз“ напълно изчезва и тогава не може да има страдание или тъга.
Вечното Битие не е нищо друго освен щастие. Тази истина идва като откровение. 
У: Как бих могъл да придобия Милост?
М: Милостта е Себето. Тя също не следва да бъде придобита; достатъчно е да знаеш, че тя съществува.
Слънцето не е друго освен светлина. То не съзира тъмнина. И все пак ти говориш за това как тъмнината отстъпва при наближаването на изгрева. По същия начин невежеството на поклонника, подобно на нощна сянка, се изпарява пред взора на Гуру. Ти си заобиколен от слънчева светлина, но все пак, ако искаш да видиш слънцето, трябва да се обърнеш към него и да го погледнеш. По същия начин Милостта, макар че е тук и сега, бива разкрита от теб чрез правилен подход.
У: Не е ли възможно Милостта да ускори съзряването у търсещия? 
М: Остави всичко на Учителя. Отдай Му се безрезервно.
Едно от следните две неща трябва да бъде направено: или се отдай, тъй като съзнаваш своята неспособност и се нуждаеш от помощта на по-висша сила, или изследвай причината за страданието, намери Източника и така се разтвори в Себето. Който и да е от тези два пътя ще те освободи от страданието. Бог или Гуру никога не изоставя поклонника, който се е отдал.
У: Какъв е смисълът на преклонението пред Гуру или Бог?
М: Преклонението символизира утихването на егото и означава разтварянето в Източника. Бог или Гуру не могат да бъдат измамени чрез коленопреклоничество, поклони и прострации. Той вижда дали егото е там или не.
У: Дали Бхагаван би ми дарил малко прасад (осветена храна) от Своята маса като знак за Неговата Милост?
М: Храни се без чувството че ядеш. Тогава това, което ядеш, се превръща в прасад на Бхагаван.
У: Грамотният човек не е ли по-квалифициран за Просветление, в смисъл, че не се нуждае от гуру крипа?
М: Дори ученият човек трябва да се преклони пред неграмотния мъдрец. Неграмотността е невежество, а образованието е научено невежество. И двамата са несъзнателни що се отнася до истинската цел. Мъдрецът е несъзнателен в различно отношение, тъй като за Него няма „друг”.
У: Милостта на Гуру не се ли печели чрез поднасяне на подаръци? Не е ли това причината гостите да поднасят подаръци на Бхагаван?
М: Защо носят подаръци? Нима аз ги искам? Дори да ги откажа, те ми ги тикат в ръцете! Защо? Не е ли това като да хвърляш стръв, за да хванеш риба? Нима въдичарят желае да ги нахрани? Не, той желае да се нахрани с рибата!
У: Вярна ли е Теософската идея, според която преди да постигне мокша (освобождение), човек трябва да е минал през всички посвещения в неговите предишни животи?
М: Онези, които постигат мокша в рамките на един живот, трябва да са преминали през всички посвещения в техните предшестващи съществувания.
У: Теософията твърди, че всички джнани (мъдреци), след смъртта им, трябва да изберат между четири или пет вида дейност, не непременно в рамките на този свят. Какво е мнението на Бхагаван?
М: Някои от тях може поемат такава работа, не всички.
У: Вижда ли Бхагаван братството на невидимите Риши (мъдреци)? 
М: Ако са невидими, как да ги видя?
У: В съзнанието.
М: В Съзнанието няма нищо външно. 
У: Мога ли да ги осъзная?
М: Ако осъзнаеш своята собствена Реалност, тогава тази на Ришите и на Учителите също ще ти се изясни. Има само един Учител и това е Себето. 
У: Съществува ли прераждане?
М: Прераждането съществува само докато има невежество. Всъщност няма никакво прераждане, нито сега, нито преди. Нито пък ще има прераждане от тук нататък. Това е истината.
У: Способен ли е един йоги да узнае предишните си животи?
 М: Нима познаваш настоящия си живот, та желаеш да знаеш за миналия? Открий настоящето, тогава останалото ще последва. Дори с настоящото ти ограничено знание страдаш толкова много; защо тогава да се натоварваш с още знания? За да страдаш още повече ли?
У: Използва ли Бхагаван свръхестествени сили, за да накара другите да осъзнаят Себето, или самият факт на Реализацията на Бхагаван е достатъчен за това?
М: Духовната сила на Себереализацията е далеч по-мощна от употребата на всякакви свръхестествени способности. Тъй като в Мъдреца няма его, за него няма „други”. Коя е най-голямата награда, с която би могъл да бъдеш удостоен? Това е щастието, а то се ражда от покоя. Покоят може да царува само там, където няма тревога, а тя се дължи на мислите, които се пораждат в ума. Когато самият ум отсъства, ще има съвършен покой. Докато умът не бъде унищожен, човек не ще има покой и няма да бъде щастлив. А докато той самият не е щастлив, той не може да предава щастие на „други”. Обаче тъй като за Мъдреца, който няма ум, няма „други”, самият факт на Неговата Себереализация е достатъчен, за да прави „другите” щастливи.

Евангелието на Махарши - Книга 1 - Глава 6 - Себереализация

Ученик: Как мога да постигна Себереализация?
Махарши: Себереализацията не е нещо ново, което човек трябва да придобие; тя вече е там. Всичко, което е необходимо, е да се отървеш от мисълта „не съм постигнал”.
Покоят или мирът е Реализация. Няма и миг, в който Себето да не е. Докато се съмняваш и изпитваш чувство за липса на реализация, трябва да опитваш да се отървеш от тези мисли. Те се дължат на отъждествяването на Себето с не-Себето. Когато не-Себето изчезне, остава единствено Себето. За да се освободи място, достатъчно е да се премахне натрупаното; пространството не е донесено отникъде.
У: Тъй като Реализацията не е възможна без васана-кшая, как да постигна Състоянието, в което васаните са тотално унищожени?
М: В този момент ти се намираш в това Състояние!
У: Това означава ли, че ако човек се придържа към Себето, васаните ще изчезнат при пораждането им?
М: Те ще бъдат унищожени, ако просто бъдеш. 
У: Как ще достигна Себето?
М: Няма достигане на Себето. Ако то можеше да бъде достигнато, това би означавало, че то не е тук и сега, и че тепърва трябва да бъде постигано. Онова, което е новопридобито, ще бъде също така и загубено. То не би било постоянно. Не си струва човек да се стреми към нещо непостоянно. Затова твърдя, че Себето не се достига. Ти си Себето; ти вече си Това.
Истината е, че ти игнорираш твоето блажено състояние. От там идва невежеството, което хвърля було върху чистото Себе, което е Блаженство. Стремежът е насочен именно към премахването на това невежество, което не е нищо повече от погрешно възприятие. Погрешното въприятие се състои във фалшивото отъждествяване на Себето с тялото, ума и т.н. Това погрешно отъждествяване трябва да бъде изоставено и тогава остава единствено Себето. Следователно, Реализацията е достъпна за всички; Реализацията не прави разграничение между тези, които се стремят към нея. Самото съмнение дали можеш да постигнеш и идеята „не-съм-постигнал” са препятствията. Бъди свободен също и от тези препятствия.
У: Каква е ползата от самадхи и съществува ли мисълта в това състояние?
М: Единствено самадхи може да разкрие Истината. Мислите забулват Реалността и затова тя не бива осъзната в състояния, различни от самадхи.
В самадхи е налице единствено чувството „АЗ СЪМ”; мислите не съществуват. Преживяването „АЗ СЪМ” означава да бъдеш покой.
У: Как мога да преживея отново самадхи или покоя, който придобивам тук?
М: Настоящото ти преживяване се дължи на влиянието на атмосферата, в която се намираш. Можеш ли да го преживееш извън тази атмосфера? Твоето преживяване е спорадично. Необходима е практика, докато стане постоянно.
У: Понякога човек има ярки проблясъци на съзнание, което, изглежда, е всеобхватно и чийто център е извън нормалния аз. Без да задълбаваме във философски понятия, как би ме посъветвал Бхагаван да работя по посока на добиване, задържане и удължаване на тези редки проблясъци? Като Абхяса за повтаряне на това преживяване необходимо ли е оттегляне?
М: Извън! За кого това е вътре или извън? Тези категории ги има само докато има субект и обект. Отново, за кого са тези две категории? Изследвайки така, ще откриеш, че и двете се свеждат до субекта. Виж кой е субектът; това изследване води към чистото Съзнание отвъд него.
Нормалният аз е умът. Той е ограничен, докато чистото Съзнание е отвъд ограниченията и се достига чрез изследване, както е посочено горе. 
Добиване: Себето е винаги там. Само трябва да премахнеш булото, което възпрепятства Неговото разкриване.
Задържане: След като веднъж го осъзнаеш, Себето се превръща в непосредствено и директно преживяване. То никога не се губи.
Удължаване: Не е възможно Себето да се удължи, защото то е такова, каквото е винаги, не търпи свиване или разширяване.
Оттегляне: Пребиваването в Себето е уединение, защото за него няма нищо чуждо. Оттеглянето трябва да е от едно място или окръг в друг. Нито едното място, нито другото, са отделни от Себето. Понеже Себето е всичко, оттеглянето е невъзможно и немислимо.
Абхяса е единствено превенция на нарушаването на присъщия покой. Ти винаги си в твоето естествено Състояние, независимо дали практикуваш абхяса или не... 
Да бъдеш, без въпроси и съмнения, е твоето естествено Състояние.
У: Когато човек постигне самадхи, не придобива ли заедно с това и сиддхи? 
М: За да покажеш сиддхи, трябва да има други, които да ги разпознаят. Това означава, че този, който ги показва, няма джнана. Следователно, дори не си струва да мислиш за сиддхи; заслужава си да търсиш и постигнеш единствено джнана.
У: Моята Реализация помага ли на други?
М: Да, и това е най-голямата възможна помощ, която можеш да окажеш на другите. Онези, които са открили велики истини, са го направили в тихите дълбини на Себето. Но всъщност няма „други”, на които да се помага, защото Реализираното Същество вижда само Себето, подобно на златаря, който вижда само злато, докато го оценява в различните бижута, направени от злато. Името и формата са там, когато се идентифицираш с тялото. Но когато трансцендираш телесното съзнание, „другите” също изчезват. Реализираният не вижда света като различен от Него Самия.
У: Не би ли било по-добре, ако светците се смесят с останалите?
М: Няма „други”, с които те да се смесят. Себето е единствената Реалност. 
У: Не трябва ли да се опитам да помогна на изпълнения със страдания свят?
М: Силата, която е създала теб, е създала също и света. Ако тя може да се грижи за теб, тя може да се грижи също и за света... Ако Бог е създал света, Негова работа е да се грижи за него, не твоя.
У: Не е ли наш дълг да бъдем патриоти?
М: Твоят дълг е да бъдеш, а не да бъдеш това или онова. „АЗ СЪМ ТОЗИ, КОЙТО СЪМ” обобщава цялата истина; „БЪДИ В ПОКОЙ” обобщава целия метод.
А какво означава покоят? Той значи „унищожи егото си”, защото всяко име и форма са източник на неприятности. Себето е „Аз-Аз”. Егото е „Аз съм това”. Когато „Аз” бъде удържано само като „Аз”, то е Себето. Когато то се отплесне и заяви: „Аз съм това или онова, аз съм такъв или онакъв”, това е егото.
У: Кой тогава е Бог?
М: Себето е Бог. „АЗ СЪМ” е Бог. Ако Бог е отделен от Себето, Той трябва да е Себе-лишен Бог, което е абсурдно. За да се постигне Себето, всичко което е необходимо е да бъдеш в покой. Кое би могло да бъде по-лесно от това? Следователно, атма видя е най-лесната за постигане цел.

Евангелието на Махарши - Книга 1 - Глава 5 - Себе и личност

Ученик: Не разтваря ли смъртта личността на човек по такъв начин, че да предотврати прераждането й, подобно на реките, които губят своя облик при вливането си в океана?
Махарши: Но след като водите се изпарят и се завърнат като дъжд над стръмнините, те отново се спускат в облика на реки и отново утихват в океана; така и личностите по време на своя дълбок сън губят своята обособеност, но все пак се завръщат в зависимост от техните самскари или отминали нагласи. Така стоят нещата и при смъртта; личността на човек, която притежава самскари, не се разтваря.
У: Как е възможно това?
М: Наблюдавай как дървото, чийто клони са били отсечени, израства отново. Докато корените на дървото са непокътнати, то ще продължава да расте. По подобен начин самскарите, които не загиват в момента на смъртта, а само са се потопили в сърцето, стават причина за ново раждане при настъпване на подходящо време. Така се прераждат дживите.
У: Как неизброимите дживи и необятната вселена, чието съществуване е свързано с това на дживите, възникват от фините самскари, скрити в сърцето?
М: Точно както голямото смокиново дърво израства от едно дребно зрънце, така и дживите и цялата вселена с име и форма възникват от фините самскари.
У: По какъв начин личността произлиза от Абсолютното Себе и как става възможно нейното завръщане?
М: Точно както една искра произлиза от огъня, така и личността произлиза от Абсолютното Себе. Искрата се нарича его. В случая с аджнани, егото се отъждествява с даден обект в момента на възникването си. То не може да съществува без такава асоциация с обекти.
Тази асоциация се дължи на аджнана, чието унищожение е крайна цел на стремежа на човек. Ако тенденцията за самоотъждествяване с обекти бъде премахната, егото се пречиства и тогава се слива с източника си. Погрешното отъждествяване на човек с тялото е дехатма-буддхи или идеята „Аз-съм-тялото”. За да последват добри резултати, тази идея трябва да отпадне.
У: Как да я преодолея?
М: Ти съществуваш в сушупти, без да се асоциираш с тялото и ума, но в другите две състояния ти си асоцииран с тях. Ако си едно с тялото, как би могъл да съществуваш без него в сушупти? Ти можеш да се отделиш от това, което е външно за теб, но не и от това, което е едно с теб. Следователно, егото не може да е едно с тялото. Това трябва да бъде осъзнато в будно състояние. Трите състояния трябва да бъдат изучени, за да стигнеш до това познание.
У: Как егото, което е ограничено до две от състоянията, да се стреми да осъзнае Това, което обхваща всичките три състояния?
М: Преживяването за чисто его се намира в интервала между две състояния или между две мисли. Егото е подобно на гъсеницата, която пуска една опора само след като се е вкопчила в друга. Истинска му природа може да бъде узната само когато то не се намира в съприкосновение с обекти или мисли. Посредством убеждението, постигнато чрез изучаване на трите състояния - джаграт, свапна и сушупти - ти трябва да осъзнаеш този интервал като трайната, неизменна Реалност, твоето истинско Битие.
У: Не мога ли да остана в сушупти толкова дълго, колкото ми се иска, а също и да влизам в това състояние, когато пожелая, също както съм сега в будно състояние? Как джнани преживява тези три състояния?
М: Сушупти съществува също и в твоето будно състояние. Ти се намираш в сушупти дори и в момента. Трябва да го достигнеш съзнателно и да проникнеш в него докато си в самото будно състояние, сега. В действителност няма влизане и излизане от него. Да осъзнаваш състоянието сушупти в състоянието джаграт е джаграт-сушупти, а това е самадхи.
Аджнани не е способен да остане за дълго в сушупти, защото е принуден от своята природа да го напусне. Неговото его не е мъртво и се надига отново и отново. Но джнани премахва егото в зародиш. На моменти може да изглежда, че и при него то се надига, като че ли тласкано от прарабдха. Тоест в случая с джнани, що се отнася до всички външни цели, ще изглежда, че прарабдха поддържа или продължава егото, както в случая с аджнани; налице е обаче фундаменталната разлика, че когато егото на аджнани се надига (действително потопено само по време на дълбок сън), то е напълно невежо за източника си; с други думи, аджнани не съзнава своето сушупти по време на състоянията на сън и будност. Обратно, в случая с джнани надигането или съществуването на егото е само привидно. Като поддържа вниманието си (лакшя) винаги насочено към Източника, джнани се наслаждава на своето непрекъснато трансцендентно преживяване, въпреки привидното надигане или съществуване на егото. Такова его е безобидно; то наподобява скелета на изгорено въже - макар да притежава форма, то е безполезно за връзване на неща. Чрез постоянно задържане на вниманието върху Източника, егото бива разтворено в него подобно на кукла от сол в морето.
У: Какво е значението на Кръстната смърт?
М: Тялото е кръстът. Исус, синът човешки, е егото или идеята „Аз-съм-тялото”. Когато човешкият син бъде разпнат на кръста, егото загива, а това, което оцелява, е Абсолютното Битие. Това е възкръсването на славното Себе, на Христос – Божия син.
У: Но как може да се оправдае разпъването? Нима убийството не е ужасно престъпление?
М: Всички извършват самоубийство. Вечното, блажено, естествено състояние е потулено от този невеж живот. Така излиза, че настоящият живот е следствие от убийството на истинското, безкрайно съществуване. Нима това всъщност не е самоубийство? Тогава защо да се притесняваш за убиването и т.н.?
У: Шри Рамакришна твърди, че нирвикалпа самадхи не може да продължи по-дълго от двадесет и един дни; ако този срок бъде прехвърлен, човек умира. Вярно ли е това?
М: Когато прарабдха е изчерпана, егото бива разтворено окончателно, без да остане и следа от него. Това е окончателното освобождение (нирвана).
Докато прарабдха не е изтощена, егото ще се надига, както може да изглежда и в случая с дживанмуктите.

Евангелието на Махарши - Книга 1 - Глава 4 - Бхакти и джнана

Ученик: Шри Бхагавата очертава пътя, чрез който да открием Кришна в сърцето като се прекланяме пред всичко и като гледаме на всичко като на Самия Бог. Това ли е пътят, водещ към Себереализация? Така не излиза ли, че е по-лесно да почитаме Бхагаван във всичко, до което „умът” се докосва, отколкото чрез умственото изследване „Кой съм Аз?“ да се стремим към онова, което е над ума? 
Махарши: Да. Мислиш ли за Бог, или не, когато го виждаш във всичко? Би трябвало да мислиш за Него, за да го виждаш навсякъде около теб. Да помниш Бог се превръща в дхяна, а дхяна предшества Реализацията. Реализацията може да бъде само на Себето и в Него. Тя никога не е отделна от Себето, а дхяна трябва да я предшества. Няма значение дали насочваш дхяна към Бога или към Себето, защото целта си остава същата. Не можеш да избягаш от Себето по никакъв начин. Нима желаеш да виждаш Бог във всичко, само не и у теб? Ако всичко е Бог, нима ти не си включен към тази съвкупност? След като ти самият си Бог, толкова ли е чудно, че всичко е Бог? Този метод се преподава от Шри Бхагавата, а и от други учители. Но дори при тази практика трябва да има наблюдаващ или мислещ. Кой е той?
У: Как да видя Бог, който е всепроникващ?
М: Да видиш Бог значи да бъдеш Бог. Няма „всичко” отделно от Бог, което Той да прониква. Единствено Той е.
У: Трябва ли да четем Гита от време на време? 
М: Винаги.
У: Каква е връзката между джнана и бхакти?
М: Джнана е вечното, ненарушимо, естествено състояние на пребиваване в Себето. За да пребиваваш в Себето, е нужно да обичаш Себето. Тъй като Бог е самото Себе, обичта към Себето е обич към Бог; и това е бхакти. Следователно, джнана и бхакти са едно и също.
У: Когато практикувам нама джапа в продължение час или повече, аз изпадам в съноподобно състояние. Когато се събудя, осъзнавам, че моята джапа е била прекъсната. И тогава опитвам отново.
М: Точно така - „съноподобно”. Това е естественото състояние. Понеже понастоящем се асоциираш с егото, ти смяташ, че естественото състояние е нещо, което прекъсва твоята работа. Ето защо преживяването, за което говориш, трябва да се повтаря докато не осъзнаеш, че то е твоето естествено състояние. Тогава ще разбереш, че джапа е външна, но въпреки това продължава от само себе си. Настоящото ти съмнение се дължи на фалшивата идентичност, че си тъждествен с практикуващия джапа ум. Джапа значи придържане към една мисъл до изключване на всички останали мисли. Това е нейното предназначение. Тя води до дхяна, която на свой ред завършва със Себереализация или джнана.
У: Как следва да процедирам с практикуването на нама джапа?
М: Човек не бива да използва името на Бог механично и повърхностно без да изпитва преданост. За да използва Божието име, той трябва да се обърне към Бог със силен копнеж и да се отдаде Нему безрезервно. Само след такова отдаване името Божие остава завинаги с него.
У: В такъв случай къде остава необходимостта от изследване или вичара?
М: Отдаването има ефект само когато е извършено с цялостно знание относно това какво означава истинското отдаване. Такова познание настъпва като резултат от изследване и съзерцание и неизбежно завършва в себеотдаване. Няма разлика между джнана и абсолютното отдаване на Бог в мисъл, дума и дело. За да бъде съвършено, отдаването следва да бъде безусловно; поклонникът не може да се пазари с Бог или да изисква услуги от Него. Едно такова пълно отдаване е всеобхватно; то е джнана и вайрагя, преданост и любов.

Евангелието на Махарши - Книга 1 - Глава 3 - Контрол на ума

Ученик: Как да контролирам ума?
Махарши: Ако Себето е осъзнато, няма ум за контролиране. Себето засиява, когато умът изчезне. За осъзнатия, независимо дали умът е деен или бездеен, съществува само Себето. Защото умът, тялото и светът не са отделни от Себето и не могат да останат извън него. Могат ли те да бъдат друго освен Себето? Когато човек съзнава Себето, защо му е да се безпокои за тези сенки? Как те могат да засегнат Себето?
У: Ако умът е просто сянка, как тогава човек да познае Себето?
М: Себето е сърцето, самосияйно. Светлината възниква от сърцето и стига до мозъка, който е седалището на ума. Светът се вижда чрез ума, така че ти виждаш света чрез отразената светлина на Себето. Светът се възприема чрез акт на ума. Когато умът е осветен, той съзнава света; когато не е осветен, той не съзнава света.
Ако умът е насочен навътре към източника на светлина, разпознаването на обекти бива прекратено и засиява единствено Себето в сърцето. Луната свети с отразената светлината на слънцето. Когато слънцето залезе, луната е полезна за виждането на обекти. Когато слънцето изгрее, никой не се нуждае от луната, макар че нейният диск е видим на небосвода. По същия начин стоят нещата и с ума и сърцето. Умът е полезен благодарение на неговата отразена светлина. Той се използва, за да се виждат обекти. Когато бъде насочен навътре, той се слива с източника на светлина, който сияе от само Себе си, и тогава умът наподобява луната през деня.
Когато е тъмно, за да имаме светлина, ни е необходим фенер. Но когато слънцето изгрее, няма нужда от фенер; обектите са видими. Също така, не е нужен фенер, за да видиш слънцето; достатъчно е да насочиш очите си към самосияйното слънце. Така е и с ума; отразяваната от него светлина е необходима, за да се виждат обекти. За да се види сърцето е достатъчно умът да се обърне към него. Тогава умът вече не е нужен, а сърцето е Самолъчезарно.
У: След като напуснах този Ашрам през октомври, аз съзнавах Присъствието, което цари около Шри Бхагаван, да ме обгръща за около десет дни. През цялото време, докато бях зает със своята работа, аз усещах като скрито подводно течение този покой в единството; беше почти като двойното съзнание, което човек изпитва, докато е полузаспал по време на скучна лекция. След това то избледня напълно и старата глупост дойде на негово място. Работата не ми оставя отделно време, през което да практикувам медитация. Достатъчно ли е постоянно да си напомням „АЗ СЪМ”, докато работя?
М: (след кратка пауза) Ако подсилиш ума, този покой ще продължи през цялото време. Неговата продължителност е пропорционална на силата на ума, придобита чрез постоянна практика. Такъв ум е способен да се държи за течението. В този случай, независимо дали работиш или не, течението остава незасегнато и непрекъснато. Това което създава пречки, не е работата, а идеята, че ти си този, който я върши.
У: Нужно ли е уречено време за медитация, за да се подсили умът?
М: Не и ако непрекъснато поддържаш вникването, че работата не е твоя. В началото са необходими усилия, за да си го напомняш, но по-късно то става естествено и постоянно. Работата ще продължава от само себе си и покоят ти ще бъде непокътнат.
Медитацията е твоята истинска природа. Сега ти наричаш това медитация, защото има други мисли, които те разсейват. Когато тези мисли се разтворят, ти оставаш сам - тоест в свободното от мисли състояние на медитация. Това е твоята истинска природа, която в момента се опитваш да достигнеш, като отпъждаш други мисли. Сега ти наричаш това отпъждане на другите мисли медитация, но когато практиката ти стане устойчива, истинската природа проявява себе си като истинска медитация.
У: Други мисли се надигат с още по-голяма сила, когато човек се опитва да медитира!
М: Да, по време на медитация възникват какви ли не мисли. Това е напълно нормално, защото всичко, което стои скрито в теб бива изведено наяве. Ако не се надигнат, как те биха могли да бъдат унищожени? Мислите наистина възникват спонтанно само и само да бъдат унищожени и така умът се подсилва.
У: Има моменти, в които хората и нещата придобиват смътна, почти прозрачна форма, като че са съновидение. Човек престава да ги наблюдава като нещо външно, а пасивно съзнава тяхното съществуване, като тогава въобще не съзнава собствената си личност. Умът е потънал в дълбока тишина. В такива моменти ли човек е готов да се потопи в Себето? Или може би това състояние е нездравословно - резултат от самохипноза? Трябва ли то да се насърчава, понеже носи временен покой?
М: Наред с тишината на ума има и Съзнание; точно това е състоянието, към което човек следва да се стреми. Фактът, че на този етап възниква въпрос, без да осъзнаваш, че това е Себето, означава, че състоянието не е устойчиво, а инцидентно.
Думата „потапяне” е подходяща, когато има външно ориентирани тенденции и затова, когато умът трябва да бъде насочен и обърнат навътре, тогава има потапяне под повърхността на външното. Но когато тишината надделее, без да покрива Съзнанието, къде остава нуждата от потапяне? Ако въпросното състояние не е било осъзнато като Себето, опитът да направиш това може да се нарече „потапяне”. В този смисъл може да се каже, че състоянието е подходящо за реализация или потапяне. Тогава последните два въпроса, които зададе, не възникват.
У: Умът продължава да изпитва привързаност към децата, може би защото формата на детето е често използвана като персонификация на Идеалното. Как е възможно тази привързаност да бъде надживяна?
М: Дръж се за Себето. Защо ти е да мислиш за децата и за твоите реакции спрямо тях?
У: Изглежда, това трето по ред посещение в Тируваннамалай е засилило у мен усещането за егоизъм и това затруднява медитацията. Дали това е маловажен и преходен етап или е знак, че трябва да отбягвам такива места занапред?
М: Това е твоето въображение. Това място или друго е вътре в теб. Такива игри на въображението трябва да престанат, защото подобни места нямат нищо общо с дейностите на ума. Също така, твоето обкръжение не зависи единствено от твоя личен избор; то е там по стечение на обстоятелствата и ти трябва да се издигнеш над тях и да не се въвличаш в тях.
(Момче на осем и половина години седна в залата към пет часа вечерта, когато Шри Бхагаван се разхождаше горе на Хълма. По време на неговото отсъствие, момчето говори за йога и Веданта на чист, разбираем и грамотен тамилски език, цитирайки свободно думите на светците и свещените писания. След като Шри Бхагаван влезе в залата, за почти 45 мин. там цареше само тишина. За двадесет минути момчето седя в присъствието на Шри Бхагаван и не проговори нито дума, а само се взираше в Него. Тогава от очите му се застичаха сълзи. То ги обърса с лявата си ръка и малко след това напусна мястото с думите, че все още очаква Себереализацията).
У: Как следва да обясним необикновените качества на момчето?
М: Характеристиките на неговото последно раждане ясно личат в него. Но независимо от тяхната сила, те не се проявяват освен в спокоен, неподвижен ум. Всеки знае от опит, че понякога припомнянето се проваля, а друг път нещо проблясва в ума, докато той е спокоен и неподвижен.
У: Как бунтуващият се ум може да бъде успокоен?
М: Или като съзреш неговия източник, така че той да изчезне, или като отдадеш себе си така, че той да бъде покосен. Себеотдаването е същото като Себепознанието и, естествено, всяко от тях предполага самоконтрол. Егото се покорява само когато разпознае по-Висшата Сила.
У: Как мога да се изплъзна от самсара, която, изглежда, е истинската причина за безпокойството на ума? Не е ли отричането добро средство за постигане на спокойствие на ума?
М: Самсара е единствено в твоя ум. Светът не говори, казвайки „Ето Ме, Аз съм светът”. Ако правеше това, той щеше да е винаги там, карайки те да го усещаш дори в твоя дълбок сън. Тъй като, обаче, светът го няма докато спиш, той е преходен. Тъй като не е вечен, той е лишен от същност. Понеже няма реалност отделно от Себето, той лесно бива покорен от него. Единствено Себето е вечно. Отречение е не-отъждествяването на Себето с не-Себето. Когато бъде отстранено невежеството (игнорирането), което отъждествява Себето с не-Себето, не-Себето престава да съществува, и това е истинско отречение.
У: Не можем ли да извършваме действия без привързване дори в отсъствието на такова отречение?
М: Само един атма джнани може да бъде добър карма йоги
У: Осъжда ли Бхагаван философията на двайта?
М: Двайта може да съществува само когато отъждествяваш Себето с не-Себето. Адвайта е не-отъждествяване.