22 април 2016

Себеосъзнаване


По Шри Рамана Махарши

Състоянието, което наричаме Осъзнаване (Реализация) е просто да бъдеш себе си, не да знаеш нещо или да станеш нещо. Ако някой се е осъзнал, той е Това, което единствено е и което единствено винаги е било. Той не може да опише това състояние. Той може само да бъде Това. Разбира се, ние говорим неточно за Себе-осъзнаване поради липса на по-добър термин.

Това, което е, е Покой. Всичко, което трябва да правим, е бъдем тихи. Покоят е истинската ни природа. Ние го нарушаваме. Това, което се иска, е да престанем да го нарушаваме. Например, има пространство в залата (стаята). Ние не създаваме ново пространство. Запълваме пространството с различни предмети. Ако искаме пространство, всичко което трябва да направим е да премахнем всички тези предмети и ние имаме пространство. По същия начин, ако премахнем всички боклуци от ума, покоят ще стане явен. Това, което пречи на покоя, трябва да бъде отстранено. Покоят е единствената Реалност.

Свободата, или мукти, е наша Природа. Тя е другото ни име. Желанието ни да постигнем мукти с изключително странно. То наподобява човек, който доброволно напуска сянката, излиза на слънце, усеща непоносимата жега, полага огромни усилия, за да се върне в сянката и след като го направи ликува: "Най-накрая стигнах до сянката, колко приятна е тя". Ние постъпваме по същия начин. Не сме различни от Реалността. Представяме си, че сме различни или с други думи създаваме бхеда бхава (усещането за различие) и тогава преминаваме през тежки садхани, за да се отървем от бхеда бхава и да осъзнаем единството. Защо е нужно да си въобразяваме или да създаваме бхеда бхава и след това да я премахваме?

Погрешно е да говорим за осъзнаване. Какво подлежи на осъзнаване? Реалното винаги е това, което е. Как да го осъзнаем? Единственият проблем е в това: ние сме осъзнали нереалното, т. е., схващали сме нереалното като реално. Трябва да се откажем от това становище. Това е всичко, което ни е необходимо, за да постигнем Джнана. Не създаваме нищо ново, нито пък постигаме нещо, което не сме притежавали преди. По този въпрос в книгите се дава следния пример: ние прокопаваме кладенец и създаваме огромна дупка. Акаша (пространството) в тази дупка обаче не е създадено от нас. Акаша е било там и преди и сега. Само трябва да се освободим от извечните самскари (вродени склонности) и тогава ще остане единствено сияйното Себе.

Нашето Реално Състояние е Съзнание, лишено от бремето на избирането и от всякакви усилия. Ако можем да Го постигнем или да съществуваме в Него, всичко би било наред. Но човек не може да Го постигне без опит в медитативната практика. Всички извечни васани (скрити склонности) извеждат ума навън и го насочват към външните обекти. Всички подобни мисли трябва да бъдат изоставени, а умът трябва да бъде насочен навътре. За да постигнат това, повечето хора трябва да положат усилия. Естествено, всички хора и всички книги утвърждават: (сумма иру - бъди тих/спокоен). Това обаче не е лесно и оттук произлиза необходимостта да се полагат усилия. Дори да срещнеш някой, който е постигнал без усилие моуна (тишина) или Върховно Състояние, ти си в правото си да мислиш, че той вече е положил необходимите усилия за това в предишен живот. Свободно от избор и от усилия съзнание се постига само чрез систематично практикуване на медитация.

Наистина, в книгите става дума за шравана (сдушане), манана (съзерцание), нидидхясана (нераздвоена концентрация), самадхи и сакшат-карам (Осъзнаване). Във всеки един момент ние сме сакшат (Реалното), а каква по-висока цел може да достигне (карам) човек? Ние наричаме света пред очите ни сакшат или пратякша (непосредствено наличен); отнасяме се като към сакшат с онова, което не е сакшат - променливото или онова, което ту се появява, ту изчезва. Ние винаги сме и нищо не може да бъде непосредствено налично в по-голяма степен от самите нас. В същото време обаче мислим, че след всички тези садхани трябва да постигнем сакшаткарам. Няма по-странно нещо от това. За да постигнем Себето, не трябва да правим нищо друго освен да запазим спокойствие и да сме такива, каквито сме.

Казваме, че само това, което виждаме с очите си, е пратякша. За да може да се види каквото и да е, първо трябва да има виждащ. Ти самият си окото, което вижда (андхамила кани), "Безкрайното Око", за което става дума в Улладу Нарпаду (Реалността в четиридесет стиха).

Хората се страхуват, че когато егото и умът бъдат погубени ще последва не щастие, а просто пустота. Това, което се случва в действителност е, че мислещият, обектът на мисълта и самата мисъл се сливат в единствения Източник, който сам по себе си е Съзнание и Блаженство, а от това следва, че въпросното състояние не е нито пусто, нито бездейно. Не разбирам защо хората трябва да се страхуват от състоянието, в което всички мисли биват прекратени и умът бива погубен. Всеки ден по време на сън човек изпитва това състояние. Сънят е лишен от ум или мисъл и все пак когато някой се събуди от него казва: „Аз спах щастливо“. Сънят е толкова скъп за всички, че никой - бил той принц или просяк - не може без него.

Състоянието, в което се намираме, когато имаме викалпа (неправилни понятия) и се опитваме да се откажем от тях, или с други думи - когато все още не сме се усъвършенствали, а се налага да правим съзнателни усилия, за да държим ума насочен в една единствена посока и свободен от мисли, се нарича Нирвикалпа Самадхи. Когато благодарение на практиката ние винаги се намираме в това състояние, без да влизаме и излизаме от самадхи, това е сахаджа (естествено състояние). В сахаджа човек винаги вижда себе си. Той вижда джагат (света) като сварупа (Реадност) иди Брахмакара (форма на Брахма). Независимо каква техника или метод използва човек, в крайна сметка самото онова, което някога е било средство, се превръща в цел. Дхяна (медитация), джнана, бхакти и самадхи са все наименования за самите нас - за нашето Реално Състояние. Да познаваш своето Себе означава само да бъдеш своето Себе, защото второ съществуване няма. Това е Себеосъзнаване.

Можеш да прочетеш толкова книги за Веданта, колкото пожелаеш. Те могат само да ти кажат: „Осъзнай Себето” но в тях не ще откриеш самото Себе. Ти сам трябва да го намериш за себе си у себе си.

Господарят, чийто дом се намира във вътрешността на Сърцето-Лотус и който сияе като „Себе“ се почита с титлата „Господар на Пещерата“. Ако благодарение на практиката усещането „Аз съм Той, Аз съм Господарят на Пещерата” (Гухеса) бъде утвърдено толкова ясно, колкото е утвърдена в тялото ти настоящата представа, че ти си егото, тогава ще застанеш отпред в качеството на Господар на Пещерата и илюзията, че ти си тленното тяло ще изчезне подобно на избледняващия пред изгряващото слънце мрак.

Истинската карма, йога, бхакти или джнана се състои в това да откриеш кой извършва карма, кой търси съединение посредством йога, кой чувства раздялата със своя Господар или кой е потънал в невежество. Никое от изброените не съществуват без „Себе“. Следователно, Истината е да пребиваваш като „Себе“.

Ако се схващаме като извършители на действия, ние също така ще се радваме на плодовете от тях. Ако чрез изследване на въпроса кой извършва тези действия, човек осъзнае Себето, усещането, че той (човекът) е техният извършител изчезна, а с него изчезват и трите вида карма (санчита, агамя и прарабдха). Това е състоянието на вечна Мукти или Свобода.

Нашата Реална Природа е Мукти. Но ние си представяме, че сме оковани и полагаме неимоверни усилия за да се освободим, въпреки че през цялото време сме свободни. Това ще стане ясно само след като достигнем съответното ниво. Ще се изненадаме, че отчаяно сме опитвали да постигнем нещо, което винаги сме били и продължаваме да бъдем. Ще поясня това със следния пример: човек заспива в стая. Той сънува, че е тръгнал на светско пътешествие, че броди из хълмове и долини, гори и села, морета и пустини, минава през различни континенти и че след много години на тежки и изнурителни скитания се завръща в родината си, достига Тируваннамалай, влиза в ашрама, а след това в стаята си. В същия момент той се събужда и разбира, че не се е преместил дори на сантиметър, и че през цялото време е спал там, където е легнал. Той не се е завърнал в стаята си след като е положил големи усилия, а е там и винаги е бил там. По същия начин стоят нещата с освобождението. Ако някой попита защо докато сме свободни ние си въобразяваме, че сме оковани, аз ще отговоря: „Защо докато беше в стаята си, ти си представяше, че си на светско пътешествие и че прекосяваш хълмове и долини, морета и пустини?“. Всичко това е умът или мая.

Диадите или двойките противоположности (например удоволствие и болка) и триадите иди разграниченията от типа на познаваш, познавано и процес на познание са зависими от едно единствено нещо - егото. Когато човек търси егото в Сърцето и открие Реалната му Природа, диадите и триадите ще избледнеят. Само онези, които са открили Реалната Природа на егото, са съзрели Реалността. Те повече не ще изпитват съмнение иди безпокойство.
 
Не съществува знание без невежество и невежество без знание. Самото схващане на това положение е джнана или реално знание. Когато се изследва за кого възниква знание или невежество, джнана достига Източника, който е Себето.

Мисълта „Аз съм тялото” е невежество, но разбирането, че тялото не е отделно от Себето е знание. Тялото е проекция в ума. Умът е егото, а егото възниква от Себето. Мисълта за тялото е объркваща и се отклонява от Себето. За кого е тялото иди раждането? Не за Себето или за Духа. То е за не-Себето, което се самовъобразява отделно от Себето.

Докато е налично усещането за различие ще бъдем угнетени от мъчителни мисли. Ако се възстанови Първоизточникът и усещането за различие бъде прекратено, настъпва покой. Камък, повдигнат от мястото му и запратен към небето няма покой, докато не се върне на земята. Морската вода, която се изпарява и се въздига към небесата, не намира покой, докато не се завърне като дъжд и не се устреми обратно към морето. Егото може да намери покой само когато се слее със своя Източник, Себето.

Да търсиш Бог в каквато и да било форма и да говориш с Него е също толкова реално, колкото и собствената ти реалност. С други думи, когато идентифицираш себе си с тялото си в будно състояние, ти виждаш груби обекти; на сън, когато се намираш във финото тяло (менталното измерение), ти виждаш фини обекти; при дълбок сън, в отсъствието на всякакво разпознаване, ти не виждаш нищо. Обектите на виждането винаги са в някакво отношение със състоянието на виждащия. Това важи и за виденията на богове. Благодарение на продължителна медитативна практика върху образа на Бог той се появява на сън, а по-нататък може да се появи дори в будно състояние.

Някога живял светец на име Нам Дев. Той можел да вижда, да говори и да играе с Витхоба, Бога на Пандхарпур. Богът трябвало да научи светеца, че това не е достатъчно и че човек трябва да продължи напред докато не осъзнае Себето, в който виждаш и виждано са едно цяло.

Видение на Шива: видението винаги е видение на обект. Това загатва за съществуването на субект. Стойността на видението е същата като тази на виждащия. Природата на видението е на същото измерение, на което е тази на виждащия. Явяването загатва също и за изчезване. Всичко, което се появява, трябва също и да изчезне. Едно видение никога не може да бъде вечно, но Шива е вечен.

Висварупа даршан (видение на космическата форма) и Висватма даршан (видение на универсалното Себе) са едно и също. Това видение не разчита на физиологичното зрение и не е дадено в груби форми. Тъй като има само Битие, а второ такова не съществува нищо видяно не може да бъде истинско. Това е истината.

Поуката от легендата за Ащавакра и Джанака е следната: ученикът се оставя в ръцете на Учителя. Това значи, че ученикът не запазва дори частица индивидуалност. Ако себеотдаването му е пълно, всяко усещане за индивидуалност е загубено и няма причина за нещастие. Както вече показах, Вечното Себе е само щастие и нищо друго.

Цялата Веданта се съдържа в следните две изказвания от Библията: „Аз Съм Това Аз Съм” и „Бъди в покои и познай, че Аз Съм Бог”.

Има състояние, което е отвъд полагането на усилия или липсата на такива. Докато това не бъде осъзнато, усилията са необходими. Дори само веднъж да вкуси такова блаженство, човек непрекъснато ще се опитва да го постигне отново. Веднъж преживял блаженството на покоя, никой не би пожелал да се лиши от него иди да се ангажира с нещо друго. За един Джнани е трудно да се ангажира с мисли, точно както за един аджнани е трудно да се освободи от тях.

Никаква дейност не е в състояние да засегне Джнани. Той се намира във вечен покой.

Ища Девата (божество по личен избор) и Гуру са изключително полезни помощни средства при следването на пътя. Но за да е ефективно едно помощно средство, ти също трябва да положиш усилие. Твоето усилие е sine qua non. Ти си този, който трябва да види слънцето. Възможно ли е очилата и слънцето да виждат вместо теб? Ти самият трябва да видиш собствената си Истинска Природа. За това не е ти е нужна много помощ.

Първоначално човек вижда Себето като обекти, след това вижда Себето като пустота, а накрая вижда Себето като Себе; само в последния случай няма виждане, защото тогава виждането е случване.

Колкото повече контролираме мисълта, действията и храната си, толкова повече ще сме способни да властваме над съня. Но, както е казано в Гита, умереността следва да бъде правилото за садхак (адепт/ученик). Отново в Гита се казва, че сънят е първото препятствие за всички садхака. Смята се, че второто препятствие е вакшепа, т.е. обектите на възприятие в света, които отклоняват вниманието на човек. Третото препятствие е кашая или мисли за предишен опит с обектите на възприятие. Четвъртото, ананда (блаженство), също се нарича препятствие, защото в това състояние е налично усещане за отделеност от източника на ананда, което кара блажения да казва: „Аз се наслаждавам на ананда“. Това също трябва да бъде преодоляно, за да се достигне последното ниво на самадхана иди самадхи, където човек се превръща в ананда иди се обединява в Едно с Реалността. Тогава дуализмът между наслаждение и наслаждаващ се изчезва в океана от Сатчидананда (Съществуване-Съзнание-Блаженство) или с други думи - в Себето.

Силата на Себеосъзнаването на един Джнани е по-голяма от тази на всички окултни сили. За Джнани не съществуват други хора. Но коя е най-голямата полза, с която могат да бъдат удостоени така наречените „други”? Това е щастието. Щастието е рожба на покоя. Покоят може да възтържествува само когато в мисълта няма смущения. Когато умът е унищожен, налице ще е пълен покой. Понеже умът е изчезнал, Джнани не може да съзнава другите. Но самият факт на Неговото Себеосъзнаване е достатъчен, за да направи другите спокойни и щастливи.

В присъствието на Бхагаван беше прочетен следния откъс от писмо на поета Тенисън до Б. П. Блъд: „...често съм изпитвал нещо като транс в будно състояние – още от юношеството ми, когато бях съвсем сам. Това обикновено ми се случваше, когато повтарях собственото си име два или три пъти шепнешком, докато изведнъж то като че ли беше извън полето за индивидуалност, самата индивидуалност изглеждаше като да се разтваря и да заглъхва в безгранично съществуване. Това не беше състояние на обърканост, а най-ясното, най-сигурното, най-неземното състояние, напълно отвъд думите. Там смъртта беше почти смехотворна невъзможност, загубата на личността (ако това действително е загуба) изглеждаше не като изчезване, а като единствения истински живот.“

Бхагаван каза: „Това състояние се нарича пребиваване в Себето“.

= = =


© Sri Ramanashramam

.

21 април 2016

Благодат и Гуру


По Шри Рамана Махарши

Не съм твърдял, че Гуру не е необходим. Но не е необходимо Гуру винаги да е в човешка форма.

Отначало човек си мисли, че самият той е нисш и че има висш, всезнаещ и всемогъщ Бог, който контролира неговата съдба и съдбата на света. Тогава човек Го боготвори или извършва бхакти. Когато човек достигне определено ниво и стане годен за просветление, същият Бог, когото той е почитал, идва като Гуру и го повежда напред. Гуру идва единствено за да каже: „Този Бог се намира в самия теб. Потопи се в себе си и осъзнай това“. Бог, Гуру и Себето са едно и също.

Осъзнаването е преди всичко следствие от благодатта на Учителя (на Гуру), а не от учения, лекции, размишления и т.н. Последните са само второстепенни помощници, а първият е главната и съществена причина.

Благодатта на Гуру винаги е налична. Ти си въобразяваш, че тя е нещо, което се намира далеч в небесните висини и което следва да се спусне оттам. Истината е, че тя е в собственото ти Сърце и в момента, в който постигнеш покой и слееш ума с Източника му, независимо по какъв начин, благодатта те връхлита, избликвайки от самия теб подобно на извор.

Общуването с джнани (мъдрец) е полезно. Той действа чрез мълчание. Гуру не е физическата форма. Затова общуването с Него остава дори след като физическата му форма избледнее.

След като узрееш благодарение на твоето бхакти към Бог, Той идва под формата на Гуру и изтласква твоя ум отвън навътре, като в същото време, в качеството му на Себе, те привлича от вътрешността. Обикновено точно такъв Гуру е необходим, освен ако не става дума за уникални и изключително надарени души.

Когато един Гуру напусне тялото, ученикът му може да отиде при друг Гуру. В края на краищата, всички Гуру са едно цяло, защото нито един от тях не е физическата форма. Общуването отвъд ума винаги е най-добрият начин за общуване.

Сатсангх означава свързване със Сат или с Реалността. Този, който познава или е осъзнал Сат, е също така смятан за Сат. Това свързване е абсолютно необходимо за всички. Както е казал Шанкара: „Във всичките три свята няма лодка, подобна на сатсангх, която безопасно да пренесе човек през океана от раждане и смърт“.

Тъй като Гуру не е материален, общуването с Него ще продължи след като Неговата форма изчезне. Ако в света е наличен един единствен Джнани, Неговото влияние ще бъде от полза за всички хора, а не само за неговите непосредствени ученици. Както гласи описанието във Веданта Чудамани, всички хора в света могат да се положат в четири категории: 1. учениците на Гуру; 2. хора, практикуващи бхакти; 3. хора, безразлични към Него и 4. хора, враждебни към Него. Всички те ще имат полза от наличието на Джнани - всеки по свой собствен начин и в различна степен.

С оглед на нашата полза, Бхагаван ни обърна внимание върху следния цитат от Под Брънтън от книгата Божествена благодат посредством пълно себеотдаване на А. С. Десай:

Божествената благодат е проявление на космическата свободна водя в действие. Божествената благодат може да промени хода на събитията  по загадъчен начин посредством своите собствени неизвестни закони, които са по-висши от всички естествени закони и може да промени последните, като взаимодейства с тях.

Това е най-могъщата сила на вселената.

Тя се проявява и действа само когато е призована чрез пълно себеотдаване. Тя действа отвътре, защото Бог пребивава в Сърцето на всички същества. Нейният шепот може да бъде доловен само от пречистен чрез себеотдаване и молитва ум.

Рационалистите й се присмиват; атеистите я презират, но тя съществува. Тя представлява слизането на Бог в съзнателния обхват на душата. Тя е проявление на неочаквана и непредвидима сила. Тя е глас от космическата тишина – тя е „Космическата Воля, която може да извърши неподправени чудеса чрез собствените си закони“.

Истината е, че Бог и Гуру не са различни. Точно както попадналата в челюстите на тигъра плячка не може да се изплъзне, така онези, които са попаднали в полето на действие на благодатния поглед на Гуру ще бъдат спасени от Гуру и не ще се изгубят. И все пак всеки от тях е длъжен чрез собствени усилия да следва пътя, посочен от Бог или от Гуру и да постигне освобождение.

Всеки, който търси Бог, трябва да бъде оставен да върви по свой собствен път. Това е път, който е предвиден (направен) може би само за въпросния човек. Няма полза от насилственото му насочване към друг път. Гуру придружава ученика по собствения му път, а след това, когато моментът узрее, постепенно го насочва към Върховния път. Представи си, че кола се движи с пределната си скорост. Да я спреш мигновено или да се опиташ да завиеш с нея внезапно би довело до гибелни последствия.

= = =


© Sri Ramanashramam

.

19 април 2016

Себеотдаване


По Шри Рамана Махарши

Бог ще поеме всяко бреме, с което ние Го натоварим. Всички неща биват крепени от огромната сила на Върховния Бог. Защо вместо да се оставим на Него, ние винаги чертаем планове: „Добре е да направим това или онова“. След като знаем, че влакът носи целия багаж, защо трябва ние, пътниците, да страдаме под тежестта на собствения ни малък вързоп, прикачен към главите ни?

Легендата за Ащавакра (прочут риши (мъдрец), живял в древна Индия) ни учи че единственото, което трябва да направим, за да достигнем Брахма Джнана, е да се оставим напълно в ръцете на Гуру и да се откажем от представата за „аз” и „мое“. Ако оставим тези настрана, това, което ще продължи да съществува, е Реалността.

Има две техники, чрез които себеотдаването може да бъде постигнато. Първата е откриване и сливане с източника на „аз”-а. Втората е да усетиш следното: „Сам по себе си аз съм безпомощен, единствено Бог е всемогъщ и няма друг начин да оцелея, освен изцяло да се оставя в ръцете Му“. Така лека полека ти ще се убедиш, че съществува единствено Бог и че егото е без значение. И двете техники водят до същата цел. Съвършено отдаване е друг начин да се каже джнана или освобождение.

Бхакти не е по-различно от мукти. Бхакти е да бъдеш като Себето. Човек винаги е Това. Чрез средствата, които използва, той осъзнава Това. Какво е бхакти? Да мислиш за Бог. Това значи, че само една мисъл надделява за сметка на всички останали. Това е мисълта за Бог, който е Себето, или за "аз"-а, който е себеотдаден на Бог. Когато Той те вземе в ръцете си, никаква беда не може да те връхлети. Отсъствието на мисъл е бхакти. В същото време, това е мукти.

Бхакти е Джнана Мата - майката на Джнана.

Често се задава въпросът защо цялото творение е изпълнено със скръб и зло. Всичко, което човек може да отговори на този въпрос, е че такава е неразгадаемата воля на Бог. Никакъв мотив, никакво желание, никаква цел не могат да бъдат приписани на това безкрайно, всемъдро и всемогъщо Същество. Бог остава недокоснат от действията, които биват извършвани в Негово присъствие. Приписването на отговорност и мотив на Единния, преди той да се разгърне в множество, е безсмислено. По отношение на спорния въпрос за свободната воля обаче, Божията воля за установения ход на събитията е добро решение. Ако умът се тревожи от това, което ще ни сполети или от онова, което е било извършено иди пропуснато от нас, би било мъдро да изоставим чувството за отговорност и свободната водя и да се схващаме като изобретения на Всемъдрия и Всемогъщ Бог; като инструменти, с които той може да се разпорежда както му е угодно. Тогава Той ще поеме цялото бреме и ще ни дари със спокойствие.

Една Махарани (от санскрит - „маха” - „голям”, „велик”; „рани” – женското съответствие на „раджа” („цар”, „владетел”), т. е., „царица” или „владетелка”. Съчетанието означава „велика царица” или „императрица”) казала на Бхагаван: „Аз съм благословена с всичко онова, което едно човешко същество би желало да притежава“. Тогава гласът на Нейно височество заглъхнал. Като се контролирала, тя бавно продължила: „Аз притежавам всичко, което искам, всичко, което едно човешко същество може да иска... но... но... аз нямам спокойствие на ума. Нещо предотвратява това спокойствие. Вероятно съдбата ми“. Настъпило кратко мълчание. Тогава, в своя приветлив стил на говорене, Бхагаван рекъл: „Отлично, вие казахте това, което искахте да кажете. Е, добре, какво е съдба? Съдба не съществува. Себеотдайте се и всичко ще бъде наред. Прехвърлете цялата отговорност на Бог и не носете сама бремето си. Ако постигнете това, какво би могла да стори съдбата ви?”

Поклонник: Себеотдаването е невъзможно.

Бхагаван: Да, абсолютното себеотдаване е невъзможно. Частичното себеотдаване обаче със сигурност е възможно за всички. С течение на времето това ще доведе до съвършено себеотдаване. И тъй, какво би могло да се направи, ако себеотдаването е невъзможно? Тогава умът не би имал спокойствие, а ти би бил безпомощен да го успокоиш. Това може да се постигне само чрез себеотдаване.

Поклонник: Частичното себеотдаване може ли да отмени съдбата?

Бхагаван: О да, може.

Поклонник: Не се ли дължи съдбата на минала карма?

Бхагаван: Ако човек се е оставил в ръцете на Бог, Бог ще се погрижи за това.

Поклонник: Понеже това е Божията повеля, как Бог го отменя?

Бхагаван: Всичко е само в Него.

На една поклонничка, която се модела на Шива по-често да й праща видения, Бхагаван казал следното: „Себеотдай Му се и съблюдавай Волята Му, независимо дали Той се появява или изчезва; очаквай Неговото задоволство. Ако Го молиш да прави каквото ти искаш, това е заповед към Бог а не себеотдаване. Не можеш да Го караш да ти се подчинява и в същото време да мислиш, че си постигнала себеотдаване. Той знае кое е най-доброто и кога и как да го направи. Бремето е Негово. Ти нямаш повече грижи. Всички твои грижи за Негови. Това е себеотдаване. Това е бхакти“.

= = =


© Sri Ramanashramam

.

18 април 2016

„Кой съм Аз?" - Изследване


По Шри Рамана Махарши

Източникът на всички мисли е „Аз-мисълта“. Умът ще се обедини само чрез Себеизследването „Кой съм Аз?“. Мисълта „Кой съм Аз?” ще разруши всички останали мисли и в крайна сметка ще се самоунищожи.

Ако възникнат други мисли, човек трябва да изследва за кого са възникнали те, без да се опитва да ги завърши. Какво значение има броят на възникналите мисли? При възникването на всяка от тях човек трябва да е бдителен и да запита за кого настъпва тази мисъл.

Отговорът ще бъде: „за мен“. Ако изследваш „Кой съм Аз?“, умът ще се завърне към своя Източник (т.е. там, откъдето е произлязъл). Възникналата мисъл ще трябва да се потопи обратно. Когато практикуваш това все повече и повече, нараства властта на ума да остава при своя Източник.

Чрез умерено количество саттвик (чиста) храна, която е по-важна от всички останали правила и предписания на самодисциплината, саттвик или чистата способност на ума ще укрепне и ще спомогне за Себеизследването.

Въпреки че древните и вечни сетивни обвързаности под формата на васани (неуловими склонности) могат да бъдат многобройни като морските вълни, всички те ще бъдат унищожени при напредъка в дхяна (медитация). Човек трябва непрекъснато да упражнява дхяна върху Себето без да оставя никакво място за съмнение дали е възможно да заличи всички тези васани и да се превърне в чисто Себе. Независимо колко голям грешник е човек, вместо да се оплаква: „Аз съм голям грешник, как мога да отбележа някакъв напредък“, той трябва напълно да забрави факта, че е грешник и да се посвети на медитация върху Себето. Ако направи това, той ще успее със сигурност.

Ако егото е налично, всичко друго ще съществува. Ако то отсъства, всичко останало ще изчезне. Тъй като егото е всичко, изследването му означава отказ от всякакво обвързване.

Чрез проницателно вникване, като контролира речта и дъха и се потапя дълбоко в собствената си личност, подобно на гмурец, търсещ във водата нещо, което е паднало там, човек трябва да открие Източника, от който егото възниква.

Изследването, в което се състои пътят на джнана, не се изчерпва с устното повтаряне „Аз“, „Аз“, а изисква един дълбоко съсредоточен върху себе си ум, който да проучи откъде „Аз” извира. Мисли като „Аз не съм това” или „Аз съм онова” може да са от полза за изследването без обаче да съвпадат със самото изследване.

Когато в рамките на ума си се питаме „Кой съм Аз?" и достигнем до Сърцето, „Аз” рухва и в същия момент друга същност ще се разкрие, провъзгласявайки „Аз-Аз“. Въпреки че се появява, казвайки „Аз“, тя няма предвид егото, а Единственото Съвършено Съществуване.

Ако непрестанно изучаваме формата на ума, ние разбираме, че няма такова нещо като ум. Това е прекият път, отворен за всички.

Самите мисли съставляват ума, а основата или източникът на всички мисли е „Аз-мисълта“. „Аз“ е умът. Ако се насочим към себе си в търсене на източника на „Аз“, „Аз“ рухва. Това е изследването джнана.

Там, където „Аз” рухва, на повърхността изплува друга същност, идентифици-раща се като „Аз-Аз“. Това е Себето.

Няма полза от премахването на съмненията. Ако изясним едно съмнение, веднага възниква друго и така краят на съмненията никога не ще настъпи. Всички съмнения ще изчезнат само когато съмняващият се и произходът му бъдат открити. Потърси произхода на съмняващия се и ще откриеш, че той всъщност не съществува. С изчезването на съмняващия се ще изчезнат и съмненията.

Тъй като Реалността си самият ти, няма нищо, което да трябва да осъзнаваш. Всички се отнасят към нереалното като към реално. Изискването се състои в това да престанеш да се отнасяш към нереалното като към реално. Изоставяне на всички мисли за не-себето, прекратяване на множеството от мисли и придържане към една мисъл - това е целта на медитацията (дхяна) иди джапа. Целта на цялата садхана (практика) е да обедини ума в една точка, да го концентрира върху една мисъл и така да изключи многобройните ни мисли. Ако постигнем това, накрая и последната мисъл ще си отиде и умът ще угасне в самия си източник.

Когато изследваме въпроса „Кой съм Аз?“, изследваното „Аз” е егото. То е това, което предизвиква вичара изследването. Аз-ът не е вичара. Изследването се прави от егото. „Аз”-ът, за който изследването се прави, също е егото. В резултат на изследването егото престава да съществува и остава единствено Себето.

Кой е най-добрият начин да се разруши егото? Най-добрият начин е този, който изглежда най-лесен или най-привлекателен за дадения човек. Всички пътища са еднакво добри, тъй като водят към една и съща цел - разтварянето на егото в Себето. Това, което бхакта нарича „изоставяне“, човекът, който практикува вичара нарича джнана. И двамата се опитват да върнат егото към източника му и да го слеят с този източник.

Да помолиш ума да се самоунищожи е все едно да превърнеш крадеца в страж. Стражът ще се съгласи с теб и ще се престори, че хваща крадеца, но от това няма да има никаква полза. Затова трябва да се насочиш към себе си и да видиш откъде възниква умът; тогава той ще престане да съществува.

Дъхът и умът възникват от общ източник и когато единият от тях е под контрол, другият също е под контрол. Всъщност, техниката на търсене, която е по-точно - „Откъде произлизам Аз?“, а не просто „Кой съм Аз“, не цели елиминиране, като твърди „Ние не сме тялото, нито сетивата и т.н.“, нито пък цели да достигне някаква върховна реалност, а се опитва да открие откъде „Аз-мисълта” или егото възникват в нас. Макар и не изрично, а по-скоро иносказателно, техниката върви заедно с наблюдаването на дъха. Когато наблюдаваме откъде възниква „Аз-мисълта“, ние непременно наблюдаваме и източника на дъха – защото „Аз-мисълта" и дъхът възникват от общ източник.

Контролът върху дъха е от полза, но сам по себе си не е достатъчен, за да доведе до крайната цел. Важно е докато изпълняваш техниката да поддържаш ума си нащрек и да си спомняш за „Аз-мисълта” и търсенето на източника й. Тогава ще разбереш, че където дъхът потъва, „Аз-мисълта” изплува. Двете изчезват и възникват във взаимозависимост. „Аз-мисълта” също ще потъне заедно с дъха. В същото време друго сияещо и безкрайно „Аз-Аз” ще се появи и то ще бъде перманентно и единно. Това е целта. Тя е известна с различни имена – Бог, Себе, Кундалини, Шакти, Съзнание и т.н.

„Кой съм Аз?” не е мантра. Този въпрос означава, че трябва да намериш откъде идва „Аз-мисълта“, която е източникът на всички останали мисли. Но ако се окаже, че вичара марга (пътят на изследването) е твърде тежък за теб, продължавай да повтаряш „Аз-Аз” и така ще достигнеш до същата цел. От използването на „Аз“ като мантра няма вреда. Това е първото име на Бог.

Искам от теб да видиш къде в тялото ти възниква „Аз“. Не е съвсем правилно да се каже, че „Аз” възниква от и се прелива в Сърцето, което се намира в дясната част на гръдния кош. Сърцето е друго име на Реалността и то не е нито вътре в тялото, нито извън него. За него няма „вътре” и „вън“, защото само То съществува. Под „Сърце” нямам предвид някакъв физиологичен орган, плексус, нерви или нещо от този род. Все пак, докато човек се идентифицира с тялото си и мисли, че той е тялото, за него е добре да види къде в тялото възниква и след това отново се слива „Аз-мисълта“. Това трябва да е Сърцето от дясната страна на гръдния кош, защото всеки човек, независимо от расата, вероизповеданието и езика си, изрича „Аз” като посочва дясната част на гърдите си, за да се самоозначи. Така правят хората в целия свят и следователно това трябва да е правилното място. Като следи зорко непрестанното възникване на „Аз-мисълта” при нейното събуждане, както и при потъването й в сън, човек може да види, че тя се намира в Сърцето от дясната страна.

Първо познай себе си. За това не се изискват шастри (свещени текстове) или ерудиция. Става дума за обикновен опит. Състоянието на съществуване винаги е тук и сега. Ти си изгубил контрола върху самия себе си и молиш другите за съвети и ръководство. Целта на философията е да насочи ума навътре. „Ако познаваш себе си, не ще те сполети никакво зло. Понеже ме попита, аз ти казах това” (вж. Кайваля Наванеета). Егото възниква като контролира теб (Себето). Контролирай себе си и егото ще изчезне. Докато това не стане, мъдрецът щастливо ще казва „Ето го“, а невежият ще пита: „Къде?“.

Предписанията за начин на живеене, като например ставане в определен час, баня, практикуване на мантра-джапа и т.н. - всички те са предназначени за хора, които не се чувстват привлечени от Себеизследването или пък не са способни да се занимават с него. Но за способните да се занимават с тази техника няма необходими правила и предписания.

Наистина, в някои книги се твърди, че човек трябва да култивира добрите качества едно след друго, като по този начин се подготвя за мокша (освобождение); но за онези, които следват джнана или вичара марга, самата им садхана е напълно достатъчна за придобиване на всички дайвик (божествени) качества. Тези практикуващи не се нуждаят от нищо друго.

Какво е Гаятри? Всъщност, това значи: „Нека се съсредоточа върху Онова, което дава светлина на Всичко“.

= = =



© Sri Ramanashramam

.

14 април 2016

Ум


По Шри Рамана Махарши

Умът е удивителна сила, вродена в Себето.

Онова, което възниква в това тяло като „аз“ е умът.

Когато чрез мозъка и сетивата финият ум се издигне, грубите имена и форми биват познати. Когато умът остава в Сърцето, имената и формите избледняват... Ако умът остава в Сърцето, „аз”-ът или егото, който е източник на всички мисли, ще си отиде и само Себето, Реалният, Вечен „Аз” ще засияе. Там, където няма дори и следа от егото, се намира Себето.

Умът и дъхът произлизат от общ източник. Ето защо дъхът се контролира, когато умът се контролира и умът се контролира, когато дъхът се контролира. Дъхът е грубата форма на ума.

Пранаяма (контрол върху дишането) е само помощно средство за подчиняване на ума, а не за погубването му.

Подобно на пранаяма, бхакти (почитането на божество), джапа (повторение на мантра) и строгият контрол върху режима на хранене са помощни средства за контролиране на ума.

Контролирането на дъха (пранаяма) може да бъде вътрешно иди външно. Външното е както следва: Нахам (представата, че Аз не съм тялото) е речака (издишване), Кохам (Кой съм Аз?) е пурака (вдишване), Сохам (Аз съм Той) е кумбхака (задържане на дъха). Чрез тази практика дъхът се контролира автоматично. Външната пранаяма е предвидена за хора, които не са надарени със силата да контролират ума. Няма по-сигурен път от контролирането на ума. Не е нужно пранаяма да се практикува точно по начина, предписан от хатха йога. При занимания с джапа, дхяна (медитация), бхакти и т.н., дори минимален контрол върху дъха може да е достатъчен, за да се контролира умът. Умът е ездачът, а дъхът е конят. Пранаяма е проверка на коня. Чрез тази проверка се проверява и ездачът.

Поради ангажимента си да наблюдава дъха, умът се оттегля от другите дейности. Така дъхът бива контролиран и в същото време умът на свой ред бива контролиран.

Ако речака и пурака се окажат трудни за практикуване, задържането на дъха може да се практикува за кратко по време на джапа, дхяна и т.н. Това също ще даде добри резултати.

Няма друг начин за контролиране на ума освен установеният в книги като Гита - чрез оттегляне на ума всеки път, когато той се заблуди или излезе на повърхността, както и чрез насочването му към Себето. Разбира се, това не се постига лесно - то е възможно само чрез практика или садхана. Бог дава светлина на ума и сияе в нея.

Човек не може да познае Бог чрез ума; той може само да насочи ума навътре и да го слее с Бог.

Съставеното от неодушевена материя тяло не може да каже „Аз” (т.е., не може да бъде причината за „аз”-мисълта). От друга страна, Вечното Съзнание не може да се характеризира с раждане. В рамките на тялото, нещо възниква между тези две възможности. Това е възелът на материя и Съзнание (чит-джада-грантхи), наричан още окови, джива (индивидуална душа), фино тяло, его, самсара (цикъла раждане-смърт-прераждане), ум и т.н.

Бхагаван посочил кърпата си и рекъл: „Ние наричаме това бял плат, но платът и неговата белота не могат да бъдат отделени. Същото важи за светлината и ума, които се обединяват, за да формират егото.".

В книгите се дава следният пример: факлата в театъра е Пара Брахман или светлина. Тя осветлява себе си, сцената и актьорите. Ние виждаме сцената и актьорите благодарение на нейната светлина, която е налична дори когато представлението свърши.

Друг пример е сравнението на ума с железен прът. Ако се постави в огън, той се нажежава до червено. Подобно на огъня, той блести и може да изгаря неща, но за разлика от огъня, той притежава определена форма. Ако го ударим с чук, удряме не огъня, а пръта. Прътът е дживатман, а самият огън е Параматман.

Умът не може да направи нищо сам по себе си. Той възниква само благодарение на светлината и не може да извърши нито едно добро или зло действие без нея. Въпреки че светлината е винаги налична и дава възможност на ума да действа правилно или неправилно, удоволствието или страданието, причинени от такива действия, нямат ефект върху самата светлина - точно както ударът върху нажежения от огъня железен прът не е удар върху самия огън.

Ако контролираме ума, няма значение къде пребиваваме.

= = =



© Sri Ramanashramam


.

13 април 2016

Себе и Не-Себе


По Шри Рамана Махарши

Съществуване или Съзнание - това е единствената реалност. Съзнание с бодърстване ние наричаме бодърстване. Съзнание със сън ние наричаме сън. Съзнание със съновидение ние наричаме съновидение. Съзнанието е екранът, на които всички изображения идват и си отиват. Екранът е истински, изображенията върху него са само сенки.

Себето и явленията в него, подобно на въжето, погрешно взето за змия, могат да бъдат илюстрирани по следния начин. Има един екран. На този екран се появява образът на цар. Той сяда на трона. Тогава пред него започва представление, в което участват различни образи и предмети, а царят от екрана наблюдава това представление на същия този екран. Виждащият и вижданото не са нищо повече от сенки върху екрана. Екранът е единствената реалност, осигуряваща възможност за всички изображения. Така и в света виждащият и вижданото заедно съставляват ума, а умът е зависим или основан на Себето.

Школата аджата, принаддежаща към Адвайта, твърди: „Нищо не съществува освен единствената реалност. Няма раждане и смърт, няма изхвърляне или въвличане, няма садхака (стремящ се), няма мумукшу (желаещ да бъде освободен), няма мукта (освободен), няма окови, няма освобождаване. Единствено едното единно съществува навеки“. На онези, които се затрудняват да схванат истината и питат: „Как можем да пренебрегнем този монолитен свят, който виждаме навсякъде около нас“, се дава пример със съновидението и им се казва: „Всичко, което виждате, е зависимо от виждащия. Отделно от виждащия, видяно не съществува“. Това се нарича дришти-сришти вада, или аргументът, според който човек първо създава чрез ума си, а след това вижда какво е създал самият му ум.

За онези, които не могат да схванат дори това и твърдят, че „Съновидението е кратко, докато светът винаги е наличен. Съновидението е ограничено само до мен, но толкова много други усещат и виждат света, че не можем да наречем такъв свят несъществуващ“, се прилага аргументът, наречен сришти-дришти вада и им се казва: „Първо, Бог създаде такова и такова нещо от такъв и такъв елемент, а след това нещо друго и така нататък“. Само това би удовлетворило тези хора.

Техните умове не могат да бъдат задоволени по друг начин и те се питат: „Как е възможно цялата география, всички карти, всички науки, звезди, планети и правилата, които ги ръководят иди са свързани с тях, както и цялото познание, да бъдат изцяло неистинни“. На това е най-добре да се отговори така: „Да. Бог създаде всичко това и това е причината да го виждате“. Тези думи са съобразени с възможностите на слушателите. Абсолютното може да бъде само едно.

В началото е, така да се каже, бялата светлина на Себето, която е отвъд светлината и мрака. В нея нито един предмет не може да бъде видян. Няма нито виждащ, нито видяно. По същия начин, в пълния мрак (авидя) също не могат да бъдат видени предмети. Но от Себето произлиза отразена светлина, светлината на чистия ум (манас), и това е светлината, която дава възможност за съществуването на цялата филмова лента на света, не-видяна нито в пълна светлина, нито в пълен мрак, а само в омекотена или отразена светлина.

От гледна точка на Джнана (Познанието) иди Реалността, страданието, видяно в света, със сигурност е сън, подобно на самия свят, от който всяко отделно страдание (например гладът) е безкрайно малка част. В съня самият ти изпитваш глад. Ти виждаш как други страдат от глад. Ти се храниш и движен от състрадание храниш други, които според теб страдат от глад. Всички тези страдания са толкова истински по време на съня, колкото мислиш, че ще бъдат в света. Ти разбираш, че страданието в съня е нереално чак след като се събудиш. Може да си се нахранил добре и да си легнал да спиш. Сънуваш, че цял ден се трудиш продължително под горещото слънце и си уморен, гладен и искаш да ядеш до насита. Тогава се събуждаш и разбираш, че стомахът ти е пъден и не си помръднал от леглото си. Това обаче не означава, че докато сънуваш можеш да действаш така, все едно че страданието, което изпитваш, не е истинско. Гладът в съня трябва да бъде смекчен от храна в съня. Другарите от съня ти, които според теб са толкова гладни, трябва да подучат храна в същия този сън. Ти никога не можеш да смесиш двете състояния - съня и бодърстването. Докато не достигнеш състоянието джнана и не се пробудиш от мая, ти си длъжен да си в услуга на останалите, като облекчаваш страданието навсякъде, където го откриеш. Но дори тогава ти трябва да действаш без аханкара, т.е., без схващането „Аз съм действащият“, а с разбирането „Аз съм инструмент на Бог“. По същия начин, човек не бива да се гордее като си мисли: „Аз помагам на човек, който е по-долу от мен. Той се нуждае от помощ. Аз съм в позицията да помагам. Аз го превъзхождам, той е по-нисш.” Ти трябва да помагаш, все едно това е начин да почетеш Бог в този човек. Тази дейност е полезна за Себето и за никой друг Ти не помагаш на никой друг освен на себе си.

В книгата Кайваля Наванеета са поставени и разрешени шест въпроса относно мая. Всички те са поучителни:

Какво е мая?
Отговорът е: това е анирвачания иди неописуемото.

За кого възниква тя?
Отговорът е: за ума иди егото, който смята, че е отделна същност, мислейки си „Аз правя това”
иди „Това е мое“.

Откъде идва тя и какъв е произходът й?
Отговорът: никой не може да каже.

Как е възникнала?
Отговорът е: чрез не-вичара, чрез неуспеха да разбереш въпроса „Кой съм Аз“.

Ако и Себето и мая съществуват, не се ли разпада теорията на Адвайта? Отговорът е: не, защото мая е зависима от Себето, както изображението е зависимо от екрана. Изображението не е реално по начина, по който е реален екранът.

Ако Себето и мая са едно, не може ли да се каже, че Себето има същата природа като мая и следователно също е илюзорно? Отговорът е: не, Себето е способно да произведе илюзия, без да бъде илюзорно. Един фокусник може да създаде за наше забавление видения на хора, животни и предмети и ние можем да ги видим толкова ясно, колкото виждаме него, но след представлението остава само той и всички видения, създадени от него, изчезват. Той не е част от видението, а е монолитен и реален.

В книгите се използва следният пример, за да се обясни творението: Себето е като платно за рисуване. Първо, отгоре се намазва грунд, който да затвори малките дупчици в платното. Грундът може да се сравни с Антарямин (Вътре-пребиваващ), който е наличен в цялото творение. След това художникът нанася очертания върху платното. Те могат да се сравнят със сукшма сарира - финото тяло на всички създания; например, светлината и звука (бинду и нада), от които всички неща произлизат. В рамките на очертанията художникът изпълва картината си с цветове и т. н., които могат да се оприличат на грубите форми, от които е съставен светът.

Веданта твърди, че космосът възниква в зрителното поле едновременно с виждащия. Няма плавно или постепенно творение. Това наподобява творението в съня, където преживяващият и обектите на преживяване започват съществуването си в един и същи момент. За онези, които не се задоволяват с такова обяснение, текстовете предлагат теории за постепенно творение.

Никак не е правилно да се каже, че адвайтините от школата Санкара отричат съществуването на света или го наричат нереален. Напротив, той е по-истински за тях отколкото за други хора. Техният свят винаги ще съществува, докато светът според другите школи се характеризира с произход, развитие и разпад, като по този начин не може да бъде реален. Адвайтините твърдят само, че светът като „свят” е нереален, но светът като Брахман е реален. Всичко е Брахман, нищо освен Брахман не съществува и светът като Брахман е реален.

Себето е единствената реалност, която винаги съществува и в неговата светлина се виждат всички неща. Ние забравяме това и насочваме вниманието си към външността. Залата е осветена, когато там има хора, но и когато те отсъстват, когато те играят някаква театрална постановка, но и когато нищо не се играе. Това е светлината, която ни позволява да видим залата, хората и играта им. Ние сме толкова погълнати от предметите или от явленията, разкрити от светлината, че не обръщаме внимание на самата светлина. Подобно на факлите в залата, които винаги горят, светлината на Съзнанието или Себето е винаги налична - в будно състояние или в състояние на сънуване, когато се появяват неща, но и в състояние на дълбок сън, когато не виждаме нищо. Това, което трябва да направим, е да се съсредоточим върху виждащия, а не върху вижданото, не върху предметите, а върху светлината, която ги разкрива.

Въпросите по отношение на реалността на света и съществуването на страдание иди зло в него ще бъдат прекратени, когато се запиташ „Кой съм Аз?” и откриеш виждащия. Без виждащ, светът и приписаните му злини не съществуват.

Светът има формата на петте категории сетивни обекти, светът не е нищо повече. Тези пет типа обекти се усещат чрез петте сетива. Тъй като всички обекти се възприемат от ума чрез тези пет сетива, светът не е нищо друго освен ума. Има ли свят отделно от съзнанието?

Въпреки че светът и съзнанието възникват и изчезват заедно, светът сияе или е възприеман само чрез съзнанието. Източникът, от който тези две възникват и изчезват, и който нито възниква, нито изчезва, е съвършената Реалност.

Ако утихне умът, който е източник на цялото познание и на всички действия, виждането на света ще бъде прекратено. Точно както познанието за реалното въже не се появява докато въображаемата представа за змията не изчезне, проникновението (опитът) за Реалността не може да бъде придобито, освен ако наложената отгоре представа за вселената не бъде изоставена.

Това, което наистина съществува, е само и единствено Себето. Светът, джива (индивидуалният аз) и Ишвара (Бог) са умствени творения, които наподобяват появата на сребро в „майка на перли“. Всички те се явяват едновременно и изчезват по същия начин. Самото Себе е светът, егото и Ишвара.

За джнани не е от значение дали светът се явява или не се явява. Независимо дали той се явява или не, вниманието на джнани винаги е насочено към Себето. Да вземем буквите и хартията, на която те са отпечатани. Ти си изцяло погълнат от буквите и не ти остава внимание за хартията. Но джнани мисли за хартията като за единствения реален субстрат, независимо дали буквите се явяват иди не.

Ти правиш сладкиши от всевъзможни продукти и във всякакви форми, но всички те са сладки, защото във всички тях има захар, а сладостта е природата на захарта. По същия начин, всички преживявания, както и тяхното отсъствие, съдържат светлината, която е природа на Себето. Без Себето, те не могат да бъдат преживени, точно както без захар нито един от сладкишите не би бил сладък на вкус.

Иманентното Същество се нарича Ишвара. Иманентността върви заедно с мая. То (Ишвара), заедно с мая, е Познанието на Битието. От неуловимото самомнение възниква Хиранягарбха, от Хиранягарбха възниква грубото и конкретно Вират. Чит-Атма е само и единствено чисто Битие.

Що се отнася до наличието на страдание в света, мъдрецът твърди от собствен опит, че ако човек се оттегли в Себето, ще настъпи краят на страданието. Страдание се усеща само докато обектът е различен от личността. Но когато се осъзнае, че Себето е единно цяло, кои и какво могат да бъдат усетени?

Текстът от Упанишадите „Аз съм Брахман” означава само, че Брахман съществува като „Себе“.

= = =




© Sri Ramanashramam


.

11 април 2016

Книгите на Екхарт Толе - Съдържание


Тази статия може да се разглежда като помагало за почитателите на съвременния духовен учител Екхарт Толе. Дадено е съдържанието на петте книги на автора, преведени на български език. Има отпратки към 30-тина статии, свързани с отделни глави на книгите. На места съм променил превода на някои духовни термини, добавил съм мнение или коментар.

Нека бъде от полза!


Силата на Настоящето
Ръководство за духовно просветление
1. Вие не сте вашият ум
2. Съзнанието - пътят за освобождаване от болката
3. Навлизане дълбоко в настоящето
4. Стратегии на ума за избягване на настоящето
5. Състоянието на присъствие
6. Вътрешното тяло
7. Портали към неизявеното
8. Просветление във взаимоотношенията
9. Отвъд щастието и нещастието има покой
10. Смисълът на капитулацията

Практикуване на Силата на Настоящето
Основни идеи, медитации и упражнения
Първа част. Достъп до силата на Настоящето
1. Битие и просветление
2. Произходът на страха
3. Навлизане в Настоящето
4. Премахване на несъзнанието
5. Красотата възниква в тишината на вашето присъствие
Втора част. Взаимоотношенията като духовна практика
6. Премахване на болковото тяло
7. От пристрастяване към просветление
Трета част. Приемане и капитулация
8. Приемане на Настоящето
9. Преобразуване на болестта и страданието.


Гласът на покоя
Стъпки отвъд себичността и страданието или какъв сте в действителност
1. Тишина и покой
2. Отвъд мислещия ум
3. Себичният Аз
4. Настоящето
5. Кой сте в действителност
6. Приемане и Капитулация
7. Природата
8. Взаимоотношенията
9. Смърт и Вечност
10. Страдание и край на страданието.


Нова Земя
Пробуждане за целта на вашия живот
1. Разцъфтяването на човешкото съзнание
2. Егото: Сегашното състояние на човечеството
3. Сърцевината на егото
4. Играенето на роли: многобройните лица на егото
5. Болковото тяло
6. Освобождението
7. Откриването на себе си
8. Откриването на вътрешното пространство
9. Вашата вътрешна цел
10. Нова земя


Единение с живота
Вдъхновяващ подбор от "Нова Земя"
1. Отвъд мисълта
2. Силата на Настоящето
3. Кой съм аз?
4. Пробуждането
5. Вътрешното пространство
6. Вашата цел в живота
7. Присъствие
8. Съзнанието
9. Вътрешното тяло
10. Единение с живота


Вижте също:  Статии за Екхарт Толе


 . 

08 април 2016

Портали към Непроявеното


По "Силата на Настоящето" 
на Екхарт Толе

НАВЛИЗАНЕ ДЪЛБОКО В ТЯЛОТО

Усещам енергията в тялото си, особено в ръцете и краката, но май не мога да проникна по-дълбоко, както вие (Екхарт Толе) предложихте.

Превърнете това в медитация. Едва ли ще отнеме дълго. Десет до петнадесет минути часовниково време би трябвало да стигнат. Първо се уверете, че нищо няма да ви разсейва - телефони или хора, които може да ви прекъснат. Седнете на стол, но без да се облягате. Дръжте гърба изправен. Така ще запазите будността си. Можете също да заемете своята любима поза за медитация.

Обърнете внимание тялото да бъде отпуснато. Затворете очи. Поемете няколко пъти дълбоко въздух. Почувствайте как вдишвате в долната част на корема. Вижте дали той се разширява и свива леко с всяко вдишване и издишване. След това осъзнайте цялото вътрешно енергийно поле на тялото. Не мислете за него, а го почувствайте. Така си възвръщате съзнанието от ума. Ако това ви помага, използвайте вече описаната визуализация със светлината.

Когато усетите ясно вътрешното тяло като единно енергийно поле, по възможност прекратете всякакви визуални образи и се съсредоточете изцяло върху усещането. Ако можете, освободете се и от мисловния образ на физическото тяло. Тогава единственото, което остава, е всеобхватното чувство за присъствие или Битие и вътрешното тяло се усеща като безгранично. След това насочете вниманието си по-дълбоко в това усещане. Станете едно с него. Слейте се с енергийното поле, така че повече да не възприемате като отделни наблюдаващия и наблюдаваното, себе си и тялото. Границата между външно и вътрешно също се размива, вече няма вътрешно тяло. Навлизайки дълбоко в тялото, вие преодолявате неговите граници.

Останете в света на чистото Битие толкова дълго, колкото се чувствате удобно, после осъзнайте отново физическото тяло, дишането си и физическите сетива. Отворете очи. Огледайте се няколко минути наоколо с медитативна нагласа, тоест без да назовавате в ума си нещата, и продължавайте да усещате вътрешното тяло.

Достъпът до този свят без форми е наистина освобождаващ. Освобождава ви от обвързването с формата и отъждествяването с нея. Това е живот в недиференцираното му състояние, преди фрагментирането и размножаването му. Можем да го наречем Непроявеното, невидимия Извор на всички неща, Битието във всички същества. Това е свят на дълбока тишина и покой, но също и на радост и наситена жизненост. Когато присъствате, ставате донякъде „прозрачни" за светлината, за чистото съзнание, което се излъчва от този Извор. Разбирате също, че светлината не е отделна от вас, а съставлява самата ви същина.

ИЗТОЧНИКЪТ НА ЦИ

Непроявеното едно и също ли е с онова, коетo на изток наричат „ци" - нещо като универсална жизнена енергия?

Не, не е едно и също. Непроявеното е източникът на ци. Ци е вътрешното енергийно поле на тялото. То е мостът между външното ви "аз" и Извора. Намира се по средата на пътя между явното - света на формата - и Непроявеното. Ци може да се оприличи на река или на енергиен поток. Ако съсредоточите съзнанието си дълбоко във вътрешното тяло, вие проследявате коритото на тази река обратно до Извора. Ци е движение. Непроявеното е неподвижност. Когато достигнете точката на абсолютна неподвижност, която въпреки това кипи от живот, сте надхвърлили вътрешното тяло и ци и сте достигнали до самия Извор, до Непроявеното. Ци е връзката между Непроявеното и физическата вселена. И така, ако насочите вниманието си дълбоко във вътрешното тяло, може да достигнете тази точка, необичайното място, където светът се разтваря в Непроявеното и то приема формата на енергийния поток на ци, а той от своя страна се превръща в света. Това е точката на раждането и смъртта.

Когато Съзнанието е насочено навън, възникват умът и светът. Когато е насочено навътре, то осъзнава своя Източник и се връща обратно при Непроявеното.

След това, когато съзнанието ви се върне в материалния свят, приемате отново временно изоставената тъждественост с някаква форма. Притежавате име, минало, състояние, бъдеще. Но в едно важно отношение не сте същите като преди: зърнали сте в себе си действителност, която „не е от този свят", макар че не е отделна от него и не е отделна от вас. И така, правете следното духовно упражнение. Докато се занимавате със задачите си, не отдавайте цялото си внимание на външния свят и на ума. Задръжте част от него вътре в себе си. Вече говорихме за това. Усещайте вътрешното тяло дори когато се занимавате с делнични неща, особено когато общувате с хора или с природата. Почувствайте спокойствието дълбоко в него. Дръжте портала отворен. Напълно е възможно да съзнавате Непроявеното през целия си живот. Усещате го като дълбоко спокойствие някъде на заден план, спокойствие, което никога не ви напуска, каквото и да се случи във външния свят. Превръщате се в мост между Непроявеното и Проявеното, между Бог и света. Това е състоянието на свързаност с Извора, което наричаме просветление.

Не оставайте с впечатлението, че Непроявеното е нещо отделно от Проявеното. Как би могло да бъде? То е животът във всяка форма, вътрешната същност на всичко съществуващо. Светът е пропит с него. Нека ви обясня.

СЪН БЕЗ СЪНИЩА

Вие пътувате до Непроявеното всяка нощ, когато навлезете във фазата на съня без сънища. Сливате се с Извора. Черпите от него жизнена енергия, която ви поддържа известно време, когато се върнете към явното, в света от диференцирани форми. Тази енергия е много по-важна от храната: „Не само с хляб живее човек" [Матей 4:4]. Но в съня без сънища не отивате там съзнателно. Макар че телесните функции продължават, „вие" вече не съществувате в това състояние. Можете ли да си представите какво би било да изпаднете в сън без сънища в пълно съзнание? Невъзможно е да си го представите, защото такова състояние е невъзможно. Непроявеното не ви освобождава, докато не навлезете в него съзнателно. Затова Иисус не е казал: „истината ще ви направи свободни", а: „ще познаете истината и истината ще ви освободи" [Йоан 8:32]. Това не е концептуална истина, а истината за вечния живот оттатък формата, която всички знаем, пряко или непряко. Но не се опитвайте да останете съзнаващи в своя сън без сънища. Едва ли ще успеете. В най-добрия случай ще запазите съзнание във фазата на съня, но не и след нея. Това се нарича светло сънуване и може да бъде много интересно и увлекателно, но не и освобождаващо.

Затова използвайте своето вътрешно тяло като портал към Непроявеното и го дръжте отворен, за да запазвате непрекъсната връзка с Извора. За вътрешното тяло няма значение дали външното ви физическо тяло е младо или старо, болнаво или здраво. Вътрешното тяло не познава времето. Ако все още не успявате да го почувствате, използвайте някой от другите портали, макар че в последна сметка всички те са едно. За някои вече говорих подробно, но тук отново ще ги спомена накратко.

ДРУГИ ПОРТАЛИ

Настоящето можем да наречем главен портал. То е същ¬ностна черта на всички останали, включително на вътрешното тяло. Не можете да бъдете в тялото си, без да присъствате интензивно в Настоящето.

Времето и Проявеното са неделимо свързани, както са свързани безвремевото Настояще и Непроявеното. Когато разпръснете психическото време с наситено съзнание за настоящия момент, осъзнавате Непроявеното както пряко, така и косвено. Пряко го усещате като излъчване и сила на съзнателното ви присъствие - без съдържание, просто присъствие. Косвено осъзнавате Непроявеното в и чрез света на сетивата. С други думи, усещате божествената същност във всяко същество, във всяко цвете или камък, и проумявате, че всичко, което съществува, е свещено. Затова Иисус, говорейки от същината си като Христос, казва в Евангелието от Тома: „Разцепи парче дърво - аз съм там. Вдигни камък и ще ме намериш там."

Друг портал към Непроявеното се създава чрез прекратяване на мисленето. Това може да започне с нещо много просто, например да вдишате съзнателно или да се вгледате в състояние на наситена будност в цвете, без това да бъде придружено от коментар на ума. Има много начини да се прекъсне неспирния поток на мисълта. За това именно става въпрос в медитацията. Мисълта е част от света на явното. Непрекъснатата мисловна дейност ви държи затворници в света на формата и се превръща в мътен екран, който ви пречи да осъзнаете Непроявеното, безформената и безвремевата божествена същност във вас самите, както и във всички неща и същества. Когато присъствате интензивно, разбира се, няма нужда да се грижите мисленето да спре, тъй като тогава умът спира автоматично. Затова казах, че Настоящето е важен аспект на всички други портали.

Капитулацията - прекратяването на умствено-емоционалната съпротива срещу това, което е - също е портал към Непроявеното. Причината е проста: вътрешната съпротива ви откъсва от другите, от вас самите, от света около вас. Тя засилва усещането за отделност, от което зависи оцеляването на егото. Колкото по-силно е чувството за диференцираност, толкова повече сте свързани с Проявеното, със света на отделните форми. Колкото повече сте свързани със света на формите, толкова по-твърда и непробиваема става идентичността ви на форма. Порталът се затваря и се озовавате откъснати от вътрешното измерение, измерението на дълбочина. В състоянието на капитулация идентичността ви на форма се смекчава и става донякъде „прозрачна", така че Непроявеното просветва през вас.

От вас зависи да отворите в живота си портал, който ви дава съзнателен достъп до Непроявеното. Свържете се с енергийното поле на вътрешното тяло, присъствайте интензивно, прекъснете тъждествеността си с ума, приемете това, което е - това са все портали, които можете да използвате, но който и да е от тях ви е достатъчен.

Сигурно и любовта трябва да бъде един от тези портали?

Не, не е. Когато се отвори някой от порталите, любовта е във вас като „чувстване-осъзнаване" на единността. Любовта не е портал, тя е онова, което идва през портала в този свят. Докато сте пленници на своята форма, не може да има любов. Задачата ви е не да търсите любов, а да намерите портал, през който тя да може да влезе.

ТИШИНАТА

Има ли и други портали освен вече споменатите?

Да, има. Непроявеното не е отделно от явното. Светът е пропит с него, но то е така добре прикрито, че почти всички пропускат да го забележат. Ако знаете къде да търсите, ще го намерите навсякъде. Всеки миг се отваря портал.

Чувате ли кучето, което лае някъде далеч? Или минаващия автомобил? Слушайте внимателно. Можете ли да почувствате Непроявеното в това? Не можете? Потърсете в него тишината, от която идват и в която се връщат звуците. Обърнете повече внимание на тишината, отколкото на звуците. Съсредоточаването върху външната тишина създава вътрешна тишина, умът замлъква. Отваря се портал.

Всеки звук се ражда от тишината, умира обратно в тишината, а докато го има, е обграден от тишина. Тишината позволява да има звук. Тя е същностна, макар и непроявена част от него, от всяка музикална нота, от всяка песен или дума. Непроявеното присъства в този свят като тишина. Ето защо казват, че нищо на света не прилича толкова на Бога, колкото тишината. Трябва само да насочите вниманието си към нея. Дори и в разговор осъзнавайте празнотите между думите, краткото мълчание между изреченията. Така измерението на тишината расте във вас. Невъзможно е да внимавате в тишината, без вътре във вас да настъпи тишина. Тишина отвън, тишина вътре. Вече сте в Непроявеното.


Както звукът не може да съществува без тишината, така едно нещо не може да съществува без нищото, без празнотата, която му дава възможност да бъде. Всеки физически предмет или тяло идва от нищото, обграден е от нищо и накрая ще се върне в нищото. И не само това, вътре във всяко физическо тяло има много повече „нищо", отколкото „нещо". Физиците казват, че твърдостта на материята е илюзия. Дори привидно твърди предмети, включително вашето физическо тяло, са почти 100% празно пространство - толкова големи са разстоянията между атомите в сравнение с големината им. Нещо повече, дори и отвътре всеки атом е основно празно пространство. Останалото е по-скоро вибрационна честота, отколкото някакви твърди частици, по-скоро нещо като музикална нота. Будистите знаят това отпреди 2500 години, „формата е празнота, празнотата е форма", се казва в „Сутра на сърцето", един от най-добре познатите древни будистки текстове. Същината на всички неща е празнотата.

Непроявеното присъства в този свят не само като тишина, то пронизва цялата физическа вселена като пространство - отвътре и отвън. То също като тишината може лесно да ни убегне. Всеки обръща внимание на нещата в пространството, но кой обръща внимание на самото пространство?

Вие май твърдите, че „празнотата" или „нищото" не са просто нищо, че притежават някакво загадъчно качество. Какво е това нищо?

Не може да задавате такъв въпрос. Умът ви се опитва да превърне нищо в нещо. Щом го превърнете в нещо, то ви убягва. Нищото - Пространството - е Непроявеното като външно явление в достъпния за сетивата свят. Това е горе-долу всичко, което може да се каже за него и дори и то е един вид парадокс. То не може да бъде обект на познание. Не може да направите дисертация за „нищото". Когато учените изучават пространството, обикновено го превръщат в нещо и така напълно губят същността му. Не е изненадващо, че според последните теории пространството изобщо не е празно, а е пълно с някакво вещество. Ако имате някаква теория, не е много трудно да намерите доказателства в нейна подкрепа, поне докато не се появи друга теория.

Нищото" може да стане за вас портал към Непроявеното само ако не се опитвате да го разберете.

Tyк не правим ли точно това?

Ни най-малко. Аз ви давам указания как можете да вкарате измерението на Непроявеното в живота си. Не се опитваме да го разберем. Няма нищо за разбиране.

Пространството няма „съществуване". „Съществувам" буквално означава „откроявам се". Не можете да разберете пространството, защото то не се откроява. Макар че само по себе си няма съществуване, то дава възможност на всичко друго да съществува. Тишината също няма съществуване, нито пък Непроявеното.

И така, какво се случва, когато отдръпнете вниманието си от предметите в пространството и осъзнаете самото пространство? Каква е същността на тази стая? Мебелите, картините и т.н. са в стаята, но те не са стаята. Подът, стените и таванът определят границите й, но и те не са стаята. Е, каква е същността на стаята? Пространството, разбира се, празното пространство. Без него не би имало „стая". Тъй като пространството е „нищо", можем да кажем, че това, което го няма, е по-важно от това, което го има. Затова осъзнайте пространството навсякъде около вас. Не мислете за него. Почувствайте го. Насочете вниманието си към „нищото".

Когато направите това, във вас се извършва изместване на съзнанието. Ето причината. Вътрешните еквиваленти на предметите в пространството - мебели, стени и т.н. - са обекти на вашия ум: мисли, емоции и обекти на сетивата. А вътрешният еквивалент на пространството е съзнанието, което позволява на обектите на ума да ги има, също както пространството позволява да съществуват неща. Затова, ако отдръпнете вниманието си от нещата - предметите в пространството, автоматично го оттегляте и от обектите на ума. С други думи, не може да мислите и да съзнавате пространството - или пък тишината. Осъзнавайки празното пространство около вас, едновременно с това вие осъзнавате пространството на немисленето, на чистото съзнание - Непроявеното. Ето как съзерцаването на пространството може да се превърне в портал за вас.

Пространството и тишината са два аспекта на същото нещо, на същото нищо. Те са външна изява на вътрешното пространство и вътрешната тишина, която е неподвижност - безгранично плодовитата люпилня на всичко съществуващо. Повечето хора изобщо не съзнават това измерение. Няма вътрешно пространство, няма неподвижност. Те са загубили равновесие, или иначе казано, познават света - или си мислят, че го познават, - но не познават Бога. Отъждествяват се изключително със своята физическа и психическа форма, без да съзнават същината. И понеже всяка форма е крайно нестабилна, живеят в страх. Този страх ги кара да възприемат изкривено себе си и другите хора, изкривена е представата им за света.

Ако някаква космическа катастрофа доведе до свършека на света, Непроявеното ще остане абсолютно незасегнато от нея. „Курс по чудесата" изразява великолепно тази истина: „Нищо реално не може да бъде застрашено. Нищо нереално не съществува. Тук се крие Божият мир."

Ако останете в съзнателна връзка с Непроявеното, ще цените, обичате и уважавате дълбоко явното и всяка форма на живот като проява на Единния живот отвъд формите. Ще знаете също, че всяка форма отново ще се разпадне и че в крайна сметка нищо няма особено голямо значение. Ще „надмогнете света", както се изразява Иисус, или, както казва Буда, ще „пресечете на другия бряг".

ИСТИНСКАТА ПРИРОДА НА ПРОСТРАНСТВОТО И ВРЕМЕТО

А сега помислете за следното: ако нямаше нищо, само тишина, тя нямаше да съществува за вас, вие нямаше да знаете какво е тя. Само когато се появи звук, се появява и тишината. По същия начин, ако имаше само пространство без предмети в него, то нямаше да съществува за вас. Представете си себе си като точка съзнание, която се носи из безкрая на пространството - без звезди, без галактики, само празнота. Изведнъж пространството няма вече да е огромно, изобщо няма да е. Няма да има скорост, няма да има движение от тук до там. За разстоянието и пространството са необходими поне две отправни точки. Пространството възниква в момента, в който Единното стане две неща, а после „две" стане „десет хиляди", както Лао Дзъ нарича света на формите, и този свят става все по-голям и по-голям. Така пространството и времето възникват едновременно.

Нищо не може да бъде без пространство, но пространството е нищо. Преди възникването на вселената, преди „Големия взрив", ако щете, не е имало огромно празно пространство, чакащо да бъде напълнено. Не е имало пространство, както не е имало никакви неща. Само Не-проявеното - Единното. Когато то е станало „десет хиляди неща", изведнъж се е появило пространството и е позволило на многото неща да бъдат. Откъде се е взело? От Бог ли е създадено, за да се настани в него вселената? Не, разбира се. Пространството е нищо, затова то никога не е било създавано.

Излезте навън в ясна нощ и се вгледайте в небето. Хилядите звезди, които можете да видите с просто око, не са нищо повече от миниатюрна частица от всичко, което е там горе. С най-мощните телескопи вече могат да бъдат открити хиляда милиона галактики и всяка от тях е една „островна вселена", съдържаща хиляди милиони звезди. Но още по-впечатляваща е безкрайността на самото пространство, дълбочината и тишината, която позволява да го има цялото това великолепие. Нищо не може да бъде по-внушително и великолепно от невероятната огромност и тишина на космоса, но какво е той? Празнота, огромна празнота.

Това, което ни изглежда като космос в нашата вселена и което възприемаме чрез ума и сетивата, е самото Непроявено във външния свят. Това е Божието „тяло". А ето и най-голямото чудо: тази тишина и огромност, която позволява да я има вселената, не е само там горе, в космоса, но и във вас самите. Когато присъствате пълно и изцяло, я откривате като вътрешното пространство на немисленето. Вътре във вас тя е огромна в дълбочина, не в ширина. В крайна сметка размерите в пространството са изкривено възприятие на безкрайната дълбочина - свойство на единствената трансцендентална реалност.

Според Айнщайн, пространството и времето не са отделни. Аз не го разбирам съвсем, но мисля, че той казва, че времето е четвъртото измерение на пространството. Нарича го „пространствено-времеви континуум".

Да. Това, което възприемате външно като пространство и време, в крайна сметка е илюзия, но съдържа зрънце истина. Двете са същностни свойства на Бога, безкрайността и вечността, възприемани сякаш имат външно съществуване извън вас. Вътре във вас и пространството, и времето имат вътрешен еквивалент, който разкрива истинската им природа, както и вашата. Докато пространството е неподвижен, безкрайно дълбок свят на немислене, вътрешният еквивалент на времето е присъствието, съзнанието за вечното Настояще. Помнете, че двете са неразграничими. Когато осъзнаете пространството и времето вътре в себе си като Непроявеното - немислене и присъствие - външните пространство и време продължават да съществуват за вас, но стават по-малко важни. Светът също продължава да съществува за вас, но вече не сте негови пленници.

Следователно крайната цел на света не е в света, а в превъзмогването на границите му. Както не бихте осъзнавали пространството, ако в него нямаше предмети, така и светът е нужен за осъществяването на Непроявеното. Може би сте чували будистката поговорка: „Ако нямаше илюзия, нямаше да има просветление". Именно чрез света и в крайна сметка чрез вас се познава Непроявеното. 

Вие сте тук, за да позволите да се осъществи на божественото предназначение на вселената. Да, точно толкова сте значими!

СЪЗНАТЕЛНАТА СМЪРТ

Освен съня без сънища, за който вече споменах, има още един неволен портал. Той се отваря за кратко в момента на физическата смърт. Дори ако сте пропуснали всички останали възможности за духовно осъществяване през живота си, този последен портал ще се отвори за вас веднага след смъртта на тялото.

Има безброй разкази на хора, които са зърнали портала като ярка светлина, и след това са се върнали от отвъдното. Това се нарича изживяване, близко до смъртта. Много от тези хора говорят за усещане на блажено спокойствие и дълбок мир. В „Тибетска книга на мъртвите" това е описано като „светлото великолепие на безцветната светлина на Празнотата", която е „вашата истинска същност". Порталът се отваря съвсем за кратко и ако през живота си не сте се срещали с измерението на Непроявеното, много вероятно е да го пропуснете. Много хора носят в себе си твърде много остатъчна съпротива, твърде много страх, твърде силно са привързани към сетивните изживявания, твърде много се отъждествяват с проявения свят. Те виждат портала, извръщат се уплашени и губят съзнание. Повечето, което се случва след това, е автоматично и неподвластно на волята. Ще дойде нов кръг от раждане и смърт. Присъствието им още не е било достатъчно за съзнателното безсмъртие.

Значи минаването през този портал не означава унищожение?

Както и при другите портали, вашата светла истинска природа остава, но не и личността. Във всеки случай всичко реално и истински стойностно в личността ви е прозиращата ваша истинска същност. Тя никога не се губи. Нищо ценно, нищо реално никога не се губи.

Приближаването на смъртта и самата смърт, разпадането на физическата форма винаги е голяма възможност за духовно осъзнаване. Повечето хора трагично я пропускат, защото живеем в култура, която не знае почти нищо за смъртта, както не знае почти нищо за нещата, които наистина имат значение.

Всеки портал е портал на смъртта - смъртта на неистинското „аз". Когато преминете през него, спирате да извличате идентичността си от своята психическа, умотворна форма. Тогава разбирате, че смъртта е илюзия, както е илюзия себеотъждествяването ви с формата. Смъртта не е нищо повече от край на една илюзия. Болезнена е само ако сте се вкопчили в илюзията.

= = =

Прочетете повече за  Книгите на Екхарт Толе

Вижте няколко  Статии за Екхарт Толе

 .