Приемане и капитулация

по "Гласът на покоя" 

на Екхарт Толе

Винаги, когато можете, „надниквайте" в себе си, за да видите дали несъзнателно не създавате конфликт между вътрешно и външно, между външните обстоятелства в момента - къде се намирате, с кого сте, какво правите - и своите мисли и чувства. Усещате ли колко е болезнено да се противите в себе си срещу онова, което е?

Когато го проумеете, разбирате също, че вече сте свободни да се откажете от този безполезен конфликт, от това вътрешно състояние на война.

Ако трябва да изразите с думи вътрешната си действителност в момента, колко често всеки ден би трябвало да казвате: „Не искам да бъда там, където съм". Как се чувствате, когато не искате да бъдете там, където сте - в задръстване на пътя, на работа, в чакалнята на летището, с хората около вас?

Наистина, има места, от които е добре да се махнеш - и понякога това е може би най-правилната постъпка. В много други случаи обаче измъкването не е възможно. В тези случаи нагласата „не искам да бъда тук" е не само безполезна, но и нездрава. Тя прави вас и другите нещастни.

Известна е максимата: където и да отидеш, винаги е едно и също. Иначе казано: вие сте тук. Винаги. Толкова ли е трудно да го приемете?

Наистина ли изпитвате необходимост да поставяте в ума си етикет на всяко сетивно възприятие или изживяване? Наистина ли имате нужда да поддържате с живота връзка, основана на реакцията харесва ми/не ми харесва, която ви поставя в почти постоянен конфликт с обстоятелствата и хората? Или това е само здраво вкоренен навик на ума, който може да бъде преодолян? Не като правите нещо, а само като позволите на настоящия момент да бъде такъв, какъвто е.

Привичната негативна реакция укрепва егото. Позитивната го отслабва. Вашата материална идентичност - егото - не може да понесе капитулацията.

„Толкова много имам за вършене." Да, но какво е качеството на онова, което свършвате? Шофирате на път за работа, разговаряте с клиенти, работите на компютър, тичате по задачи, занимавате се с безброй неща, които съставляват делниците ви... Доколко сте цялостни в онова, което правите? Дали сте му отдадени, или не? Това именно определя житейския ви успех, а не количеството усилие, което полагате. Усилието означава напрежение и натиск, необходимост за достигане на някаква точка в бъдещето или постигане на определен резултат.

Можете ли да откриете в себе си и най-малка следа от нежелание да правите това, което правите? Това е отрицание на живота, така че е невъзможно резултатът да бъде наистина положителен.

Ако можете да откриете нежелание в себе си, можете ли също така да се откажете от него и да се отдадете изцяло на онова, което правите?

„Да правиш нещата едно по едно" - така е определена същността на дзен-будизма от един дзен-учител.

Да правиш нещата едно по едно означава да бъдеш изцяло в онова, което правиш, да му отдаваш цялото си внимание. Това е действие на себеотдаване, което изпълва със сила.

Приемането на онова, което е, ви отвежда на по-дълбоко ниво, където вътрешното ви състояние и себеусещане вече не зависят от оценките на ума за „добро" и „лошо".

Когато кажете „да" на живота такъв, какъвто е, когато приемете момента такъв, какъвто е, усещате в себе си Пространство, изпълнено с дълбок покой.

На повърхността е възможно все още да сте щастливи, когато грее слънце, и не толкова щастливи, когато вали; може да сте щастливи, че сте спечелили един милион долара или нещастни, задето сте загубили всичко, което сте притежавали. Но вече нито щастието, нито нещастието стигат толкова дълбоко. Те са вълнички, набраздяващи само повърхността на вашето Битие. Неизменният ви вътрешен мир остава недокоснат, каквито и да са външните обстоятелства.

Приемането на онова, което е, разтваря във вас дълбинно измерение, което не зависи нито от външните, нито от вътрешните условия на постоянно променящите се мисли и емоции.

Капитулацията става много по-лесна, когато осъзнаете преходността на всяко преживяване, когато приемете факта, че светът не може да ви даде нищо, което да има трайна стойност. След това продължавате да се срещате с хора, да участвате в различни дейности и събития, но вече сте свободни от стремленията и страховете на себичния Аз. Иначе казано, вече не изисквате една ситуация, човек, място или събитие да ви удовлетворяват или да ви правят щастливи. Позволявате им да бъдат мимолетни и несъвършени.

Чудото е в това, че когато вече не поставяте пред тях невъзможни изисквания, всяка ситуация, човек, място или събитие не само започват да носят удовлетворение, но и стават по-хармонични, по-умиротворени.

Когато приемете напълно настоящия момент, когато престанете да спорите с онова, което е, непреодолимото желание да мислите отслабва и отстъпва място на буден покой. Вие сте в пълно съзнание, но умът не поставя етикети на момента. Това състояние на отсъствие на вътрешна съпротива ви отваря за непредубеденото съзнание, което е безкрайно по-голямо от човешкия ум. Тогава този огромен интелект може да се изяви чрез вас и да ви помага - и във външен, и във вътрешен план. Затова, изоставяйки вътрешната съпротива, често установявате, че обстоятелствата в живота ви се променят към добро.

Казвам ли: „Радвайте се на момента. Бъдете щастливи"? Не.

Позволете на момента да бъде такъв, какъвто е. Това е достатъчно.

Капитулацията е капитулация пред настоящия момент, а не пред някаква история, чрез която интерпретирате момента и после се опитвате да се примирите с него.

Може например да имате някакво увреждане, което вече не ви позволява да ходите. Състоянието е такова, каквото е.

Сега умът ви гради ли история, която гласи: „Дотук ли го докарах? Озовах се в инвалидна количка. Животът се отнесе зле и несправедливо с мен. Аз не го заслужавам."

Можете ли да приемете настоящия момент такъв, какъвто е, и да не го смесвате с историите, които умът плете около него?

Капитулацията настъпва тогава, когато престанете да питате: „Защо това се случва на мен?"

Дори и в привидно най-неприемливите и болезнени ситуации дълбоко е скрито нещо добро, във всяка катастрофа се съдържа зрънце милост.

От най-древни времена е имало мъже и жени, които пред лицето на тежка загуба, болест, лишаване от свобода или наближаваща смърт са приемали привидно неприемливото и така са намирали „мира, който никой ум не може да схване" [Филипяни 4:7].

Приемането на неприемливото е най-големият извор на милост на този свят.

Има ситуации, в които не помагат никакви отговори и обяснения. Животът престава да изглежда смислен. Или някой, който страда, идва при вас за помощ и вие не знаете какво да направите, какво да му кажете.

Когато приемете напълно, че не знаете, се отказвате да търсите мъчително отговори със своя ограничен ум. Именно тогава чрез вас може да се прояви висшият интелект. Тогава дори за мисленето ви може да има полза, тъй като висшият интелект се влива в него и го вдъхновява.

Понякога капитулацията означава да се откажете от опитите да разберете, и да намерите удобство във факта, че не знаете.

Познавате ли хора, чиято най-важна работа в живота като че ли е да правят себе си и другите нещастни, да сеят нещастие? Простете им, защото и те са част от пробуждането на човечеството. Ролята, която играят, се състои в засилване на кошмара на себичното съзнание, на некапитулацията. В това няма нищо лично. Това не са те.

Може да се каже, че капитулацията е вътрешният преход от съпротива към приемане, от „не" към „да". Когато се предадете, себеусещането ви вече не се отъждествява с реакциите и оценките на ума, а се превръща в пространство, обгръщащо реакцията и оценките. Това е преход от отъждествяването с формата - мисълта или емоцията - към това да бъдете и да съзнавате себе си като нещо без форма - безпределно Съзнание.

Всичко, което приемете изцяло, ще ви донесе мир, дори и приемането на факта, че не можете да приемете, че се противите.

Оставете Живота на мира. Позволете му да бъде.

Прочетете повече за  Книгите на Екхарт Толе

Вижте няколко  Статии за Екхарт Толе

 . 

-

100-те най-влиятелни живи духовни личности (2016 г.)

Английското списание
Watkins Mind Body Spirit 

публикува за шеста поредна година

Списък на 100-те живи
духовни личности,

оказващи най-голямо влияние

върху духовното развитие

на човечеството през 2016 г.

Ето оригиналния списък с имената на английски:

1 Dalai Lama 35 Thomas S. Monson 68 Ajahn Brahm 2 Pope Francis 36 Gary Snyder 69 Gary Zukav 3 Desmond Tutu 37 Alex Grey 70 Anita Moorjani 4 Eckhart Tolle 38 Pema Chödrön 71 Tony Robbins 5 Deepak Chopra 39 Francis Chan 72 Robert Bly 6 Paulo Coelho 40 Mooji 73 William Bloom 7 Alice Walker 41 Vandana Shiva 74 Michael Bernard 8 Rhonda Byrne 42 Rob Bell Beckwith 9 Alejandro Jodorowsky 43 Amma – Sri Mata 75 James Redfield 10 Oprah Winfrey Amritanandamayi Devi 76 James van Praagh 11 Matthew Fox 44 Iyanla Vanzant 77 Fritjof Capra 12 Louise L. Hay 45 Rowan Williams 78 Tara Brach 13 Jaggi Vasudev 46 Neale Donald Walsch 79 Mark Nepo 14 Graham Hancock 47 Ali al-Sistani 80 Steve Taylor 15 Arianna Huffington 48 Julia Cameron 81 Starhawk 16 Elizabeth Gilbert 49 Byron Katie 82 Huston Smith 17 Ram Dass 50 Robert Thurman 83 Caroline Myss 18 Robin Sharma 51 Bruce Lipton 84 Adyashanti 19 Sri Sri Ravi Shankar 52 Dan Millman 85 Richard Saul Wurman 20 Karen Armstrong 53 Jack Canfield 86 David Frawley 21 Jon Kabat-Zinn 54 Prem Rawat 87 Seyyed Hossein Nasr 22 Marianne Williamson 55 Dadi Janki 88 Thomas Keating 23 Martin Seligman 56 Brian Weiss 89 Richard Gere 24 Rupert Sheldrake 57 Daisaku Ikeda 90 Gangaji 25 Sam Harris 58 Richard Bandler 91 Elaine Pagels 26 Richard Bach 59 Richard Rohr 92 Lee Carroll 27 Thomas Moore 60 Clarissa Pinkola Estés 93 Lynne McTaggart 28 Don Miguel Ruiz 61 Gregg Braden 94 Mantak Chia 29 Esther Hicks 62 David Steindl-Rast 95 Sogyal Rinpoche 30 Justin Welby 63 Stanislav Grof 96 Malala Yousafzai 31 Andrew Weil 64 Doreen Virtue 97 Shakti Gawain 32 James Lovelock 65 Thich Nhat Hanh 98 Michael A. Singer 33 Ken Wilber 66 Jack Kornfield 99 Sharon Salzberg 34 Daniel Goleman 67 David Deida 100 Claudio Naranjo

Оригиналната публикация можете да прочетете тук...

Списъка на 100-те най-влиятелни живи духовни личности за други години можете да видите тук...

 .  

Нова Земя

По "Нова Земя" на Екхарт Толе.

Астрономите са открили данни, които насочват към мисълта, че Вселената се е родила преди петнадесет милиарда години в резултат от един гигантски взрив и от този момент нататък непрекъснато се разширява. Но освен че се разширява, става все по-сложно организирана и все по-диференцирана. Някои учени смятат, че това движение от единство към многообразие ще се преобърне, т.е. Вселената ще престане да се разширява и ще започне да се свива, докато в един момент се върне до Непроявеното, немислимото с термините на човешкия ум нищо, от което се е родила - и може би цикълът на раждане, разширяване, свиване и смърт отново и отново да се повтаря. Защо, с каква цел? „Защо вселената преминава през цялата тази суетня, на „съществуването"?" - пита физикът Стивън Хокинг, бидейки наясно, че нито има, нито е възможно да се създаде математически модел, който да отговори на този толкова важен въпрос.

Ако погледнете нещата отвътре, ще откриете, че имате и вътрешна, и външна цел, а тъй като сте микрокосмично отражение на макрокосмоса, следва, че Вселената също има вътрешна и външна цел, неотделими от вашите. Нейната външна цел е да създава форми и да преживява взаимодействията между формите - играта на формите, съня на формите, театъра на формите, наречете го както ви харесва. Вътрешната й цел е да събуди собствената си непритежаваща форма същност. А след това идва съвместяването на външната и вътрешната цел: да се внесе същността на Вселената - Съзнанието - в света на формите и по този начин светът да се преобразува. Крайната цел на тази трансформация далеч надхвърля всичко, което човешкият ум може да си представи или разбере. И все пак, на нашата планета и в настоящия момент, преобразуванието е на път да се осъществи, като ние трябва да го осъществим. Това е съвместяване на външната и вътрешната цел, помиряване на света с Бога.

Преди да разгледаме какво е значението на разширяването и свиването на Вселената за вашия собствен живот, нека напомним, че нищо от това, което казваме за Вселената, не трябва да се приема за абсолютна истина. Нито понятията, нито математическите формули могат да обяснят безкрайното. Никоя мисъл не може да обхване в себе си огромността на целостта. Действителността е единна цялост, а мислите я разделят на фрагменти. Така се раждат фундаментални погрешни възприятия за нея, като например, че съществуват отделни неща и явления, или че това е по причина на онова. Всяка мисъл предполага гледна точка, а всяка гледна точка предполага - защото такава е природата на мисълта - ограничение, което в крайна сметка означава, че тя не е вярна, или поне че не е абсолютно вярна. Единствено целостта е вярна, но целостта не може нито да се изрече, нито да се мисли. Погледнато отвъд ограниченията на мисленето и затова неразбираемо за ума, е положението, че всичко се случва сега. Всичко, което някога е било или което ще бъде, е сега, извън времето, защото времето е умствено построение.

Нека разгледаме изгрева и залеза като илюстрация на относителната и абсолютната истина. Когато казваме, че Слънцето изгрява сутрин и залязва на свечеряване, това е вярно само относително. И невярно в абсолютни термини. Само от ограничената гледна точка на наблюдател, стоящ върху повърхността на планетата или в близост до нея, Слънцето изгрява и залязва. Ако сте далеч горе в пространството, ще видите че то нито изгрява, нито залязва, а свети непрекъснато. При все това, дори след като сме осъзнали този факт, ще продължим да говорим за изгрев и залез, и ще се наслаждаваме на красотата им, ще я рисуваме, ще й посвещаваме стихотворения, макар да знаем, че това е само относителна, но не и абсолютна истина.

Нека поговорим сега за още една относителна истина: приемането на форма от страна на Вселената и връщането на Вселената в безформието, като двете предполагат ограничената гледна точка на времето. Да видим каква е връзката на тези два процеса с вашия собствен живот. Представата за „мой собствен живот" е, разбира се, друга ограничена гледна точка, създадена от мисълта, друга относителна истина. Защото, в крайна сметка няма такова нещо като „вашия" живот, тъй като вие и животът ви не са две неща, а едно-единствено единно нещо.

КРАТКА ИСТОРИЯ НА ВАШИЯ ЖИВОТ

Проявяването на света, както и връщането му към непроявеното състояние – т.е. неговото разширяване и свиване - са две вселенски движения, които бихме могли да наречем излизане от дома и завръщане у дома. Тези две движения се отразяват из цялата Вселена по множество различни начини, като например, непрекъснатото разширяване и свиване на сърцето, вдишването и издишването, цикълът на сън и будно състояние. Всяка вечер, без да знаете това, вие се връщате - докато навлизате в състоянието на дълбок сън без сънища - до непроявения Източник на всеки живот, а на сутринта излизате от това състояние, отново изпълнени с енергия.

Тези две движения, излизането навън и завръщането, се отразяват и в жизнените цикли на всеки човек. От, така да се каже, никъде, „вие" внезапно се появявате в този свят. Раждането е последвано от разширяване. Става дума не само за материално нарастване, но и за нарастване на знанията, дейностите, притежанията, преживяванията. Сферата ви на влияние се разширява и животът става все по-сложен. Това е време, през което вниманието ви е погълнато най-вече от откриването или следването на външната цел. Обикновено успоредно с тези процеси на разрастване се разраства и егото, което всъщност представлява отъждествяване с всичко изброено тук, и така вашата формова идентичност става все по-ясно определена. Това също така е време, когато външната цел - растежът, разрастването - все повече се узурпира от егото, което за разлика от природата не знае кога да спре в гонитбата за разширение и притежава хищен апетит за повече.

И тогава, точно когато смятате, че сте успели или че сте стигнали до мястото, на което принадлежите, започва движението в обратна посока. Възможно е ваши близки хора да започнат да умират, хора, които са съставлявали важна част от живота ви, физическото ви състояние се влошава, сферата ви на влияние се стеснява. Вместо да ставате повече, започвате да ставате по-малко, като егото реагира на това с нарастваща тревога или с депресия. Светът ви започва да се свива и може да откриете, че вече не го контролирате. Вместо да въздействате на живота, животът въздейства върху вас, като стъпка по стъпка смалява вашия свят. Съзнанието, което се е отъждествявало с формата, сега преживява залеза, разпадането на формата. След време и вие самите изчезвате. Креслото ви е все още там. Но вместо вас на него седи празно пространство. Вие сте се върнали там, откъдето сте дошли - така ви се струва - съвсем наскоро.

Животът на всеки човек - по-точно казано, на всяка форма на живот, - представлява един уникален свят, уникален начин, по който Вселената изживява себе си. И когато вашата форма се разпадне, един свят престава да бъде - един от безбройните светове.

ПРОБУЖДАНЕТО И ЗАВРЪЩАНЕТО

Връщането обратно в живота на човека, отслабването и разпадането на формата, било поради напреднала възраст, поради болест, инвалидност, загуба или някаква лична трагедия, носи голям потенциал за духовно пробуждане - прекъсване на отъждествяването на съзнанието с формата. Тъй като в съвременната култура има твърде малко духовна истина, повечето хора не съзнават, че прекъсването на отъждествяването с формата открива нов хоризонт пред тях. Когато това им се случи или постепенно започнат да се приближават към него, те решават, че са в беда, че е станало нещо, което не е трябвало да става.

В нашата цивилизация съществува твърде много невежество относно положението на човека в света, а колкото по-невеж в духовно отношение е човек, толкова повече страда. За много хора, най-вече от Западния свят, смъртта е само абстрактно понятие, те нямат представа какво се случва, когато човешката форма започне да се приближава към разпадане. Повечето „износени от живота" и стари хора са отделени в старчески домове. Телата на покойниците, които в някои древни култури открито се излагат на показ - да ги видят всички и да им изкажат почитта си - се прикриват от погледа на хората. Опитайте се да видите тяло на покойник - ще установите, че това на практика е незаконно, освен ако не става дума за член на семейството. В погребалните бюра лицата на покойниците леко се гримират. Вие виждате една санитаризирана версия на смъртта.

Тъй като смъртта е само абстрактно понятие за почти всички наши съвременници, те са напълно неподготвени за разпада на формата, който ги очаква в недалечното бъдеще. И когато този момент приближи, те са в шок, не разбират какво става и какво ще им се случи, изпълнени са с отчаяние и огромен страх. За тях вече нищо няма значение, защото всичко в живота им, което е имало значение, е било свързано с трупане на притежания, с постигане на успехи, с изграждане, защита и задоволяване на сетивата. Т.е. свързано с движението навън, с отъждествяването с формата, с егото. Повечето хора не могат да открият какъвто и да било смисъл, когато животът им, светът им е рухнал. При все това потенциално състоянието им в този момент има много по-дълбок смисъл, отколкото във външното измерение.

Традиционно се смята, че именно с атаката на възрастта, с преживяването на загуба или лична трагедия духовното измерение навлиза в живота на хората. С други думи, могат да видят вътрешната си цел само когато външната им цел се срине и черупката на егото започне да се отваря. Тези процеси представляват началото на завръщането към разпада на формата. В повечето древни култури е съществувало интуитивно разбиране на завръщането и затова възрастните хора са били уважавани и почитани. Те са били хранилище на мъдростта и са осигурявали измерението на дълбочината, без което нито една цивилизация не може да оцелее дълго. В нашата цивилизация, която е напълно отъждествена с външното и е невежа за вътрешното измерение на духа, думата стар има преди всичко отрицателни конотации. Тя е равнозначна на „безполезен" и да се нарече някой „стар" се приема почти за обида. За да се избегне думата, ние използваме евфемизми от рода на „възрастен човек". Според първата нация (в Канада - общност на туземен народ, племе) „бабата" е изтъкана от достойнство фигура. Днешната думичка „бабче" в най-добрия случай се възприема като мило обръщение. Защо старото се смята за безполезно? Защото при старостта ударението се измества - минава от правенето към Битието, - а нашата цивилизация, изцяло потънала в правенето, не познава Битието. Тя пита: Битието? Че за какво служи то?

При някои хора външното движение на растеж и разширяване рязко се прекъсва от привидно преждевременното настъпване на движението на „връщане обратно", на разпада на формата. В едни случаи това е временно прекъсване, в други - постоянно. Ние смятаме, че малкото дете не трябва да се среща със смъртта, но на практика става така, че някои деца се сблъскват със смъртта на един или двама от родителите им, причинена от болест или катастрофа - или дори, случва се, със собствената си смърт. Има деца, родени с увреждания, а това силно ограничава естественото разширяване на техния живот. Може и някакво радикално ограничение да настъпи в живота им, докато са още малки.

Прекъсването на движението навън в момент, в който „не е трябвало да се случи", съдържа възможността чрез него да се стигне до ранно духовно пробуждане. Защото в крайна сметка никога не се случва нищо, което не е трябвало да се случи, иначе казано, никога не се случва нищо, което да не е част от по-голямото цяло и неговата цел. Така например, разрушаването или унищожаването на външната цел може да доведе до откриване на вътрешната цел и съответно до възникването на по-дълбока външна цел в хармония с вътрешната. Децата, които много са страдали, докато са били малки, израстват като преждевременно съзрели младежи.

Това, което се губи на нивото на формата, се печели на нивото на същността. Традиционният образ на „слепия провидец" или на „недъгавия лечител", типичен за древните култури и сътворените от тях легенди, показва как някаква голяма загуба или недъг на нивото на формата се оказва път към духовното.

Когато сте имали пряко преживяване на неустойчивата природа на всички форми, вероятно никога няма да надценявате отново формата и няма да се изгубвате, преследвайки я сляпо или привързвайки се към нея.

Разпадането на формата, и по-конкретно, старостта, представлява възможност в нашата култура да започне да възниква осъзнатост. Преобладаващата част от хората трагично пропуска тази възможност, защото егото се отъждествява с връщането обратно, също както се отъждествява и с разширяването навън. В резултат его-черупката се втвърдява, което представлява свиване, а не отваряне. Намаленото поради неосъзнатост его прекарва останалите дни от живота си в хленчене и оплакване, впримчено в страха или гнева, в самосъжалението, вината, обвиненията и други негативни умствено-емоционални състояния, или пък в стратегии за бягство от настоящето, като например, привързаност към спомените или мислене и говорене за миналото.

Когато егото вече не се отъждествява с връщането обратно в живота на човека, старостта или приближаващата смърт стават онова, което би трябвало да бъдат: отвор, през който да се влезе в духовното. Срещал съм възрастни хора, същинско въплъщение на този процес. Те излъчват светлина. Отслабените им форми са станали прозирни за светлината на съзнанието.

На Новата Земя старостта ще бъде всеобщо призната и високо ценена - като време на разцъфване на съзнателността. За онези, които все още са изгубени във външните обстоятелства на живота, тя ще бъде време на късно завръщане у дома - едва тогава, когато се пробудят за вътрешната си цел. За много други Новата Земя ще представлява интензификация и кулминация на процеса на пробуждане.

ПРОБУЖДАНЕТО И ДВИЖЕНИЕТО НАВЪН

Естественото разширяване на човешкия живот, съпровождащо движението навън, традиционно е било узурпирано от егото и използвано за неговото разширяване. „Виж какво мога да направя аз. Хващам се на бас, че ти не можеш да го направиш", казва малкото дете на приятелчето си, когато започва да открива нарастващата сила и способностите на тялото си. Това е един от първите опити на егото да увеличи себе си чрез отъждествяване: с движението навън с понятието „повече от теб", и да се усили, омаловажавайки другите. Това, разбира се, е само началото на многото погрешни възприятия на егото.

Ала когато вашата осъзнатост нараства и егото постепенно престава да управлява живота ви, вече не се налага да чакате да достигнете старост, за да се смали или рухне светът ви, или да ви сполети лична трагедия, която да доведе до пробуждане за вътрешната ви цел. С възникването на новото съзнание на нашата планета все по-голям брой хора вече не се нуждаят от разтърсване, за да се пробудят. Те доброволно прегръщат процеса на пробуждане, дори когато са все още ангажирани с външния цикъл на растеж. Когато този цикъл вече не е узурпиран от егото, духовното измерение навлиза в света чрез движението навън - чрез мисленето, речта, действията, творчеството, със същата мощ, с която покоят навлиза чрез движението на завръщане, Битие и разпад на формата.

Досега човешкият разум, който не е нищо повече от мигновен аспект на вселенския разум, е бил изопачаван и неправилно използван от егото. Наричам това „разумът в услуга на лудостта". За откриването на разпада на атома, както и изобщо за осъществяването на разпада му, е нужен много разум. Но да се използва той за създаването и натрупването на атомни бомби е лудост или в най-добрия случай крайно неразумно. Глупостта е относително безвредна, но умната глупост е доста опасна. Тя заплашва оцеляването ни като вид.

Без вредата, нанесена от егоичното нарушено функциониране, нашият разум не може да влезе в пълна хармония с външния цикъл на вселенския разум и неговия творчески импулс. Така ние ставаме съзнателни участници в създаването на форми. Но! - едно уточнение - не ние сме това, което твори, а вселенският разум твори чрез нас. Ние не се отъждествяваме с това, което творим, и така не изгубваме себе си в това, което правим. Научаваме, че творческият процес може да изисква от нас максимално интензивна енергия, при все това той не е „усилен труд", който създава стрес. Необходимо е да разберем разликата между стрес и лудост - както ще видим малко по-нататък. Борбата, или стресът, е признак, че егото се е върнало, такъв признак са и негативните реакции, с които посрещаме препятствията по пътя си.

Силата, която стои зад желанията на егото, си създава „врагове", т.е. реакции срещу нея, приели формата на противостояща й сила, равна по интензитет. Колкото по-силно е егото, толкова по-силно е усещането за отделеността на хората един от друг. Единствените действия, които не създават противостоящи реакции, са насочените към благото на всички хора. Те са включващи, а не изключващи. Те съединяват, а не разделят. Те не са за „моята" страна, а за цялото човечество, не за „моята" религия, а за възникване на съзнание за всички човешки същества, не за моя „биологичен вид", а за всички живи същества и за цялата природа.

Ние също така научаваме, че действието, макар и необходимо, е само вторичен фактор в проявяването на външната ни действителност. Първичният фактор в творението е съзнанието. Независимо колко сме активни, колко външни усилия полагаме, състоянието на съзнанието създава нашия свят и ако не настъпи промяна на вътрешно ниво, никакво количество действия няма да бъде в състояние да преобразува нещата. Единственото, което бихме могли да постигнем в такъв случай, е пресъздаване на видоизменени версии на същия свят, който е само външно отражение на егото.

ПРОБУДЕНОТО ПРАВЕНЕ

Пробуденото правене е външният аспект на следващия етап от еволюцията на съзнанието на нашата планета. Колкото повече се приближаваме към края на сегашния еволюционен етап, толкова повече се нарушава функционирането на егото, също както гъсеницата става „дисфункционална" точно преди да се превърне в пеперуда. Ала новото съзнание възниква още когато старото се разпада.

В момента се намираме в средата на едно изключително важно събитие в еволюцията на човешкото съзнание, но за него няма да чуете по вечерните новини. На нашата планета, а може би едновременно в много други части на нашата галактика, че и отвъд нея, съзнанието се пробужда от съня на формата. Това не означава, че всички форми (светът) ще се разпаднат, въпреки че някои от тях почти сигурно ще го направят. А означава, че съзнанието вече може да започне да създава форми, без да изгубва себе си в тях. То си остава съзнаващо себе си, дори когато твори и изживява формите. Но защо му е нужно да продължава да създава и изживява формите? Защото се наслаждава от това. Как се наслаждава? Посредством просветлените човешки същества, които са усвоили смисъла на пробуденото правене.

Пробуденото правене е хармонията на външната ви цел - това, което правите - с вътрешната ви цел - пробуждането и пребиваването в състоянието на пробуденост. Посредством пробуденото правене вие ставате едно с движещата се навън цел на Вселената. Чрез вас съзнанието се влива във външния свят. Влива се в мислите ви и ги вдъхновява. Влива се в това, което правите, направлява го и го изпълва с мощ.

Не това, което правите, а как го правите определя дали изпълнявате предопределението си. А как го правите зависи от състоянието на вашето съзнание.

Преобръщането на вашите приоритети възниква, когато основната цел на това, което правите, е самото правене, или по-скоро потокът на съзнанието, който се влива в това, което правите. Потокът на съзнанието определя качеството на правенето. Казано по друг начин: във всяка ситуация и каквото и да правите, първичният фактор е състоянието на съзнанието ви, ситуацията и това, което правите, са вторични. „Бъдещият" успех е неотделим от съзнанието, което поражда действията. Това съзнание може да бъде както реагиращата сила на егото, така и осъзнатото внимание на пробуденото съзнание. Всички наистина успешни действия изникват от полето на осъзнатото внимание, а не от егото и обусловеното, несъзнаващо мислене.

ТРИТЕ МОДАЛНОСТИ НА ПРОБУДЕНОТО ПРАВЕНЕ

Съществуват три начина съзнанието ви да се влее в това, което правите, а чрез вас - във външния свят, три модалности, с които можете да установите хармония между вашия живот и творческата мощ на Вселената. „Модалност" означава честотата на енергията, която се влива в това, което правите, и свързва действията ви с пробуденото съзнание, което възниква в този свят. Това, което правите, ще е с нарушено функциониране и продукт на егото, ако не е налице някоя от тези три модалности. Възможно е те да се сменят една друга в течението на деня, възможно е също една от тях да е основната за определен етап от живота ви. Всяка модалност е подходяща за определени ситуации.

Модалностите на пробуденото правене са: приемане, наслаждаване и ентусиазъм. Всяка от тях представлява определена честота на вибриране на съзнанието. Трябва да следите една от тях винаги да участва в това, което правите, било то най-простото или най-сложното нещо. Ако не сте в състояние на приемане, наслаждаване или ентусиазъм, вгледайте се внимателно в себе си и ще откриете, че създавате страдание на себе си и на другите.

НОСИТЕЛИТЕ НА ЧЕСТОТАТА

Движението навън към формите не е еднакво интензивно при всички хора. При някои то се проявява като силен импулс да изграждат, творят, осъществяват постижения, да оказват влияние върху света. Ако те са несъзнателни, егото им, разбира се, ще вземе надмощие и ще употреби енергията на цикъла на движението навън за собствените си цели. Но това силно намалява притока на творческа енергия, с който разполагат, и увеличава необходимостта да се осланят на „усилията", за да постигнат това, което искат. Ако хората, при които движението навън е силно, са съзнателни, те ще бъдат изключителни творчески личности. Други пък, след като естественото разширяване, което съпровожда растежа, се изчерпи, ще продължат да водят външно незабележим, привидно по-пасивен и относително лишен от събития живот.

Те са по-интровертни по характер и за тях движението навън, към формите, е минимално. Биха предпочели да се върнат у дома, а не да излязат навън. Не изпитват желание подчертано да се ангажират със света или да го променят. Ако имат амбиции, обикновено амбициите им не надвишават целта да си намерят такава работа, която да им дава известна независимост. На някои им е трудно да се приспособят към този свят. Други имат късмета да намерят ниша, където да могат да водят относително защитен живот, професия, която да им осигурява редовен доход или да притежават собствен дребен бизнес. Трети изпитват влечение към живот в духовна общност или в манастир. Четвърти могат да предпочетат да се оттеглят и да живеят на ръба на обществото, с което, смятат те, имат твърде малко общо. Има и такива, които се обръщат към наркотиците, тъй като усещат живота в този свят като нещо болезнено. Други стават лечители или духовни учители, с други думи, проповедници на Битието.

През минали епохи те вероятно щяха да бъдат наречени „съзерцателен" тип личности. Но, изглежда, в съвременната ни цивилизация няма място за тях. Ала във възникващата Нова Земя ролята им е също толкова значима, колкото ролята на творците, действащите хора, реформаторите. Функцията им е да закотвят честотата на енергията на новото съзнание в планетата. Наричам ги „носители на честотата". Те са тук, на планетата, за да генерират съзнателност посредством всекидневните човешки дейности, взаимодействието с другите хора, а и защото просто ги има.

Така те даряват на привидно незначителното дълбок смисъл. Задачата им е да внесат пространствен покой в този свят, като бъдат напълно присъстващи във всичко, което правят. В това, което правят - дори в най-простичката им дейност, - има съзнание и следователно качество. Предназначението им е да извършват всичко по свещен начин. Тъй като всяко човешко същество съставлява интегрална част от колективното човешко съзнание, те оказват върху света много по-дълбоко влияние от това, което виждаме, ако се плъзгаме по повърхността на живота им.

НОВАТА ЗЕМЯ НЕ Е УТОПИЯ

Представата за Новата Земя не е ли просто още една утопична визия? Съвсем не. Всички утопични визии споделят една обща черта: те представляват умствена проекция на едно бъдещо време, когато всичко ще бъде прекрасно, ние ще бъдем спасени, в света ще се възцари мир и хармония и ще дойде краят на човешките проблеми. Многобройни са утопичните визии, създадени от човека. Някои от тях са завършвали с разочарование, други - с катастрофа.

В сърцевината на всички утопични визии се крие една от основните структурни дисфункции на старото съзнание: да се гледа към бъдещето като спасение. Но бъдещето съществува единствено и само в ума на човека, като мисловна форма, така че когато се надявате на някакво бъдещо спасение, вие несъзнателно търсите спасение в собствения си ум. Попадате в капана на формата и това е егото.

"И видях ново небе и нова земя..." [Откровение 21:1], пише библейският пророк. Основата на Новата Земя е Новото небе - пробуденото съзнание. Земята - външната действителност - е външно отражение на Новото небе. Възникването на Ново небе и вследствие на това, на Нова Земя, не са бъдещи събития, които ще ни направят свободни. Нищо не ще ни направи свободни - единствено настоящият момент ни прави свободни. Осъзнаването на това е пробуждането. Пробуждането като бъдещо събитие е безсмислица, тъй като пробуждането е осъзнаване на Присъствието. Следователно Новото небе, пробуденото съзнание, не е бъдещо състояние, което трябва да бъде постигнато. Ново небе и Нова Земя възникват вътре във вас в сегашния момент, а ако не възникнат в момента, значи са само мисъл в главата ви и възникване няма. Какво казва Иисус на учениците си? "...защото ето, царството Божие вътре във вас е" [Лука 17:20-21].

В проповедта на планината Иисус говори, че до момента малко хора са разбрали за какво става дума. Той казва: "Блажени кротките, защото те ще наследят земята" [Матей 5:5]. В съвременните версии на Библията, "кротки" вече се превежда като "смирени". Ала кои са кротките или смирените и какво означава, че те ще наследят света?

"Кротки" са хората без его. Онези, които са се пробудили за същностната си природа - природата си на съзнание - и осъзнават тази същност във всички "други", във всички форми на живот. Те живеят в състояние на капитулация и усещат, че са едно с Целостта и с Източника. Хората без его са въплъщение на пробуденото съзнание, което променя всички аспекти на живота на нашата планета, включително и природата, тъй като животът на земята е неотделим от човешкото съзнание, което го възприема и си взаимодейства с него. В този смисъл кротките ще наследят земята.

Един нов човешки вид възниква на планетата. 

Възниква сега и вие сте част от него!

Прочетете повече за  Книгите на Екхарт Толе

Вижте няколко  Статии за Екхарт Толе

 . 

Кой сте в действителност

по "Гласът на покоя" 

на Екхарт Толе

Настоящето е неделимо от онова, което вие сте на най-дълбоко равнище.

Много неща в живота имат значение, но само едно е абсолютно важно.

Важно е дали успявате или се проваляте в очите на света. Важно е дали сте здрави или не, дали сте образовани или не. Важно е дали сте богати или бедни - това несъмнено прави живота ви различен.

Да, всички тези неща имат значение в относителен смисъл, но те нямат абсолютно значение. Има нещо, което е по-важно от всички тези неща и което е насочено към вашата същност отвъд мимолетното лично себеусещане.

Ще намерите мир не като преподреждате обстоятелствата в живота си, а като осъзнаете кой сте на най-дълбоко равнище.

Прераждането не помага, ако и в следващия си живот все така не знаете кой сте.

Цялото нещастие в нашия свят се дължи на личното чувство за „аз" или „ние". То прикрива същността на това кой сте. Когато не съзнавате най-дълбоката си същност в крайна сметка винаги създавате нещастие. Съвсем просто е. Когато не знаете кой сте, си изграждате умотворна самоличност - заместник на вашето прекрасно божествено битие, и се вкопчвате в това страхливо и ненаситно его.

Да защитавате и утвърждавате това фалшиво самосъзнание тогава става ваша главна мотивираща сила.

Много от използваните в ежедневието фрази, понякога дори самата структура на езика разкриват факта, че хората не знаят кои са. Казвате: „Той загуби живота си", или пък „моят живот", сякаш животът е нещо, което можеш да притежаваш или да загубиш.

Истината е, че вие не притежавате живот, вие сте живот. Онзи единствен живот, единственото Съзнание, с което е проникната цялата вселена и което приема временни форми, за да се яви като камък, стръкче трева, животно, човек, звезда или галактика.

Усещате ли дълбоко в себе си, че това е нещо, което вече знаете? Усещате ли, че вие вече сте това?

За повечето неща в живота имате нужда от време - да усвоите ново умение, да построите къща, да станете специалист, да направите чаша чай... Времето обаче е безполезно за най-важното нещо в живота, единственото, което наистина има значение - себеосъществяването, което означава да узнаете кой сте отвъд повърхностното его, отвъд името, физическата форма, миналото, историята си.

Не можете да откриете себе си в миналото или в бъдещето. Единственото място, където можете да намерите себе си, е Настоящето.

Хората с духовни търсения се стремят към себеосъществяване или просветление в бъдещето. Ако сте търсещ човек, значи се нуждаете от бъдещето. Ако вярвате в това, то е истината за вас - наистина ще ви трябва време, докато осъзнаете, че нямате нужда от бъдеще, за да бъдете себе си.

Когато гледате някое дърво, вие го осъзнавате. Когато мислите или чувствате, осъзнавате мисълта или чувството. Когато изживявате нещо приятно или болезнено, осъзнавате усещането.

Тези твърдения изглеждат истинни и очевидни, но ако се вгледате в тях внимателно, ще забележите, че по едва доловим начин самата им структура съдържа фундаментална илюзия - илюзия, която е неизбежна, когато използвате езика. Мисълта и езикът създават привидна двойственост и отделна самоличност, каквато не съществува. Истината е: вие не сте някой, който осъзнава дървото, мисълта, чувството, изживяването. Вие сте осъзнатостта, в която и чрез която се осъществяват тези неща.

Докато сте заети с делничните си дела, можете ли да съзнавате себе си като осъзнатостта, в която се развива цялото съдържание на живота ви?

Казвате: „Искам да позная себе си". Вие сте това Себе. Вие сте Знанието. Вие сте съзнанието, посредством което се опознава всичко. А то не може да опознае себе си, то е себе си.

Отвъд това няма нищо за опознаване, но от него произтича всяко знание. Аз-ът не може да превърне себе си в обект на знанието или на съзнанието.

И така, вие не можете да станете обект спрямо себе си. Именно поради това е възникнала илюзията за его-идентичността: защото вашият ум ви е превърнал в обект. Казвате: „Това съм аз". И започвате да изграждате връзка със себе си, да разказвате на другите и на себе си своята история.

Когато знаете, че вие сте Съзнанието, в което се случват всички явления на съществуването, се освобождавате от зависимостта от явленията и от търсенето на себе си в различни ситуации, места и условия. С други думи, вече не е важно какво се случва или не се случва. Нещата губят своята тежест и сериозност. В живота ви навлиза игриво настроение. Виждате в света един космически танц, танц на формата - ни повече, ни по-малко.

Когато знаете кой сте всъщност, настъпва трайно, живо усещане за спокойствие. Можете да го наречете радост, защото радостта е именно това - животрептящо спокойствие. Това е радостта да знаете, че сте самата същност на живота, преди той да е приел някаква форма. Радостта от Битието - от това истински да бъдете себе си.

Както водата се среща в твърдо, течно и газообразно състояние, така и съзнанието може да се разглежда като „замръзнало" във физическа материя, „течно" като ум и мисъл, или лишено от форма като чисто съзнание.

Чистото съзнание е Животът, преди той да приеме конкретна форма, и този Живот гледа света на формите през „вашите" очи, защото вие сте съзнанието. Когато го разберете за себе си, ще разпознавате себе си във всичко. Това е състояние на абсолютна яснота на възприятието. Вече не сте отделна единица с тежко минало, което се превръща в понятиен екран, през който се интерпретира всяко изживяване.

Когато възприемате без да интерпретирате, можете да усетите кой е възприемащият. Максималното, което можем да изразим със средствата на езика, е че съществува поле на буден покой, където се извършва възприятието.

Чрез „вас" лишеното от форма Съзнание осъзнава себе си.

Животът на повечето хора е движен от желание и страх. Желанието е нуждата да добавиш нещо към себе си, за да бъдеш още повече себе си. Страхът е страх да не загубиш нещо и така да бъдеш накърнен и непълен.

Тези две стремления скриват факта, че Битието не може да се даде или отнеме.

Битието в цялата си пълнота е вече във вас, Сега.

Прочетете повече за  Книгите на Екхарт Толе

Вижте няколко  Статии за Екхарт Толе

 .

Настоящето

по "Гласът на покоя" 

на Екхарт Толе

На пръв поглед изглежда, че настоящият момент е само един от многото моменти. Всеки ден от живота сякаш се състои от хиляди моменти, в които се случват различни неща. Но ако се вгледате по-внимателно, няма ли винаги само един единствен момент? Целият живот не е ли „настоящият момент"?

Този момент - Сега - е единственото, от което по никакъв начин не можете да избягате, единственият постоянен фактор в живота ви. Каквото и да се случи, колкото и да се промени животът ви, едно е сигурно: винаги е Сега.

След като няма начин да избягаме от Настоящето, защо да не го посрещнем с радост, защо да не се сприятелим с него?

Когато се сприятелите с настоящия момент, се чувствате добре, независимо къде се намирате. Ако не се чувствате удобно в Настоящето, където и да отидете, ще носите неспокойствие със себе си.

Настоящият момент е такъв, какъвто е. Винаги. Можете ли да го приемете?

Разделянето на живота на минало, настояще и бъдеще е плод на ума и в крайна сметка е илюзорно. 

Миналото и бъдещето са мисловни форми, абстракции на ума. Миналото може само да се помни в Настоящето. Онова, което си спомняте, е събитие, което се е случило в Настоящето, и вие си го спомняте в Настоящето. Бъдещето - когато настъпи - ще бъде Настояще. Така че единственото реално нещо, единственото, което изобщо съществува, е Настоящето.

Да съсредоточите вниманието си върху Настоящето не означава да отричате онова, което ви е нужно в живота, а да определите кое стои на първо място. После можете да се справите с по-маловажното съвсем лесно. Това не означава: „Вече не се занимавам с вещи, защото няма нищо друго освен Настоящето." Не. Първо вижте кое е главно, направете Настоящето свой приятел, а не враг. Признайте го, почитайте го. Когато Настоящето е основата и фокусната точка на живота ви, той се развива с лекота.

Прибирате тенджери, измисляте бизнес стратегия, планирате пътуване... Какво е по-важно - действието или резултатът, който искате да постигнете чрез него? Този или някакъв бъдещ момент?

Отнасяте ли се към сегашния момент сякаш той е някакво препятствие, което трябва да преодолеете? Смятате ли, че има по-важен бъдещ момент, до който трябва да стигнете? 

Почти всички живеят по този начин през повечето време. И тъй като бъдещето така и не идва, освен под формата на настояще, този начин на живот е нездрав. Той генерира непрекъснат поток от тревожност, напрежение и неудовле-творение, не уважава живота, който е Сега и никога нищо различно от Сега.

Почувствайте живота в тялото си. Това ви закотвя в Настоящето.

В последна сметка вие не поемате отговорност за живота, докато не поемете отговорност за сегашния момент - за Настоящето. Настоящето е единственото място, в което се намира животът.

Поемането на отговорността за настоящия момент означава да не се съпротивлявате вътрешно срещу „качеството" на Настоящето, да не спорите с това, което е, а да се равнявате с живота.

Настоящето е такова, каквото е, защото не може да бъде различно. Будистите го знаят от край време, физиците сега го потвърждават: няма изолирани неща и събития. Под повърхността всички неща са свързани помежду си и са част от съвкупността на космоса, който е създал формата на настоящия момент.

Когато казвате „да" на това, което е, влизате в хармония със силата и интелекта на самия Живот. Едва тогава може да станете проводници на положителна промяна в света.

Една проста, но основна духовна практика е да приемате всичко, което възниква в Настоящето - във вас или извън вас.

Когато вниманието ви се измести към Настоящето, то става будно внимание. Все едно че се събуждате от сън – съня на мисленето, съня на миналото и бъдещето. Такава яснота, такава простота. Няма място за създаване на проблеми. Просто този момент - такъв, какъвто е.

Още щом пристъпите в Настоящето с цялото си внимание, осъзнавате, че то е свещено. Има нещо свещено във всичко, което възприемате, когато сте тук и сега.

Колкото повече обитавате Настоящето, толкова повече усещате простата, но дълбока радост от Битието и свещеността на живота.

Повечето хора бъркат Настоящето с онова, което се случва в Настоящето и грешат. Настоящето е по-дълбоко от случващото се в него. То е пространството, в което това се случва.

Затова не бъркайте съдържанието на сегашния момент с Настоящето. Настоящето е по-дълбоко от всяко съдържание, възникващо в него.

Когато пристъпите в Настоящето, излизате от съдържанието на своя ум. Непрестанният мисловен поток се забавя. Мислите не поглъщат вече цялото ви внимание, не ви ангажират изцяло. Между мислите се появяват промеждутъци - пространство, покой. Започвате да осъзнавате колко по-широки и по-дълбоки сте от своите мисли.

Мислите, емоциите, сетивните възприятия, всичко, което ви се случва - това съставлява съдържанието на живота ви. „Моят живот" е онова, от което извличате своето себеусещане - и „моят живот" е съдържателен, или поне така ви се струва.

Непрестанно пренебрегвате най-очевидния факт - вашето най-съкровено усещане „Аз съм" няма нищо общо с онова, което се случва в живота ви, нищо общо със съдържанието. Усещането „Аз съм" е едно с Настоящето. То остава неизменно. В детството и старостта, в здраве и болест, в успехи и провали това „Аз съм" - пространството на Настоящето - остава непроменено в своето най-дълбоко ниво. Обикновено то се обърква със съдържанието, затова усещате това „Аз съм" или Настоящето, само смътно и непряко, през съдържанието на живота си. С други думи, чувството ви за битие се замъглява от обстоятелствата, от потока на мисълта и от многобройните неща в света. Настоящето се замъглява от времето. Така забравяте вкоренеността си в Битието, своята божествена реалност и се изгубвате в света. 

Когато човек забрави кой е, възникват объркване, гняв, потиснатост, насилие и конфликт.

А колко е лесно да си спомните истината и така да се върнете у дома:

Аз не съм моите мисли, емоции, сетивни възприятия и изживявания. Аз не съм съдържанието на живота си. Аз съм животът. Аз съм пространството, в което се случва всичко. Аз съм съзнание. Аз съм Настоящето. Аз съм.

Прочетете повече за  Книгите на Екхарт Толе

Вижте няколко  Статии за Екхарт Толе

 . 

-

Тишина и покой

по "Гласът на покоя" 

на Екхарт Толе

Покоят е вашата истинска същност.

Какво е покоят? Онова вътрешно пространство, онова съзнание, в което думите на тази страница се възприемат и превръщат в мисли. Без това съзнание не би имало възприятие, нито мисъл, нито свят.
Вие сте това съзнание, приело формата на човек.

Когато загубите връзка с вътрешния покой, губите връзка със себе си. Когато загубите връзка със себе си, изгубвате себе си в света.

Вашето най-съкровено себеусещане, усещането за това кои сте, е неделимо от покоя. То е онова АЗ СЪМ, което е по-дълбоко от името и формата.

Еквивалентът на външния шум е вътрешният шум на мисленето. Еквивалентът на външната тишина е вътрешният покой.

Когато край вас има тишина, послушайте я. Просто я забележете. Обърнете й внимание. Вслушването в тишината пробужда вътрешния покой, защото само чрез покоя можете да усетите тишината.

Ще видите, че в момента, в който забелязвате тишината наоколо, вие не мислите. Съзнавате, но не мислите.

Когато осъзнаете тишината, веднага настъпва състоянието на спокойна вътрешна будност. Вие сте в настоящето. Освободили сте се от хилядолетния колективен човешки стереотип.

Погледнете някое дърво, цвете, растение. Нека съзнанието ви се спре върху него. Вижте колко е спокойно, колко дълбоко вкоренено е в Битието. Позволете на природата да ви научи на покой.

Когато се вглеждате в дърво и възприемате неговия покой, във вас самите настъпва мир. Свързвате се с него на много дълбоко ниво. Чувствате се едно с това, което възприемате в покоя и чрез него. Усещането за единство с всички неща е любов.

Тишината помага, но не ви е необходима, за да намерите покоя. Дори при наличието на шум можете да съзнавате покоя зад шума, да съзнавате пространството, където възниква шумът. Това е вътрешното пространство на чистото осъзнаване, самото съзнание.

Можете да съзнавате съзнанието като фон на всички ваши възприятия, на цялото ви мислене. Осъзнаването на съзнанието означава възникване на вътрешен покой.

Всеки шум, който ви дразни, може да ви помогне точно толкова, колкото и тишината. Как? Като се откажете от вътрешната си съпротива срещу шума, като го оставите да бъде такъв, какъвто е - това приемане също ви отвежда в царството на вътрешния мир, наречено покой.

Когато приемате дълбоко момента такъв, какъвто е - в каквато и форма да се проявява - вие сте в  покой, вие сте в мир.

Обърнете внимание на празнотата - празнотата между две мисли, краткото късче тишина между думите в разговора, между нотите на пианото или флейтата, празнотата между вдишването и издишването.

Когато обръщате внимание на тези промеждутъци, съзнаването на „нещо" се превръща... просто в съзнание. Лишеното от форма измерение на чистото съзнание възниква някъде дълбоко във вас и замества отъждествяването с формата.

Истинският интелект действа тихо. Покоят е мястото, където се раждат творческата способност и решенията на проблемите.

Дали покоят е просто отсъствие на шум и съдържание? Не, той е самият интелект - скритото съзнание, от което се ражда всяка форма. А как това може да бъде отделно от вас? Формата, която си мислите, че сте, е възникнала от това съзнание и се поддържа от него.

То е същността на всички галактики и на всяко стръкче трева, на всички цветя, дървета, птици и всички други форми.

Покоят е единственото нещо на този свят, което няма форма. Но пък от друга страна, то не е точно нещо и не е от този свят.

Когато се загледате в дърво или в човек в състояние на покой, кой гледа? Нещо по-дълбоко от човек. Съзнанието гледа своето творение.

В Библията се казва, че Бог създал света и видял, че това е добро. Същото виждате, когато гледате от състояние на покой, опразнено от мисли.

Нужно ли ви е повече знание? Дали повечето информация ще спаси света? Или по-бързите компютри, повечето научни и интелектуални анализи? Не е ли мъдростта това, от което човечеството най-много се нуждае сега?

Но какво е мъдростта и къде да я намерим? Мъдростта идва със способността за покой. Просто гледайте, просто слушайте. Не е нужно нищо повече. Когато сте в покой и гледате и слушате, тогава се задейства отвъдпонятийният интелект във вас. Позволете на покоя да направлява думите и действията ви.

Прочетете повече за  Книгите на Екхарт Толе

Вижте няколко  Статии за Екхарт Толе

 . 

-

Единение с живота

по "Единение с живота"
на Екхарт Толе 

Под повърхността всички неща не само са свързани помежду си, но и с Източника на целия живот. Дори един камък или още по-лесно цвете или птичка могат да ви покажат пътя за завръщане към Бога, към Първоизточника, към себе си. Когато погледнете камъка или го вземете и го оставите да бъде, без да го натоварвате с дума или мисловен етикет, вътре във вас възниква чувство на благоговение, на изумление. Неговата същина безмълвно се прелива във вас и отразява във вас собствената ви същина.

Защо егото играе роли? Заради едно непроверено предположение, една фундаментална грешка, една несъзнателна мисъл. Тази мисъл е: аз не съм достатъчен. Следва друга несъзнателна мисъл: трябва да играя роля, за да получа необходимото и да бъда напълно себе си; трябва да получа повече, за да мога да бъда повече. Но вие не можете да бъдете повече от онова, което сте, защото под физическата и психическата ви форма вие сте едно със самия Живот, едно с Битието. По отношение на формата вие винаги ще бъдете по-малко от едни и повече от други. В същността си не сте нито по-малко, нито повече от останалите. Истинското себеуважение и истинското смирение възникват от това съзнание. За егото себеуважението и смирението са в противоречие. В действителност са едно и също.

Какво „аз“ може да има извън живота, извън Битието? Това е напълно невъзможно. Така че няма такова нещо като „моя живот“ и аз нямам живот. Аз съм животът. Аз и животът сме едно. Не би могло да е другояче. Тогава как бих могъл да изгубя живота си? Как бих могъл да изгубя нещо, което първо на първо нямам? Как бих могъл да изгубя нещо, което съм? Това е невъзможно.

Истината е неразделима част от същността ви. Да, вие сте Истината. Самото Битие, което сте, е Истината. Иисус казва това с думите: „Аз съм пътят и истината и животът“ [Йоан 14:6]. Тези думи са едни от най-силните и директни указателни знаци към Истината, ако ги разбираме правилно. Иисус говори за най-съкровената ви същност, за същностната идентичност на всеки човек, на всяка форма на живот. Той говори за живота, който сте. Някои християнски мистици го наричат вътрешния Христос; Будистите го наричат Буда-природа; за индуистите е Атман - вътрешният Бог. Когато сте свързани с това измерение вътре в себе си - а свързаността с него е естественото ви състояние, а не някакво чудотворно постижение - всички ваши действия и връзки ще отразяват единението с живота, което усещате дълбоко в себе си. Това е любов.

Благодарността за хубавото, което вече имате в живота си, е основата на изобилието.

Източникът на изобилието не е извън вас. Той е част от същността ви. Започнете, като виждате и осъзнавате външното изобилие. Забележете пълнотата на живота навсякъде около себе си. Топлината на слънцето по кожата ви, прекрасните цветя пред цветарския магазин, хапката вкусен плод, изобилието на небесен дъжд. Пълнотата на живота е на всяка крачка. Съзнанието за заобикалящото ви отвсякъде изобилие събужда задрямалото вътрешно изобилие. После му позволява да се прояви. Когато се усмихнете на непознат, мигновено протича енергия. Вие се превръщате в даващ. Често се питайте: „Какво мога да дам тук; с какво бих могъл да служа на този човек, на тази ситуация?“. Не е необходимо да притежавате нещо, за да усещате изобилие, въпреки че ако последователно имате усещане за изобилие, нещата със сигурност ще дойдат при вас. Изобилието отива само при онези, които вече го притежават.

Фиданката не иска нищо, защото е едно с цялото и цялото се появява чрез нея. „Разгледайте полските кремове как растат - казва Иисус - не се трудят, нито предат;  но казвам ви, че нито Соломон с всичката си слава не се е обличал като един от тях.“ [Матей 6:28-29]. Бихме могли да кажем, че цялото - Животът - иска фиданката да стане дърво, но фиданката не възприема себе си като отделена от живота и затова не иска нищо за себе си. Тя е едно цяло с онова, което Животът иска. Затова не изпитва тревога или стрес. И ако се налага да умре преждевременно, умира с лекота. Тя капитулира в смъртта по същия начин, по който капитулира в живота. Тя усеща, макар и смътно, че е вкоренена в Битието, в безформието и във вечния единен Живот.

При всяка трагична загуба човек или оказва съпротива, или отстъпва. Някои хора изпитват горчивина или дълбоко негодувание; други са състрадателни, мъдри и любящи. Съпротивата е вътрешно свиване, втвърдяване на черупката на егото. Вие се затваряте. Отстъпването означава вътрешно приемане на онова, което е. Вие се отваряте за живота.

Когато вътрешно отстъпите, когато капитулирате, това отваря ново измерение на съзнанието. Ако е възможно или необходимо действие, това ваше действие ще бъде в хармония с цялото и подкрепено от творческата интелигентност, от необусловеното съзнание. Тогава обстоятелствата и хората стават дружелюбни, услужливи. Радвате се на съвпадения. Ако не е възможно действие, вие се отпускате във вътрешен покой, който капитулацията носи. Отпускате се в ръцете на Бога.

Когато престана да обърквам същността си с временната си форма, тогава измерението на безграничното и вечното - Бог - може да се прояви чрез „мен“ и да „ме“ насочва. Също така, това ме освобождава от моята зависимост от формата. Но чисто интелектуалното разбиране или вярване, че „аз не съм тази форма“, не помага. Важният въпрос е: Мога ли да усетя в този момент присъствието на вътрешното пространство, което всъщност означава - мога ли да усетя собственото си Присъствие или по-скоро Присъствието, което съм?

Задайте си въпроса: „Осъзнавам ли не само случващото се в момента, но и самият момент като живо извънвремево вътрешно пространство, в което всичко се случва?“.

Ако наистина покой желаете, ще изберете покоя. Ако покоят е по-важен за вас от всичко останало и ако наистина знаете, че сте дух, а не малко „аз“, ще останете осъзнати и абсолютно без да реагирате, когато се изправите пред предизвикателни хора или ситуации. Моментално ще приемете ситуацията и така ще станете едно с нея, вместо да се отделяте. Тогава осъзнатостта ще откликне. Ще откликне онова, което сте (съзнание), а не онзи, който си мислите, че сте (малкото аз). Ще бъде могъщо и ефективно и няма да породи враждебност у някого или нещо.

Единението с това, което е, с настоящия момент, не означава, че вече не предизвиквате промяна или сте неспособни да предприемете действие. Но мотивацията за предприемане на действие идва от по-дълбоко ниво, не от егоистичното желание или от страха. Когато вътрешно сте в хармония с настоящия момент, съзнанието ви се отваря и се хармонизира с цялото, от което настоящият момент е неразделна част. Цялото, пълнотата на живота, тогава се проявява чрез вас.

Животът ще ви донесе преживяването, което е най-полезно за еволюцията на вашето съзнание. Как ще разберете, че това е преживяването, което ви е нужно? По това, че го преживявате в момента.

Как да изпитвате покой в настоящето? Като сключите мир с настоящия момент. Настоящето е полето, в което се осъществява играта на живота. Тя не може да се осъществи другаде. Щом сключите мир с настоящия момент, вижте какво се случва, какво можете да направите или избирате да направите, или по-скоро какво животът прави чрез вас.

Има три думи, които предават тайната на изкуството да се живее, тайната на успеха и щастието: единение с живота. Да бъдеш едно цяло с живота означава да бъдеш едно цяло с настоящия момент. Тогава осъзнаваш, че не ти живееш живота, а животът изживява теб. Животът е танцьорът, а ти си танцът.

Бог е единият Живот отвъд безбройните форми на живот. Любовта предполага двойственост: любящ и възлюбен, субект и обект. Затова любовта е осъзнаването на единството в света на двойствеността. Това е раждането на Бога в света на формата. Любовта прави света не така земен, не така плътен и по-прозрачен за божественото измерение, за светлината на самото съзнание.

Прочетете повече за  Книгите на Екхарт Толе

Вижте няколко  Статии за Екхарт Толе

 . 

Съзнанието

по "Единение с живота"
на Екхарт Толе 

Радостта от Битието е радост от съзнател-ността.

Съзнанието вече е съзнателно. То е Непроявеното, вечното. Вселената обаче едва постепенно става Съзнателна. Самата съзнателност е извънвремева и затова не се развива. Тя никога не се е раждала и никога не умира. Когато Съзнанието се превръща в проявената вселена, то изглежда подвластно на времето и сякаш осъществява еволюционен процес. Никой човешки ум не е в състояние да разбере напълно причината за този процес. Но ние можем да го съзрем в себе си и да станем съзнателни участници в него.

Съзнанието е разумът, организиращият принцип зад възникването на формата. Съзнанието е подготвило форми от милиони години, за да може да се изрази чрез тях в проявеното.

Въпреки че Непроявеният свят на Чистото Съзнание би могъл да се смята за друго измерение, той не е отделен от измерението на формата. Формата и Безформието взаимно се проникват. Непроявеното се влива във външното измерение като Съзнаване, като Вътрешно пространство, като Присъствие. Как го прави? Чрез човека, който става съзнателен и по този начин осъществява съдбата си.

Съзнанието се въплъщава в проявеното измерение, така да се каже, то става форма. Когато го прави, то навлиза в подобно на сън състояние. Разумът остава, но Съзнанието започва да не съзнава себе си. То се изгубва във формата, започва да се отъждествява с формата. Това може да се опише като низхождане на Божественото в материята.

На нашата планета човешкото его представлява последният етап на всеобщия сън, на отъждествяването на съзнанието с формата. Това е необходима стъпка в еволюцията на Съзнанието.

Следващата стъпка в човешката еволюция не е неизбежна, но за първи път в историята на нашата планета тя може да бъде съзнателен избор. Кой прави този избор? Ти. Кой си ти? Съзнанието, което е започнало да съзнава себе си.

Човешкият мозък е високо диференцирана форма, чрез която Съзнанието влиза във външното измерение. Той съдържа приблизително сто милиарда нервни клетки (наречени неврони) – приблизително колкото са звездите в нашата галактика, които биха могли да се възприемат като макрокосмически мозък. Не мозъкът създава съзнанието, а Съзнанието създава мозъка, най-сложната физическа форма на земята, за да изрази себе си. Когато мозъкът се увреди, това не означава, че изгубвате Съзнанието. Означава, че вече не можете да използвате тази форма, за да навлезете в това измерение. Не можете да изгубите Съзнанието, защото - по същество - вие сте Съзнанието. Можете да изгубите само нещо, което имате, но не можете да изгубите онова, което сте.

Въпреки че не можете да опознаете Съзнанието, можете да го осъзнаете като Себе си. Можете да го усетите пряко във всяка ситуация, независимо къде сте. Можете да го усетите тук и сега като вашето истинско Присъствие, като Вътрешното пространство, в което думите от тази страница се възприемат и се превръщат в мисли. То е първичното "Аз съм". Думите, които четете и мислите, са предният план, а "Аз съм" е основата, първичният заден план на всяко преживяване, мисъл, чувство.

Духовната осъзнатост означава да разбера ясно, че онова, което възприемам, преживявам, мисля или чувствам, в крайна сметка не съм аз, и не мога да открия себе си във всички тези неща, които постоянно преминават.

Буда е вероятно първият човек, който ясно го е разбрал и поради тази причина аната (не аз) става една от централните точки в учението му. И когато Иисус ни казва да се отречем от себе си, той всъщност има предвид: Отхвърли (и по този начин премахни) илюзията за "аза". Ако "азът" – егото – беше истинската ви същност, щеше да бъде абсурдно да го отхвърлите.

Онова, което остава, е Светлината на Съзнанието, в която възприятията, преживяванията, мислите и чувствата идват и си отиват. Това е Битието, което е по-дълбокият Истински Аз. Когато осъзная Себе си като него, каквото и да се случи в живота ми, вече ще има само относително, а не абсолютно значение. Почитам го, но то губи абсолютната си сериозност, тежестта си.

В крайна сметка значение има единствено следното: Мога ли да усетя първичното си Битие, онова "Аз съм", което Съм в този момент? Мога ли да усетя същинската си идентичност като самото Съзнание? Или изгубвам себе си в случващото се, изгубвам себе си в ума, в света?

Когато формите, с които сте се отъждествили, които са ви носили усещането за Аза, рухнат или ви бъдат отнети, това би могло да доведе до рухване на егото, тъй като егото е отъждествяване с формата. Когато вече няма с какво да се отъждествявате, кои сте вие? Когато заобикалящите ви форми умират или смъртта приближи, усещането ви за Битие, за "Аз съм", се освобождава от примката на формата: Духът се освобождава от затвора на материята. Вие осъзнавате първичната си идентичност като безформена, като всепроникващо Присъствие, като Битие, предшестващо всички форми, всички идентификации. Осъзнавате истинската си идентичност като самото съзнание, а не като онова, с което Съзнанието се е отъждествило. Това е покоят на Бога.

"Искам да позная Божия ум – казва Айнщайн. – Останалото са подробности." Какво е Божият ум? Съзнателност. Какво означава да познаеш Божия ум? Да Съзнаваш. Какво са подробностите? Външната ви цел и всичко, което се случва навън.

Казано е: "Покоят е езикът, на който Бог говори, всичко останало е лош превод". Ако осъзнаваме покоя винаги, когато го срещнем в живота, това ще ни свърже с непритежаващото форма и извънвремево измерение вътре в самите нас, с онова, което е отвъд мисълта, отвъд егото. Може това да е Покоят, изпълващ природния свят, или покоят в стаята ви в малките часове на нощта, или тихите паузи между звуците. Покоят няма форма - затова не можем да го осъзнаем чрез мислене. Мисълта е форма. Да осъзнаете Покоя означава, че сте в покой. Да сте в покой означава да съзнавате без мисъл. Никога не сте по-истински и по-дълбоко себе си, отколкото когато сте в покой. Когато си в покой, ставаш онзи, който си бил, преди временно да приемеш физическата и ментална форма, наречена личност. Ти си онзи, който ще станеш, когато формите се разпаднат. 

Когато си в покой, ти си отвъд временното съществувание: 

Съзнание – необусловено, без форма, вечно.

Прочетете повече за  Книгите на Екхарт Толе

Вижте няколко  Статии за Екхарт Толе

 . 

Страдание и край на страданието

по "Гласът на покоя" 

на Екхарт Толе

Всички неща са свързани помежду си. Будистите винаги са го знаели, физиците го потвърждават сега. Нищо от онова, което се случва, не е изолирано, а само така изглежда. Колкото повече го съдим и обличаме в думи, толкова повече го изолираме. Нашето мислене фрагментира целостта на живота.

Но всяко събитие произтича от цялостния живот. То е част от мрежата на взаимосвързаност, която представ-лява космосът. Това означава, че онова, което е, не би могло да бъде другояче.

В повечето случаи не можем изобщо да разберем каква роля може да има някакво привидно безсмислено събитие в целостта на космоса, но признаването на неговата неизбежност в безкрайността на цялото може да постави началото на вътрешно приемане на нещата такива, каквито са, и завръщане към хармонията с целостта на живота.

Истинската свобода и краят на страданието идват, когато сякаш само вие избирате какво да чувствате или преживявате в момента. Вътрешното сливане с Настоящето слага край на страданието.

Наистина ли е необходимо страданието? И да, и не. Ако не бяхте страдали, във вас нямаше да има дълбочина, смирение, състрадание. Сега нямаше да четете тази книга. Страданието разчупва черупката на егото и идва момент, в който е изпълнило задачата си.

Страданието е необходимо, докато не осъзнаете, че не е необходимо.

Нещастието има нужда от сътворения от ума "аз" и неговата история, от понятийна идентичност. То се нуждае от време - от минало и бъдеще. Когато премахнете времето от нещастието, какво остава? Остава настоящият момент такъв, какъвто е. Усещането може да бъде за тежест, тревога, притеснение, гняв, дори гадене. Това не е нещастие и не е личен проблем.

В човешката болка няма нищо лично. Тя просто е силен натиск или силна енергия, която усещате някъде в тялото си. Като му обръщате внимание, усещането не се превръща в мисъл и не презарежда нещастния "аз". Вижте какво ще стане, когато просто оставите едно чувство да си съществува.

Създава се много страдание, много нещастие, когато вземате за истина всяка мисъл, която мине през главата ви. Една ситуация не може да ви направи нещастни. Може да ви причини физическа болка, но не да ви направи нещастни. Нещастни ви правят вашите мисли. Тълкуванията, историите, които сами си разказвате, ви правят нещастни. „Онова, което тъкмо сега си мисля, ме прави нещастен." Осъзнаването на този факт елиминира несъзнателното себеотъждествяване с мислите.

"Какъв отвратителен ден."
"Той не си направи труда да ми се обади, след като му оставих съобщение."
"Тя ме предаде."

Разказваме на себе си и на другите разни историйки, често под формата на оплакване. Те се създават несъзнателно, за да утвърждават винаги недоимъчното ни самочувствие, като доказваме „правотата си" и изкарваме нещо или някого „крив". „Правотата" ни поставя в положение на въображаемо превъзходство и така укрепва фалшивото ни себеусещане, егото. Освен това ни създава някакъв враг - да, егото се нуждае от враг, за да дефинира границите си. За тази цел може да послужи дори и времето.

Чрез привични оценки на ума и емоционално свиване поддържаме с другите хора и със събитията в живота си персонализирани отношения на противодействие. Това са все форми на самоизфабрикувано страдание, които не съзнаваме, защото те носят удовлетворение на егото.

Егото се утвърждава чрез противодействието и конфликта. Колко прост щеше да бъде животът без такива истории.

"Вали."
"Той не се обади."
"Аз отидох. Тя не дойде."

Когато страдате, когато сте нещастни, останете изцяло в Настоящето. Нещастието и проблемите не могат да оцелеят в Настоящето.

Страданието започва, когато с ума си назовавате или определяте някаква ситуация като нежелателна или лоша. Недоволни сте от ситуацията, недоволството ви я персонализира и пуска в ход противодействащия "аз".

Назоваването с имена и лепенето на етикети е привично действие, но навикът може да бъде преодолян. Започнете да се упражнявате да избягвате епитетите, като първо опитате с дребните неща. Ако изпуснете самолет, счупите чаша или се подхлъзнете и паднете в калта, можете ли да се въздържите да определите случилото се като лошо или болезнено? Можете ли веднага да приемете момента такъв, какъвто е?

Назоваването на нещо с думата „лошо" ви причинява вътрешна емоционална конвулсия. Ако му позволите да бъде такова, каквото е, без да го определяте, изведнъж получавате достъп до огромна сила. Емоционалното свиване ви отрязва достъпа до тази сила, силата на самия живот.

Те яли от плода на дървото за познаване на добро и зло.

Стигнете по-далеч от доброто и злото, като се въздържате да определяте нещо в ума си като добро или зло. Когато преодолеете навика да използвате епитети, силата на вселената протича през вас. Когато не се съпротивлявате срещу онова, което преживявате, нещо, което бихте нарекли „лошо", често бързо се превръща в точно обратното благодарение на силата на самия Живот.

Наблюдавайте какво ще стане, когато не назовавате преживяното „лошо", а вместо това го приемете в себе си, кажете му „да" и му позволите да бъде такова, каквото е.

В каквато и житейска ситуация да се намирате, как бихте се почувствали, ако я приемете изцяло такава, каквато е - още Сега?

Има много недоловими и недотам недоловими форми на страдание, които са толкова „нормални", че обикновено изобщо не ги разпознаваме като страдание и дори може да носят удовлетворение на егото - раздразнението, нетърпението, гневът, спорните въпроси, недоволството, оплакването.

Можете да се научите да разпознавате всички тези форми на страдание, когато се появяват, и да знаете, че в този момент създавате страдание за себе си.

Ако имате навика да си създавате страдание, сигурно го създавате и на другите. Тези несъзнателни шаблони на ума изчезват, просто като ги направите съзнателни, като ги осъзнавате при появата им.

Не може да бъдете съзнаващи и едновременно с това да си създавате страдание.

В това е чудото: дълбоко зад всяко състояние, човек или ситуация, които изглеждат „лоши" или „зли", се крие някакво добро. То ви се разкрива - отвътре и отвън - като приемете в себе си онова, което е.

„Не се противи срещу злото" е една от най-висшите истини на човечеството.

Ето един диалог:
"Приеми онова, което е."
"Наистина не мога. Разтревожен съм и съм разгневен."
"Тогава го приеми."
"Да приема, че съм разтревожен и разгневен? Да приема, че не мога да приема?"
"Точно така. Внеси приемане в неприемането. Внеси капитулация в съпротивата. И виж какво ще стане."

Хроничната физическа болка е един от най-суровите учители, които човек може да има. Онова, на което тя учи, гласи: „Всяка съпротива е безполезна".

Няма нищо по-нормално от нежеланието да страдате. Но ако можете да се откажете от това нежелание и позволите на болката да бъде, може би ще забележите едва доловимо вътрешно разграничаване от болката, пространство между вас и нея. Това означава да страдате съзнателно, доброволно. Когато страдате съзнателно, физическата болка може бързо да изпепели егото във вас, тъй като то се състои предимно от съпротива. Казаното важи и за тежките физически увреждания.

„Да поднесеш страданието си на Бога" означава същото, казано с други думи.

Не е нужно да бъдеш християнин, за да разбереш дълбоката универсална истина, съдържаща се в символна форма в образа на кръста. Кръстът е инструмент за изтезание. Той символизира най-силното страдание и безпомощност, които човек може да изпита. И внезапно човек се предава, страда доброволно и съзнателно и изразява това с думите:

„Да бъде не моята воля, а Твоята".

В този момент кръстът - инструментът за изтезание - показва скритото си лице на свещен символ, символ на божественото. Онова, което привидно е отричало наличието на каквото и да е трансцендентно измерение на живота, посредством капитулацията става врата към това измерение.

Прочетете повече за  Книгите на Екхарт Толе

Вижте няколко  Статии за Екхарт Толе

 . 

-