Ученик: Как да контролирам ума?
Махарши: Ако Себето е осъзнато, няма ум за контролиране. Себето засиява, когато умът изчезне. За осъзнатия, независимо дали умът е деен или бездеен, съществува само Себето. Защото умът, тялото и светът не са отделни от Себето и не могат да останат извън него. Могат ли те да бъдат друго освен Себето? Когато човек съзнава Себето, защо му е да се безпокои за тези сенки? Как те могат да засегнат Себето?
У: Ако умът е просто сянка, как тогава човек да познае Себето?
М: Себето е Сърцето, самосияйно. Светлината възниква от Сърцето и стига до мозъка, който е седалището на ума. Светът се вижда чрез ума, така че ти виждаш света чрез отразената светлина на Себето. Светът се възприема чрез акт на ума. Когато умът е осветен, той съзнава света; когато не е осветен, той не съзнава света.
Ако умът е насочен навътре към източника на светлина, разпознаването на обекти бива прекратено и засиява единствено Себето в Сърцето. Луната свети с отразената светлината на слънцето. Когато слънцето залезе, луната е полезна за виждането на обекти. Когато слънцето изгрее, никой не се нуждае от луната, макар че нейният диск е видим на небосвода. По същия начин стоят нещата и с ума и Сърцето. Умът е полезен благодарение на неговата отразена светлина. Той се използва, за да се виждат обекти. Когато бъде насочен навътре, той се слива с източника на светлина, който сияе от само Себе си, и тогава умът наподобява луната през деня.
Когато е тъмно, за да имаме светлина, ни е необходим фенер. Но когато слънцето изгрее, няма нужда от фенер; обектите са видими. Също така, не е нужен фенер, за да видиш слънцето; достатъчно е да насочиш очите си към самосияйното слънце. Така е и с ума; отразяваната от него светлина е необходима, за да се виждат обекти. За да се види Сърцето е достатъчно умът да се обърне към него. Тогава умът вече не е нужен, а Сърцето е Самолъчезарно.
У: След като напуснах този Ашрам през октомври, аз съзнавах Присъствието, което цари около Шри Бхагаван, да ме обгръща за около десет дни. През цялото време, докато бях зает със своята работа, аз усещах като скрито подводно течение този покой в единството; беше почти като двойното съзнание, което човек изпитва, докато е полузаспал по време на скучна лекция. След това то избледня напълно и старата глупост дойде на негово място. Работата не ми оставя отделно време, през което да практикувам медитация. Достатъчно ли е постоянно да си напомням „АЗ СЪМ”, докато работя?
М: (след кратка пауза) Ако подсилиш ума, този покой ще продължи през цялото време. Неговата продължителност е пропорционална на силата на ума, придобита чрез постоянна практика. Такъв ум е способен да се държи за течението. В този случай, независимо дали работиш или не, течението остава незасегнато и непрекъснато. Това което създава пречки, не е работата, а идеята, че ти си този, който я върши.
У: Нужно ли е уречено време за медитация, за да се подсили умът?
М: Не и ако непрекъснато поддържаш вникването, че работата не е твоя. В началото са необходими усилия, за да си го напомняш, но по-късно то става естествено и постоянно. Работата ще продължава от само себе си и покоят ти ще бъде непокътнат.
Медитацията е твоята истинска природа. Сега ти наричаш това медитация, защото има други мисли, които те разсейват. Когато тези мисли се разтворят, ти оставаш сам - тоест в свободното от мисли състояние на медитация. Това е твоята истинска природа, която в момента се опитваш да достигнеш, като отпъждаш други мисли. Сега ти наричаш това отпъждане на другите мисли медитация, но когато практиката ти стане устойчива, истинската природа проявява себе си като истинска медитация.
У: Други мисли се надигат с още по-голяма сила, когато човек се опитва да медитира!
М: Да, по време на медитация възникват какви ли не мисли. Това е напълно нормално, защото всичко, което стои скрито в теб бива изведено наяве. Ако не се надигнат, как те биха могли да бъдат унищожени? Мислите наистина възникват спонтанно само и само да бъдат унищожени и така умът се подсилва.
У: Има моменти, в които хората и нещата придобиват смътна, почти прозрачна форма, като че са съновидение. Човек престава да ги наблюдава като нещо външно, а пасивно съзнава тяхното съществуване, като тогава въобще не съзнава собствената си личност. Умът е потънал в дълбока тишина. В такива моменти ли човек е готов да се потопи в Себето? Или може би това състояние е нездравословно - резултат от самохипноза? Трябва ли то да се насърчава, понеже носи временен покой?
М: Наред с тишината на ума има и Съзнание; точно това е състоянието, към което човек следва да се стреми. Фактът, че на този етап възниква въпрос, без да осъзнаваш, че това е Себето, означава, че състоянието не е устойчиво, а инцидентно.
Думата „потапяне” е подходяща, когато има външно ориентирани тенденции и затова, когато умът трябва да бъде насочен и обърнат навътре, тогава има потапяне под повърхността на външното. Но когато тишината надделее, без да покрива Съзнанието, къде остава нуждата от потапяне? Ако въпросното състояние не е било осъзнато като Себето, опитът да направиш това може да се нарече „потапяне”. В този смисъл може да се каже, че състоянието е подходящо за реализация или потапяне. Тогава последните два въпроса, които зададе, не възникват.
У: Умът продължава да изпитва привързаност към децата, може би защото формата на детето е често използвана като персонификация на Идеалното. Как е възможно тази привързаност да бъде надживяна?
М: Дръж се за Себето. Защо ти е да мислиш за децата и за твоите реакции спрямо тях?
У: Изглежда, това трето по ред посещение в Тируваннамалай е засилило у мен усещането за егоизъм и това затруднява медитацията. Дали това е маловажен и преходен етап или е знак, че трябва да отбягвам такива места занапред?
М: Това е твоето въображение. Това място или друго е вътре в теб. Такива игри на въображението трябва да престанат, защото подобни места нямат нищо общо с дейностите на ума. Също така, твоето обкръжение не зависи единствено от твоя личен избор; то е там по стечение на обстоятелствата и ти трябва да се издигнеш над тях и да не се въвличаш в тях.
(Момче на осем и половина години седна в залата към пет часа вечерта, когато Шри Бхагаван се разхождаше горе на Хълма. По време на неговото отсъствие, момчето говори за йога и Веданта на чист, разбираем и грамотен тамилски език, цитирайки свободно думите на светците и свещените писания. След като Шри Бхагаван влезе в залата, за почти 45 мин. там цареше само тишина. За двадесет минути момчето седя в присъствието на Шри Бхагаван и не проговори нито дума, а само се взираше в Него. Тогава от очите му се застичаха сълзи. То ги обърса с лявата си ръка и малко след това напусна мястото с думите, че все още очаква Себереализацията).
У: Как следва да обясним необикновените качества на момчето?
М: Характеристиките на неговото последно раждане ясно личат в него. Но независимо от тяхната сила, те не се проявяват освен в спокоен, неподвижен ум. Всеки знае от опит, че понякога припомнянето се проваля, а друг път нещо проблясва в ума, докато той е спокоен и неподвижен.
У: Как бунтуващият се ум може да бъде успокоен?
М: Или като съзреш неговия източник, така че той да изчезне, или като отдадеш себе си така, че той да бъде покосен. Себеотдаването е същото като Себепознанието и, естествено, всяко от тях предполага самоконтрол. Егото се покорява само когато разпознае по-Висшата Сила.
У: Как мога да се изплъзна от самсара, която, изглежда, е истинската причина за безпокойството на ума? Не е ли отричането добро средство за постигане на спокойствие на ума?
М: Самсара е единствено в твоя ум. Светът не говори, казвайки „Ето Ме, Аз съм светът”. Ако правеше това, той щеше да е винаги там, карайки те да го усещаш дори в твоя дълбок сън. Тъй като, обаче, светът го няма докато спиш, той е преходен. Тъй като не е вечен, той е лишен от същност. Понеже няма реалност отделно от Себето, той лесно бива покорен от него. Единствено Себето е вечно. Отречение е не-отъждествяването на Себето с не-Себето. Когато бъде отстранено невежеството (игнорирането), което отъждествява Себето с не-Себето, не-Себето престава да съществува, и това е истинско отречение.
У: Не можем ли да извършваме действия без привързване дори в отсъствието на такова отречение?
М: Само един атма джнани може да бъде добър карма йоги.
У: Осъжда ли Бхагаван философията на двайта?
М: Двайта може да съществува само когато отъждествяваш Себето с не-Себето. Адвайта е не-отъждествяване.